Любов, шпионаж и предателство: откъс от книгата, която разказва за едно бягство под Берлинската стена. На 13 август се отбелязват 65 години от построяването на бетонното съоръжение, превърнало се в символ на разделението в Европа
Той току-що е успял да избяга от един брутален режим, а сега решава да се върне обратно… този път под земята.
Лятото на 1962 г. Йоахим Рудолф започва да копае тунел под Берлинската стена. От другата страна го очакват десетки мъже, жени и деца, готови на всичко, за да се измъкнат от Източен Берлин. А Щази, разбира се, е по петите им.
„Тунел 29“ е история за това какво се случва, когато хората изгубят свободата си, но не и вярата, че имат силите да си я върнат.
Хелена Мериман, създателка на прочутия подкаст на BBC Radio 4, разказва за най-забележителния тунел за бягство, прокопаван някога под Берлинската стена. Разчитайки на проведени лично от нея интервюта и на хиляди страници от архивите на Щази, тя блестящо описва историята на смелото бягство, която звучи по-невероятно и от художествена измислица. В нея участват изобретателна група студенти, фризьор, оплетен в мрежите на Щази, червенокоса красавица, която играе ролята на куриер, и американска телевизия, успяла да заснеме бягството.
„Тунел 29“, Хелена Мериман, превод Маргарита Ясенова, издателство „Прозорец“, 2026 г.
Долината на неосведомените
Септември 1961 г.
Йоахим отваря прозореца и поглежда навън. Елба се простира под него, яркото утринно слънце проблясва, пищна зеленина покрива бреговете на реката. Изминал е месец, откакто се върна от къмпинга и видя бодливата тел. Сега е обратно в университета в Дрезден, на два часа южно от Берлин. Йоахим се чувства далеч от Берлин и новата бетонна стена — толкова далеч, че почти може да я игнорира. Почти.
Виждал е снимки на Стената и знае колко трудно би било да се избяга през нея, но понякога си представя живота от другата ѝ страна. Там можеше да учи каквото иска — например инженерство, вместо транспортни науки, които изобщо не го вълнуват. Въпреки отличните си оценки в училище заради „несъвършеното“ му социалистическо досие — не е бил член на Свободната германска младеж — не му е позволено да учи това, което желае. Той знае, че никога няма да постигне много в Източна Германия. Хора като него тук никога не успяват.
А е чувал и слуховете как партията преследва онези, които са прекарвали време в Западен Берлин преди издигането на Стената. Като ревнив любовник, който наказва неверния си партньор, тя изпраща гранични работници, живеещи на Изток, но работещи на Запад, във фабрики; казва на учителите, преподавали в западноберлински училища, че никога повече няма да преподават; забранява на студенти, учили в Западен Берлин, да продължат образованието си в източните университети и ги принуждава да вършат тежка физическа работа.
Сега, когато има какво да държи хората вътре, партията вече няма нужда да се старае да спечели любовта им. Макар че винаги е била строга към всеки, който я критикува, след построяването на Стената броят на арестуваните политически активисти се е увеличил стремглаво. През първата половина на 1961 г. хиляда и петстотин източногерманци са арестувани за политически престъпления. През втората половина на годината този брой е нараснал четири пъти — до седем хиляди и двеста души.
Освен на арестите партията набляга и на нов разказ за Стената. На първо място, никога не я наричат Стената. Вместо това в статиите на партийния вестник Neues Deutschland Улбрихт я нарича antifaschistischer Schutzwall — „антифашистки защитен вал“. Това не е стена, която задържа хората вътре, пише той, а такава, която ги пази отвън, която защитава източногерманците от „вредители, шпиони, саботьори, трафиканти на хора, проститутки, разглезени млади хулигани, които смучат от нашата свята република като пиявици от здраво тяло“.
В алтернативния разказ Улбрихт е пазителят на Източна Германия, защото тя е под постоянна заплаха от западна инвазия. Партията дори финансира филм, пуснат малко след изграждането на Стената — с подозрително подобно заглавие на книга от Иън Флеминг, излязла предходната година — „Само за твоите очи“. В него източногермански шпионин разкрива американски заговор за нахлуване в страната.
Посланието в държавните вестници, телевизия и кино е ясно: Западна Германия е пълна с лоши хора и само Стената може да ви защити.
Макар и някои верни на партията да вярват на тази алтернативна версия, повечето хора са далеч от възторга. Виждали са патрулиращите по границата фолксполицаи, с каски и високи до коляно черни ботуши, и са забелязали, че автоматите им „Калашников“ не са насочени към „хулиганите и саботьорите“ на Запад, а към тях самите.
Нещата се променят бързо. В този новоразделен град всеки избира страна. Йоахим е избрал да остане, но не е сигурен дали това е било правилното решение. Току-що е чул, че партията е въвела задължителна военна служба – със Стена, толкова дълга за охрана, имат нужда от повече фолксполицаи, и са му казали, че скоро ще трябва да се запише.
