0
3429

Тъжен венецуелски репортаж

През последните седмици няма новинарска емисия, в която да не се коментира ситуацията във Венецуела. В началото не бях наясно какво точно се случва там, но постепенно започнах да се ориентирам. Старая се да не формирам инертно личната си позиция, но не е лесно, защото коментарите са разнопосочни, мненията противоречиви, а голяма част от информацията е фалшива и подвеждаща.

В един репортаж видях как младо момиче обяснява, че на нея и на семейството ѝ се наложило да пресекат границата с Колумбия, за да могат да вземат лекарства и храна от хуманитарните помощи. Момичето е усмихнато и красиво, репортажът продължава, показва в едър план лицето на момичето, то става още по-очарователно. И изведнъж от тъмните маслинови очи потичат сълзи, усмивката изчезва, момичето закрива лицето си с ръка, изпитва срам, свян и мъка, чуваме я да казва – защото много често няма с какво да се храним.

Колко са жестоки телевизионните репортажи, помислих си засрамено. Трябваше гласът ѝ и цялото ѝ същество да се прекърши изведнъж, да потекат сълзите ѝ, за да повярваме ние, на хиляди километри, на нейната трагедия.

Спомних си, че самата аз съм била в подобно състояние. И ние сме звучали не една и не две зими като това момиче, когато се редяхме за помощи от евангелската църква, за помощи от католическата църква, за две бутилки олио, за два килограма брашно, за пакет спагети, за килограм захар, за пликче какао. Когато се редяхме преди да се е съмнало, в студа на опашки за две кофички кисело мляко и един литър прясно. Трябваше към три, най-късно към четири часа през нощта да се заеме ред на опашката, инак няма мляко, защото свършваше още на разсъмване. Рафтовете на аптеките също се бяха опразнили. И който имаше да гледа две малки деца, не можеше да си позволи да спи след три часа сутринта. Затова усетих Венецуела близка.

А някои политици безочливо се опитват да ни манипулират, че Венецуела е на хиляди километри далеч и случващото се там не ни засяга по никакъв начин, и най-правилната позиция е въздържането, пасивното изчакване. Именно защото Венецуела е толкова далеч, ние сме длъжни да не изразяваме никаква позиция, да наблюдаваме трагичните репортажи без да се трогваме, да четем за седемцифрената хиперинфлация, без да ни побиват тръпки, да наблюдаваме хуманитарната криза без съчувствие и ако ще всички държави да изразяват подкрепа за протестиращия народ на Венецуела и да настояват за провеждане на честни избори, ние трябва да следваме позицията на Путин. Нашата страна не трябва да се солидаризира с Европа, не трябва да се съобразява със света, а да гледа единствено към Кремъл.

Не е лесно за неспециалист да се ориентира в глобалната политика. Действията на големите държави не са еднозначни, защото всяка от тях има своите преки интереси. Историята на Венецуела също е изпълнена с противоречия. Преди идването на власт на Чавес състоянието на държавата не е било никак цветущо. Всъщност именно поради това го избират за президент. Последват противоречиви реформи, национализация, рекордна корупция, потъпкване на човешките права и неистово вкопчване във властта до самата му смърт преди пет години, след което постът е поет от Мадуро, който управлява страната още по-зле просто защото е необразован и некадърен.

Най-трудно за възприемане е как толкова богата страна може да изпадне в такова бедствено състояние. В не много далечното минало малка и бедна Албания преди демократичните промени, след като се скара и с Китай, беше откъсната от целия свят, тотално изолирана и барикадирана и въпреки това мизерията и глада не достигнаха днешните венецуелски мащаби. Всички страни, включително големите, са минавали през кризи. Световната икономическа криза, известна като „Голямата депресия“ в края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век, причинява най-големи беди именно на най-големите държави, инфлацията е огромна, безработицата, мизерията и отчаянието са бедствени. Кризата засяга всички държави, защото има глобален характер. Потресаващото в днешната венецуелска криза е, че сполетя тази страна, която има ресурси да бъде една от най-проспериращите. Дори да не съществуваха огромните петролни залежи, само захарната тръстика може да направи страната просперираща. А тя от няколко години внася захар! Венецуела е първата страна в Латинска Америка, изкоренила маларията, а днес поради липса на лекарства маларията отново достига катастрофални нива. Очевидно е, че причините не могат да бъдат външни, а се коренят в некадърното и корумпирано управление. Не може да бъдат обвинявани Съединените щати, след като по-голямата част от нефта се изнася за Русия и Китай.

Дори и да спорим по темата за причината, безспорно е, че кризата във Венецуела през последните години и особено през последните месеци добива мащаби на катастрофа. Най-тъжни са хуманитарните измерения на катастрофата. Затова най-противното е, когато ни убеждават, че не трябва да изразяваме отношение, не трябва да подкрепяме протестите на огромна част от народа, не трябва да изразяваме съчувствие към милионите гладуващи и емигриращи и се аргументират с това, че Венецуела е на хиляди километри и ние нямаме интереси там.

При тези „аргументи“ се сещам за европейските и американските хуманисти, които надигнаха глас в защита на българския народ и изразиха общественото възмущение по повод жестокостите при потушаването на Априлското въстание. Какъв интерес е имал Уилям Гладстон да организира грандиозни митинги и да пише в защита на потиснатите българи, още повече, че политиката на тогавашното британско правителство е протурска? Нима е имал някакви интереси в поробена България! Нима някакви интереси са подтиквали Джанюариъс Макгахан да се застъпва в „Дейли Нюз“ за българската кауза или пък американския генерален консул в Цариград Юджийн Скайлър да заеме ключова роля в създаването на международно обществено мнение за османотурските зверства в България. Нима тогава Съединените щати не са били далеч отвъд океана? Нима от интереси са били движени Оскар Уайлд, за да напише „Сонет за клането на християните в България“, или Виктор Юго, за да напише Апел до правителствата в Европа, за да им обърне внимание върху зверствата в Батак?

Може ли да се прекланяме пред ярката и смела позиция на световните хуманисти в защита на България, която за тях е също толкова далечна и в която те нямат никакви интереси, и в същото време днес да пищим с дразнещ слуха фалцет, че Венецуела е далеч от България и ние нямаме никакви интереси там, та затова трябва да мълчим, да си траем, да се въздържаме и да изчакваме. Такава позиция е не само безчувствена и безсърдечна, но също нехуманна, цинична и робска.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияЕдин навременен филм
Следваща статияЧавес и Мадуро: началото и краят на една лява утопия