Нищо не е по-чувствително от ухото на тирана.
Ювенал, „Сатири”
Беше нейде към края на 60-те, когато издателство „Български писател” пусна на книжния пазар есеистичния сборник на Асен Игнатов „Тъга и порив на епохата”. От което съвсем не следва, че книгата стигна до читателя. А и писането, и издаването, и разпространението на един ръкопис като книга имат една обща цел: читателят. Тоталитарните общества обаче са царства на абсурдите. В хода на които „Български писател” издаде сборника на Асен в многохиляден тираж и го разпространи подобаващо в търговската и в библиотечната мрежи, след което партийната цензура подобаващо го иззе обратно от всички книжарници и обществени библиотеки. Всеки със служебните си функции значи – разделението на труда трябва да се съблюдава: издателството издава, книгоразпространение разпространява, а цензурата цензурира. Всеки с предмета си на дейност. При което най-големи късметлии се оказаха онези български граждани, които избързаха да си купят книгата, изпреварвайки с една ръка разстояние последвалите конфискации на партийността в литературата и изкуството из цялата страна. От частните, от домашните им библиотеки книгата вече нямаше как да бъде изтръгната – това би заприличало на масова хайка, надвишаваща по размери дори кампанията на Георги Мишев по преброяването на дивите зайци.
Обстоятелството, че пътят на творбата към българската общественост бе прекъснат не от класовия враг и от демоничната буржоазна идеологическа диверсия, а тъкмо от онези всемогъщи родни сили, които издадоха и разпространиха книгата, е парадокс, който ще се опитам да пообясня дума по дума. (Каква ли ще да е тази демонична буржоазна идеологическа диверсия, каква ли ще да й е идеологията, демоните й какви ли ще да са? – ще се запита младият читател. Старият читател обаче няма да запита – той знае, при това незабравимо.)
Да тръгнем обаче по реда на нещата.
Този ред стартира от автора, преминава през издателството, след това преминава съответно и през държавната репресивна машина, за да се завърне обратно при автора – вече като възмездие. И така кръговратът да се затвори – отново подобаващо. Доколкото бях най-близък личен приятел на Асен, и моят личен живот течеше и изтичаше под суровата сянка на този неумолим кръговрат. А доколкото включените в сборника есета бяха със социалнополитическа тематика, и гражданският ми живот бе не просто и само повлиян, а и обвързан с онези вълнуващи събития. За да проследя тези неукротими вълнения, трябва да тръгна от есента на 1965 г., когато и за моя собствена изненада ме приеха във Философско-историческия факултет на Софийския държавен университет. А бях изненадан, защото прекрачих от казармата към университета с една много обременяваща ипотека в биографията си: със заповед на тогавашния министър на отбраната, армейски генерал Добри Джуров, месец-два преди кандидатстудентските изпити бях разжалван за антимилитаризъм и принизена взискателност към подчинените от старшина-школник на редник. (И за да спестя на читателя умуванията какъв ли ще да е този антимилитаризъм, процъфтял в една комунистическа казарма, ще уточня, че като командир на взвод, вместо да уча войниците си как да взривяват мостове, да залагат минни полета и да трепят гадовете от НАТО, аз им четях „Приключенията на добрия войник Швейк”. Разбира се, романът на болшевика и комисар от Червената армия Ярослав Хашек не бе забранен извън казармата, но в казармата е друго, в казармата главнокомандващ е не художественото слово, а фелдфебелщината.) Така или иначе по недоглеждане аз попаднах в Алма матер, а там късметът начаса ми се усмихна отново: курсов ръководител на малобройния ни философски курс стана по стечение на обстоятелствата главен асистент Асен Игнатов. Който, освен че ни ръководеше курсово, ни водеше и упражненията по формална и по диалектическа логика. (Тук бързам да направя отново едно уточнение – този път на понятията. Понятия, които в наше време будят основателно недоумение. Подобно класифициране, подобно обособяване на фундаменталната и монолитна в своята същност логическа наука на формална и диалектическа би удивило днес всеки. Като наука логиката съществува от хиляди години, от своя основоположник Аристотел още, при което като всяка друга (точна или хуманитарна) наука, като всеки елемент на битието дори винаги е била диалектическа по природа, понятието диалектическа логика обаче бе въведено като учебен предмет от убоги партийни чиновници, към чиито доблестни имена други, още по-убоги и далеч по-високопоставени партийни чиновници бяха прикачили мастити академични и преподавателски титли. Диалектическата логика съществуваше във факултетната програма на същото основание, на което съществуваше и диалектическият материализъм, да речем. А след като няма наука материализъм, още по-малко има наука диалектически материализъм. Така, вместо да култивира академизъм, най-престижното учебно заведение в страната громеше под маската на научността науката. В манипулативността на Софийския университет става дума не за научни аргументи, а за псевдонаучни и дори за противонаучни доводи. Доводи, породени от нуждите на партийната идеологическа пропаганда и обслужващи партийната идеологическа пропаганда. Класификацията „диалектически” бе изфабрикувана и въведена, за да закрепости философската наука към партийната идеология. Диалектиката престана да бъде онова, което фактологически бе, изтръгната бе от своята историческа родина – антична Гърция, онова родоначално „панта реи!” на Хераклит бе тихомълком игнорирано, за да бъде тихомълком диалектиката като методология провъзгласена за ресурс на марксизма-ленинизма.)
