0
7867

Тъжно Рождество или напомняне

Обикновено пред Рождество ни напомнят, че този празник, макар и един от най-големите за цялото християнско човечество, е по преимущество домашният празник за християните – празникът, в чието навечерие домовете се събират около коледната трапеза, прибират се в себе си, възпомнят своята интимна пълнота, разполагат я като многочленно тяло, чийто един дух засветва в кроткия ореол на празничната свещ в центъра на масата.

Парадоксът обаче, за който много рядко си даваме сметка е, че Светото семейство, в което се е родил Спасителят на света, в онази нощ, когато това се е случило, е било собствено, семейство на бездомници. Семейство, което е напуснало своя дом в Галилея, за да отиде да се запише във Витлеем Иудейски, доколкото неговият глава – Иосиф, произхождал „от дома и рода Давидов“ (Лук. 2:4). И ето – там, във Витлеем – казва ни се – на Мария „сгодената за него жена, дойде време да роди“ (Лук. 2:6); да роди в това отдавна чуждо за двамата място, в което те нямат дом и в което биха могли да се подслонят единствено в страноприемницата в покрайнините на града. Но понеже – казва ни се по-нататък – в тази страноприемница „нямаше за тях място“ (Лук. 2:7), те прекарват нощта, в която Младенецът се ражда в обора на страноприемницата, където пътниците, спрели се тук са оставили животните си. Рождеството следователно става далеч от дома на Светото семейство и даже не под един покрив със странниците, а в обора, при животните на странниците. Като още в същата тази нощ бездомничеството на тримата става още по-дълбоко. Нека си спомним: „Ангел Господен се явява насъне Иосифу и казва: стани, вземи Младенеца и майка Му, и бягай в Египет, и остани там, докле ти кажа; защото Ирод ще търси Младенеца, за да Го погуби“ (Мат. 2:13).

Защо припомням този парадокс? Защото тази година много и много семейства няма да могат да се съберат заедно на предколедната трапеза у дома си. Ние не знаем колко хора ще бъдат тази нощ по болничните легла, колко ще трябва да я прекарат „под карантина“, отделени от своите близки. И да, това ще бъде рана за много и много хора. Бихме ли могли обаче поне ние, църковните люде, привикнали да се вглеждаме в съвестта си най-малкото поради тайнството изповед, да извлечем някакъв урок от това – по всичко изглежда тъжно тазгодишно Рождество? Или и ние ще го приемем сърдито като просто „зла съдба“, която ни е сполетяла? За какво бихме могли да си помислим в тазгодишната рождественска нощ, в която домовете на мнозина няма да се изпълнят?

Не бихме ли могли да си спомним например именно тази година за нещо, което е факт и през всяка друга година, но за което през всички други години не сме се сещали, оставяли сме го вън от съзнанието си, но за което, ето – „ущърбността“ на тазгодишното Рождество би могло да ни припомни. Да ни припомни за всички онези, казвам, които не само на Рождество нямат дом и които в своето ежедневие срещаме, разминаваме се с тях, но че за тях няма и може би от години няма „домашно“ Рождество, всъщност напълно забравяме.

Ще се сетим ли за тях тази година, когато може би и нашите домове ще се окажат празни, в която и ние може би ще бъдем сами? Защото поне да се сетим за тях е трябвало и през всички предишни – щастливи години, в които те са били напълно забравяни в „обора“ на паметта ни, но, нека си дадем сметка – са били, били сами. Ще се сетя ли например аз за онзи сгърбен, окъсан, нелепо стърчащ било пред дюнерджийницата, било пред магазина за храни мъж – на една пресечка от моя дом, който сякаш нищо не иска, не моли за стотинки, само се вглежда с особено остър ням поглед във всеки от преминаващите, но когато му подам металното левче най-неочаквано с кротък, добре артикулиран глас и – представете си – „на вие“ ми благодари: „много, много ми благодари“? Къде ще бъде на Рождество този целогодишно пребиваващ на улицата, но очевидно не всякога бил в това положение човек? А къде ще бъде, ще се сетя ли да се попитам тази година онази куцаща, болезнено клатеща глава, трудно изговаряща дори молбата си за „някоя стотинка“ жена без възраст, за която нямам представа дали излиза от някъде сутрин и дали се прибира някъде вечер, или отдавна домът ѝ е единствено на улицата? Ще проблесне ли за миг в съзнанието ми (о, тази година сигурно ще проблесне) как ще посрещнат Рождество в онзи старчески дом в Хасково, за който неотдавна научихме, че всичките му около двадесет обитатели „се оказали“ с ковид, но това се разбрало едва след като един от тях починал, а от персонала „не били забелязали да има симптоми“? Ще си представя ли тази година атмосферата в един такъв „дом“, която никога не ми е било трудно да си представя: изнервен, сърдит, че е „на смяна точно тази вечер“, подвикващ, тряскащ вратите „персонал“ и погълнатите от болките си, унизени, че не могат вече да контролират дори елементарните си телесни нужди негови обитатели? Не е било трудно да си я представя, казвам, но не съм се сещал да си я представя. Ще се сетя ли по-нататък за един друг вид „домове“, за един от които са ми казвали, че се намира недалеч от централните части на София и в който – някои от цели две години вече – са „въдворени съгласно закона“, защото са бежанци, чийто истински дом е останал далеч, далеч на изток и се мярка в паметта им вече единствено вечер преди заспиване или в съня им? Макар може би и „иноверни“, няма ли и за тези хора тази вечер да бъде Рождество?

