0
2872

Туристът

Рейсът спря на площадчето пред манастира. Но манастирът беше затворен. Щяха да го отворят след час. Екскурзоводката се опита да преговаря със старата монахиня, която се подаде от малката вратичка, изрязана в голямата, обкована с железни ленти двукрила порта, след като тропаха дълго, но монахинята беше категорична – след час. Някои от туристите запалиха цигари, поразходиха се напред-назад, други дори пресякоха шосето и се качиха по отсрещния склон с маслиновите дръвчета.

По едно време един от тях съзря някаква пътечка, която лъкатушеше между храсталаците, опиращи до ниското зидче, опасало като гривна площадчето пред манастира.

Пътечката може би стигаше до морето.

Той не му мисли много и тръгна по нея.

Пътечката наистина го изведе долу до каменистия бряг.

Беше вече краят на сезона и нямаше жива душа. Само една самотна палатка светлееше на отсрещния хълм.

В близост до брега имаше малко кафене. Но стопаните явно се стягаха вече за зимата. Бяха прибрали масичките и столовете. Само една самотна масичка с два железни стола стърчеше на утъпканото пространство под голямото дърво.

– Все пак са помислили и за мен – каза си човекът, бръсна с ръка шумките по седалката на единия стол и се отпусна върху него.

Почака доста, но си запълваше времето, като разглеждаше възлестите дръвчета наоколо, забитата в купчина пясък ръждясала котва, котката, която лежеше на перваза на прозореца, жумеше, но от време на време му хвърляше по един поглед.

Най-после вратата на кафенето се отвори и отвътре излезе една жена. Черните ѝ дрехи, дългата до глезените пола, престилката върху нея и черната блуза подчертаваха младата кожа на шията и на лицето ѝ. Никоя дреха не може да скрие стройното тяло на една жена и докато тя вървеше към него по неравните плочи на пътечката, мъжът не спираше да я гледа.

– Едно кафе – каза на английски. – Черно кафе. Много силно.

Жената кимна, остави един пепелник на масата и се запъти отново към сградата. Очите ѝ също бяха черни, като кафето, което си поръча той.

После си погледна часовника. Имаше още половин час до отварянето на манастира. Самото разглеждане щеше да отнеме също поне час. Така че той разполагаше с час и половина, за да изпие бавно кафето си тук, да се наслади на соления вятър и на приглушения шум на вълните и да види още няколко пъти жената, ако например си поръча още едно кафе. И после още едно…

Времето мина като сън. Жената излизаше на няколко пъти да му донесе кафетата, да смени пепелника, да завърже някакви виещи се растения. Той неотклонно я следеше с поглед.

На тръгване, докато ѝ плащаше, оставяйки ѝ толкова голям бакшиш, че тя го стрелна удивено с очи, той видя на пейката до къщата един старец, който кърпеше рибарска мрежа и едно към четиригодишно момченце, което се опитваше да му помага, но май повече му пречеше.

Другите туристи вече се бяха качили в рейса и го чакаха.

– Къде беше? – попитаха го един-двама. – Знаеш ли колко загуби!

– Долу край морето – отвърна мъжът.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКъде е оригиналът
Следваща статияПрераждането на Орфей