Всички тези умопомрачителни процеси и практики, цялото деформиране на понятията не само в сферата на философията, но особено в сферата на философията не могат да бъдат разбрани извън господството на тоталитаризма. Който гледаше на специалност философия в СДУ като на школа по партийна идеология. Философия в собствения, в академичния смисъл във Философско-историческия факултет не се преподаваше – философската наука бе така неимоверно идеологизирана и политизирана, че от нейната изначална научност и помен не остана. На философска мъдрост ни учеха преподаватели като Сава Гановски и Гиргин Гиргинов, които с Тодор Павлов воглаве бяха преди всичко партийни апаратчици, а философи и мислители бяха само ведомствено. Философията като цяло престана да бъде универсална методология, наука за произхода и генезиса на Бога, на човека и света, летопис на битието – философията бе сведена до постулатите на марксизма. Който пък бе сведен до постулатите на ленинизма. Непровъзгласената цел на тази гигантска трансформация бе да се мотивира философски доктрината на комунистическата партия и да се оправдае социалнополитически и морално нейното тоталитарно господство с произхождащото от него безмерно насилие барабар. Сиреч да се морализира на академично равнище аморалът, да се легитимират някак си насилието и злото, в което тънеше страната ни. По научен път това нямаше как да стане – научното битие си има свои обективни закономерности, срещу които и ръководната роля на Партията ръководителка е безпомощна. Така че манипулацията можеше да бъде проведена само по наукообразен, по псевдонаучен път. Ето така бе скоропостижно похитена под слънцето на мира и социализма най-древната наука, така бе окована тя в догмите на еднопартийното начало.
В тази отровна атмосфера излезе сборникът на Асен Игнатов. Фактът, че книгата бе първо издадена, след това – разпространена, а накрая – санкционирана, подсказва наличието на известна непоследователност в подхода на режима: колкото и безпощаден да бе той, все пак на дневен ред не бе вече онзи чистокръвен сталинизъм, който не само че изобщо не би допуснал подобни текстове до издателските програми, а би се саморазправил с Асен и физически. Саморазправа, разбира се, имаше, но тя бе кое-що омекотена в крайностите си. Колкото и повърхностна и измамна да бе, макар и да не разобличи подобаващо партийния терор, проведената от Хрушчов десталинизация притъпи донякъде неговото острие. Половинчато, палиативно и лицемерно, известно либерализиране на духа на времената все таки се долавяше. Тъкмо това либерализиране направи възможни и есетата на Асен. На фона на казаното обаче човек би си помислил, че става дума за философска критика, разобличаваща античовешката същност на комунистическата теория и практика. Но не беше, съвсем не беше така. Както еретиците през тъмните векове са прокарвали революционните си тези под маската на църковния канон и в името на църковната догматика, така и Асен не можеше, не можа да си позволи една открита критика, една откровена конфронтация с режима. Като автор той бе изправен пред нерешимата задача хем да загатне, да подскаже, да демаскира кое-що цинизма на тоталитаризма, хем да направи всичко това в името на същия тоталитаризъм. При тези обстоятелства, с които по силата на инстинкта си за себесъхранение, а у Асен той беше особено развит, авторът се съобразяваше от първата до последната буква, „Тъга и порив на епохата” не можеше да бъда антикомунистическа книга – не можеше да бъде дори само некомунистическа. В нито едно от есетата й няма да откриете оспорване на еднопартийната власт над целокупното национално битие, няма да откриете и намек срещу обсебването на духовната сфера от партийната доктрина. Сега пък възниква друг неминуем въпрос: след като е така, защо, с какво още с излизането си книгата се превърна в трън в очите на партийната догматика, защо взриви гнева на партийния апарат и задвижи възмездието на цензурата? Дяволът, както се казва, е скрит в детайлите. Книгата на Асен наистина не бе антипартийна – в онези проклети времена тя не би могла и да бъде такава. В очите на партията обаче тя не бе и достатъчно партийна. Преди всичко като стилистика. Дори когато защитава прокомунистически тези, Асен го прави на един некомунистически език. В онези времена да се пише бе допустимо само с шаблони и клишета – особено на обществено-политически теми. Докато стилът на Асен е елегантен, той си служи виртуозно с един невероятно богат, цветист, артистичен и многозначен език, който е непонятен и чужд за българската философска мисъл, владяна от потомци на старата сталинска гвардия. А непонятното за догматика е по-страшно и от страшното – той е готов без колебание да унищожи всичко, което не е способен да разбере. Една от тези подлежащи на унищожение неразбираемости стана през 1969 г. и първата и единствена книга на Асен под слънцето на мира и комунизма.