Ще си спомня ли накрай за една майка, от години отглеждаща сама сляпоглухонямото си дете, всяка година редяща му коледната елха, която то няма да види, няма да чуе звънтенето на играчките по нея и разбира се няма да изпее „Тиха нощ, свята нощ“? За тази майка и нейното дете, Рождеството на които всяка година идва и протича в пълна тишина? Ще просвердли ли за миг съзнанието ми мисълта за Рождеството на онова семейство, чийто син ли, баща ли, не разбрахме, но видяхме мъртъв, покрит с чаршаф на стълбите пред варненска болница, защото „умрял преди да намерят къде да го приемат“? Него – ще трябва да се сетя – не просто няма да го има в дома му тази година, но неговото нямане ще е онова, което с най-непоносима тежест ще го има в този дом – с още по-непоносима тежест, защото ще е на Рождество.

Ще се сетя ли, питам, ще се сетим ли за цялата тази бездомност, за която знаем и през всяка друга година, и през цялата година, но за която през всяка друга година абсолютно не се сещаме на „своето“ Рождество? И значи, през всичките си години, би трябвало да осъзнаем през тази злощастна година, в която домовете ни може би няма да са „пълни“ – сме били всъщност в положението на препълнилите трапезарията на онази Витлеемска страноприемница, които, бърборейки, надвиквайки се, веселейки се в онази нощ, са оставили сами, на сламата между животните онова Семейство, за което „не се намери място“ сред тях. Не са се сетили за него, не са разбрали за раждането и никак не са усетили, че именно там, оттатък, в обора безшумно е влязъл Ангел Господен. Ще се сетим ли, че може би това е и урокът, който ни се преподава с тазгодишното Рождество?

Е добре, може би ще попитаме: какво се иска от нас с този „урок“? Виновни ли сме, че извън нашите домове има бездомни, за които ние обикновено не си спомняме? Какво прочее да направим оттук насетне, та да свърши „урокът“, който може би Бог ни преподава през тази тъжна година? Какво? Другата година и в следващите години да приберем в дома си онзи бездомник от съседната улица, да доведем на трапезата си онази „разслабена“ жена, която със завален език проси стотинките ни? Или може би да идем да празнуваме Рождеството в онзи бежански лагер, вместо около домашното огнище? Да похлопаме на вратата на майката на сляпоглухонямото дете и вместо него да й изпеем „Тиха нощ, свята нощ“? Не е ли ясно, че не можем да направим това, не е ли ясно, че би било твърде много да трябва да правим това?

„Да, вие не можете това, да това е твърде много за вас“ – сигурно бихме могли да чуем гласа на Господа, ако се вслушаме в рождественската тишина тази година. „Е, тогава виновни ли сме пред всички тези хора? – ще Го попитаме – та ни преподаваш този тежък урок?“

И ето: Той ще ни погледне с огромните Си тихи очи и без гняв, без заплаха, кротко, но същевременно пронизващо ще ни отвърне: „Не сте обаче и невинни! И поне това нека научите на тазгодишното Рождество. Повече не бих поискал от вас.“

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияВиолите на Румен Цветков
Следваща статияПровинция ли?