Миналата седмица бях на среща със студенти и преподаватели в рамките на Международния филологически форум, организиран от Софийския университет. Прекрасно е, когато се срещаш с хора, които са прочели твои книги и се вълнуват от тях, тогава монологът се превръща в диалог, разговорът става смислен, искрен, съкровен. Такива срещи носят тихо удовлетворение, което е реалната награда за един писател. На тази среща Елка Димитрова – прекрасен литературовед и приказен човек – спонтанно сподели една своя мисъл, възникнала от разговора. Говорехме за романа „Майките”, за това, че ако днес се появи сред нас един свят човек, той отново ще бъде мразен, отхвърлен, убит, че в човешката природа има някаква атавистична враждебност, почти непоносимост към светостта, че това е най-дивото, най-примитивното, най-мътното в нас, че за две хиляди години след Христос ние не сме се променили кой знае колко, че онези, които са Го разпнали, са сред нас, че още по-лошо – може би самите ние да сме били сред онези, които са Го разпнали, сигурни ли сме, съвсем сигурни ли сме, че не сме били и не бихме били сред онази тълпа, а сме сред малцината, останали при Него до кръста? Говорехме още за финала на „Майките”, когато децата наобикалят Явора, стесняват кръга около нея, започват да викат, да я обвиняват, да я притискат все повече, гневът им неконтролируемо нараства, от потиснати, нещастни и отхвърлени деца те се превръщат в разярена тълпа, в освирепели убийци, да, убиват Явора. И Елка каза: те я убиват, защото са заедно, никое дете не би посмяло да й посегне дори, ако беше самό с нея. Тези нейни думи ме поразиха, никога не си бях дала сметка за това, аз съм го написала, а не съм вникнала в цялата му дълбочина. А е толкова е просто, ясно, видимо.
„Явора смъртнобледа на мястото на срещата, с наведени очи, невярваща на онова, което предстоеше, а те около нея, стадото около своя пастир, всички със сподавения вик в гърлата си, така плътно прилепнали един до друг, като стена около Явора, като стена на кладенец, в който Явора щеше да бъде хвърлена, Явора хвърлена в този своеобразен кладенец от телата им, Явора единствената, Явора любовта.”
Когато си сред тълпата, отговорността пада от теб, отговорността за действията е винаги върху другите, но не и върху теб. Тълпата те увлича и повлича, като същевременно сваля отговорността от теб, подбудител и извършител се сливат в едно, всеки е едновременно и подбудител, и извършител, но не съзнава себе си нито като едното, нито като другото, за да отхвърли вината от себе си, всеки се различностява и отълпява. Викът на тълпата заглушава гласа на съвестта. Събирането в глутница, в банда е инстинкт, когато назрява да се извърши престъпление. С назряването на престъплението назрява и тълпата.
„…и ръфаха плътта на Явора…”
В романа следователят не успява да установи убиеца. Престъпникът се разтваря в глутницата. Колективна вина няма, а в глутницата личната вина е неустановима.
Тълпата се събира срещу този, който се откроява, който не се вписва в нея. Йосиф, най-малкият син на библейския патриарх Яков, е любимец на баща си, защото се откроява сред своите единайсет братя. Целият му удивителен живот показва с какви ярки добродетели е надарен. Именно неговата добродетел обединява неговите братя срещу него. Завистта ферментира в омраза, омразата ги опиянява и свързва в едно. Решават да го хвърлят в яма, за да бъде изяден от зверовете. Но не го хвърлят в пустинната яма, а в ямата на своята омраза, не го ръфат пустинните зверове, ръфа го тяхната братска озверялост.
По-късно Йосиф спасява както своите братя-престъпници, така и своя народ. Но синдромът на Йосифовите братя не се прекратява, а продължава да се проявява сякаш още по-необуздан и освирепял. Пилат пита тълпата какво зло е сторил Иисус, та искат да Го разпнат, но тълпата не чува неговия въпрос и още по-неистово крещи – Разпни Го. Това е отговорът на тълпата, диалогът с нея е невъзможен, тя не чува въпросите, тя издава присъди. Тълпата се криминализира и жадува единствено мъст. В тълпата разумът се помрачава и колкото светлината е по-ярка, толкова повече го дразни, колкото доброто е по-лъчезарно, толкова по-силна е яростта срещу него.
Само на пръв поглед е парадоксално, че не злото, а доброто е това, което истински умопомрачава и озверява тълпата. Доброто не само се откроява, но самото му съществуване изобличава злото. Истинската сила на истинското добро е в това, че изобличава лъжливото, престореното добро. Тълпата е хомогенна в злото и в мрака тя се хомогенизира до такава степен, че се самообожествява. „Светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, защото делата им бяха лоши”. Тук евангелистът употребява глагола „обикнаха” не в прекия му смисъл. Мракът и злото не могат да бъдат обичани. Човеците се стремят към мрака само за да скрият лошите си дела, мракът е само убежище и скривалище, а не естествена среда. Тълпата съществува в мрака, а общността живее в светлина. Там, в мрака, „тълпите натрупват не интелигентност, а посредственост”, така ги характеризира най-забележителният им изследовател и познавач Густав Льобон. И не само това – „тълпата винаги стои интелектуално по-ниско от отделния човек”. Тълпата винаги действа деградиращо – в мрака тя върши делата на мрака. Ортега-и-Гасет обобщава, като я нарича „брутална”.
В Евангелието е описано най-бруталното „постижение” на тълпата – осъждането и разпятието на Христос. Но там също има и описание как Иисус прави възможно излизането от тълпата. Около една блудница в концентрични кръгове са събрани нейните обвинители, всички са озверели и всеки стиска камък в шепата си. След малко вината й ще бъде доказана, всеки ще хвърли своя камък по нея и никой няма да бъде виновен за смъртта й, защото няма да се знае кой точно е хвърлил смъртоносния камък. Трудно можеш да накараш един човек да хвърли камък. Но когато е в тълпата, този проблем изчезва. Всеки е скрит зад другия и вината му е прехвърлена върху другия. Но Иисус казва нещо, което никой до този момент не е чувал – пръв да хвърли камък този, който е без грях. Насочва погледа на всеки от тълпата навътре в себе си. Когато всички поглеждат навътре в себе си, престават да бъдат тълпа, престават да бъдат убийци. С това единствено изречение Иисус прощава греха, който блудницата е сторила, и греха, който нейните убийци предстои да сторят. Божествената Му светлина разпръсва мрака и хората се разотиват, тълпата се разпръсва. Най-поразителното чудо на Иисус.
Може би именно заради това Той беше убит от тълпата.