Драмата на Асен бе идентична с драмата на Жулиен Сорел, когото аз помня от „Червено и черно” и за когато Асен също разказва в книгата си. Младият Сорел е блестящ възпитаник на католическия лицей. Надарен с остър ум и натрупал богата ерудиция, той се отличава, откроява се сред всичките си съученици. При това Сорел е предан последовател на католическата доктрина. И въпреки това преподавателите му гледат на възпитаника си с едно прерастващо във враждебна мнителност недоверие. Непростим грях на Сорел е обстоятелството, че защитава църковната кауза не по установения ред, не с догматичния, бездушен и сух език на канона, а с живописната си, богата и излизаща от обичайните стандарти реч. Сорел е умен, енергичен, убедителен в тезите си, които като съдържание с нищо не противоречат на католицизма. Противоречат обаче като форма. Сорел е необикновен в изказа си. В очите на преподавателското тяло тази му необикновеност се превръща в порок: църковната догма може да бъде подобаващо защитавана само на догматичен език. Греховно е не само всяко отклонение от съдържанието – греховно е и всяко отклонение от щампите, от установените езикови форми, термини и словесни формулировки.
Така е, така бе и с Асен – и той напусна коловозите на догматичната партийна фразеология и я замести със свой собствен, самобитен и ярък език. Тъкмо това вбеси старо- и неосталинистите във факултета, във Философския институт на БАН и в отдел „Философия” към ЦК на БКП. (И такова чудо съществуваше в сбърканото тоталитарно общество.) Не може, недопустимо е една публицистична книга да бъде озаглавена „Тъга и порив на епохата” – стандартите изискват друго, плакативно заглавие. Като „Класово-партийният хуманизъм и авангардната роля на работническата класа”, да речем. Не може, недопустимо е един портрет на Ленин, колкото и положителен, колкото и възторжен да е той, да носи заглавието „Гений не по правилата”. Правилата са табу, правилата не бива да бъдат оспорвани – клишето е друго. Вместо „Гений не по правилата” заглавието би могло да прозвучи примерно така: „Безсмъртен Вожд и учител на световния пролетариат”. Точно толкова е недопустимо и едно посветено на новия, комунистически човек есе да е озаглавено „Богоравният” – в очите на апаратчика това е кощунство. Очакваната сигнатура гласи примерно: „Героиката на социалистическия труженик”. Да озаглавиш пък друго едно есе „Социалистическата действителност пред проклетите въпроси”, значи да дръпнеш дявола за опашката – подходящото заглавие в случая би било „Класово-партийният морал срещу вековните дребнобуржоазни предразсъдъци”.
Обединилата десетина есета книжка на Асен наруши онзи закон, който партийната идеологическа пропаганда наричаше единство между форма и съдържание. Това единство е природен феномен, то съществува отвеки веков в природата. В случая обаче неговата формула имаше предназначението да обезпечи тоталното господство на партийната доктрина над битието. Пресъздавайки ортодоксални тези на един неортодоксален език, с „Тъга и порив на епохата” Асен наруши статуквото, накърни всевластието на една самозвана, еднолична и властолюбива партия, разклати, постави под въпрос нейния абсолютен монопол над словото. Партия като комунистическата не може да остави подобно престъпление без възмездие. Но безпощадността в подхода към Асен има и друго, международно обяснение. Случайно или не, „Тъга и порив на епохата” излезе малко след като танковете на Варшавския пакт смазаха Пражката пролет. Погромът свърши работа, но цената бе висока: от една страна пострада, компрометиран от агресията, имиджа на международното комунистическо движение, от друга либералните идеи на чехословашките интелектуалци се оказаха заразителни за източноевропейските им колеги от цялата Съветска империя. Страх затресе просъветските догматици и в София. А, както говори и историческият опит, на обзелия ги страх деспотите имат един-единствен отговор: насилие. Този отговор Асен изпита върху собствената си кожа. Изпита го като лично отмъщение, но го изпита и като назидание, като показен урок за всички негови съмишленици, като демонстрация какво ги чака, ако дръзнат да се отклонят от праволинейната партийна линия.