Йоахим си представя как патрулира по Стената с насочен автомат, подчинявайки се на нареждането да стреля по всеки, който се опита да избяга. Самата мисъл го ужасява. Досега единственият му военен опит са били двете задължителни летни обучения в резерва, където прекарваше часове в маршировки и учения на терен. Понеже е на „ти“ с техниката, го сложиха в комуникационната група с раница, пълна с радиостанции. Облечен в зелена военна униформа, с желязна каска, която се клатушкаше на главата му, и с противогаз на лицето Йоахим бягаше от въображаеми чуждестранни войници, хвърляше се по земята, за да избегне въображаеми самолети — нагоре-надолу, нагоре-надолу, — докато всяка кост в тялото му не започнеше да боли. Мразеше това. И често се караше с висшите офицери. Дотогава винаги гледаше да „спазва линията“, но вече все по-трудно успяваше да си мълчи. А най-добрият му приятел Манфред бе настроен още по-бунтовно: преди няколко седмици отказа да положи клетва за вярност и го изключиха от университета.
Йоахим поглежда към Дрезден. Tal der Ahnungslosen, така го наричат — „долината на неосведомените“. Защото в Дрезден, за разлика от Източен Берлин, е почти невъзможно да се хване телевизионен или радиосигнал от Западна Германия. Хората там са „залепени“ за Deutsche Fernsehfunk, единствената телевизия в ГДР, известна със своето седмично предаване Der Schwarze Kanal — „Черният канал“. То започва с електропоп тема, която звучи като интернет връзка от 90-те години. След интро с орел се появява пълен мъж с дебели като лупа очила и в сив костюм с вратовръзка. Казва се Карл-Едуард фон Шницлер и е тук, за да предупреди зрителите за „отровната канализация“, която изтича от Запада чрез телевизионните му станции. Оттам идва и името на предаването — Черният канал — както германските водопроводчици наричат отходните тръби. Избирайки откъси от западногерманска телевизия, Карл-Едуард фон Шницлер с наставнически тон обяснява защо всичко това е мръсотия. С толкова много телевизионно време той вече е лицето на партията. Всеки, който мрази партията, мрази и него точно толкова, колкото и Валтер Улбрихт.
Единственият начин хората в Дрезден да се отърват от Фон Шницлер и източногерманската телевизия е да се качат на покрива и да обърнат антените си към Запада. Това обаче е опасно. Улбрихт е решен да спре източногерманците да гледат новини от Запада, тъй като знае, че телевизията е мощен инструмент на пропагандата. Партията се е опитвала многократно да заглуши сигнала, но хората все пак го намирали. Затова той превръща гледането на западни новини в престъпление: всеки заловен ще бъде глобен или арестуван. А партията винаги намира начини да разбере. Ако ученици надраскат логото на западни телевизионни станции в тетрадките си, учителите ги докладват, а родителите им могат да бъдат арестувани.
В Дрезден информатори на Щази стоят по прозорците с бинокли, оглеждайки хоризонта за антени, насочени на Запад. Разсъждавайки за хората, които рискуват затвор, за да гледат телевизия оттатък границата, Йоахим се замисля за предстоящите години и дали ще успее да „навежда глава“, докато партията става все по-контролираща и му отнема изборите един по един.
Грабва чантата си и тръгва към първата си лекция за деня, но първо спира до будката, за да си купи вестник. И там, на първа страница, я вижда: статията, която преобръща всичко. В нея е даден списък с имената на хората в Дрезден, които са били заловени да насочват антените си към Западна Германия. Публикувани са и снимки на апартаментите им. Йоахим никога досега не е попадал на нещо подобно и докато държи вестника в ръце, в него се надига гняв. Изведнъж вижда себе си – двадесет и две годишен мъж с цял живот пред себе си, гражданин на държава, в която не можеш да кажеш каквото искаш, да мислиш каквото искаш, да гледаш каквото искаш. Всички онези неща, с които е свикнал – компромисите, негласните правила – изплуват в съзнанието му. На Йоахим не му харесва това, което вижда. Все едно някоя от снимките, които сам е проявявал вкъщи, внезапно е загубила всичките си цветове.
Всеки има различна граница, след която не може повече. Тази е неговата.
И така, Стената принуждава Йоахим да вземе решение, както е направила и с много други: хора, които са си мислели, че ще издържат, ако просто се крият, започват да преосмислят досегашния си живот. В цяла Източна Германия има пробуждания: момчета, които знаят, че армията скоро ще ги призове; дъщери, които копнеят отново да усетят прегръдката на майка си; фермери, които искат да се хранят от земята си; лекари, които искат истинска кариера. Всички те таят едни и същи страхове и стигат до същите изводи, до които хората по целия свят стигат отново и отново, когато мястото, на което живеят, стане непоносимо.
Решават да избягат.