Сигнал за старта на саморазправата на авангарда на работническата класа с еретика даде една обширна публикация на неосталиниста Михаил Бенлиев в официоза на ЦК на БКП, в. „Работническо дело”. Така е, така беше всякога и винаги през онези зли времена – персонално насочените публикации в „Работническо дело” никога не бяха случайни, те фокусираха целта, уточняваха поименно адресата, трасираха пътя за възмездие. Статията бе озаглавена „Класово-партийният подход не е сезонна дреха” и призоваваше открито към нетърпимост към автора на сборника. Призивът свърши работа и нетърпимостта не закъсня. Първо уволниха Асен от университета „като неподходящ за комунистическото възпитание на студентската младеж”. Тогава на факултетно събрание, свикано специално за да го прокълне, аз заявих, че ми е трудно да преценя дали и доколко Асен Игнатов е подходящ или неподходящ за комунистическото възпитание на студентската младеж, като негов възпитаник зная обаче със сигурност, че няма по-подходящ от него за академичното, за научното възпитание на същата младеж. (Какво възмездие пък се стовари след това върху мен, съм разказвал в мемоарните си есета – ще доразкажа отново някой бъдещ ден.) След това, както описах неотдавна надълго и нашироко под заглавие „Болки и утехи” в настоящия форум, всемогъщата Държавна сигурност изпрати в качеството му на заместник-декан доцент Исак Паси при Асен като куриер със следния позорен ултиматум: или уволненият асистент да си направи публична самокритика, в замяна на което ще му бъде позволено да продължи да живее в столицата и ще му бъде обезпечена някаква нова службица, или да откаже да се себеоплюе публично, вследствие на което ще бъде изпратен по етапен ред в родния Шумен и ще бъде въдворен на местожителство там. Асен прие с болка на сърцето тежкия ултиматум, сключи безславната сделка, посипа си главата с пепел, взе бича и коравата риза, себеобвини се във всички идейни грехове, разкая се като жертва на буржоазната идеологическа диверсия, след което си изми ръцете в служебната мивка на кабинета си, където го чаках – ни жив, ни умрял. Така Асен спази даденото пред ДС обещание – спази респективно обещанието си и ДС. Назначиха Асен на новоучредената специално за целта длъжност секретар на Философския институт на БАН. Асен посекретарства там ден до пладне и в края на лятото на 1972 г. рамо до рамо с мен тръгна по дивия Запад. Където академичната му кариера запрепуска неудържимо. Първо заработи по един дългогодишен научен проект в Католическия университет на Льовен край Брюксел, където защити докторска дисертация. После няколко години след като аз постъпих в РСЕ Асен пристигна в Кьолн и постъпи в българската секция на Радио Германия – да дописва недописаните от Георги Марков и от мен литературни есета. После, разочарован като нас от бумащината на „Deutsche Welle”, Асен стана научен сътрудник във Федералния институт за проучване на Югоизточна Европа. През всичките тези дълги изгнанически години Асен е сътрудничил на културната програма на РСЕ „Контакти”, която водех за българския слушател. Издаде сума ти философски книги, чете лекции в редица престижни германски и швейцарски университети. И така – чак до внезапната му смърт преди петнайсетина години.
През всички десетилетия изгнание никой по никакъв начин не ни е цензурирал. Но родната комунистическа цензура ни придружаваше неотлъчно като спомен. И не само като спомен – споменът се актуализираше някак си против волята ни при всяка нова среща. „Цензурата не е еднократен опит. За този, който я е преживял, тя ще трае вечно. Това е клеймо, което остава в мозъка завинаги.” Мъдрецът Ноам Чомски е безусловно прав. Жалкото е само, че тази му убийствена правота бе адресирана доживотно и до наша милост – и ние бяхме заклеймени с нейното клеймо. И нещо, с което дръзвам да допълня в заключение Чомски чрез собствения си биографичен опит: не само, както счита Чомски, в рационалната – и в емоционалната ни памет петното будува незаличимо. Както е незаличима всяка изстрадана болка. За разлика от радостта…
