Разговор с иранско-американския пианист и композитор Амир Косроупур, специален гост на фестивала „Панаир на куклите“, а впоследствие – на 19 септември, и на „Аларма Пънк Джаз“.
„Неудържим замах, непретенциозна директност, железни пръсти“ – така описва концертите на Амир Косроупур „Лос Анджелис Таймс“. Самият той е израснал в Калифорния, но от няколко години живее и твори в Ню Йорк. Родителите му са иранци. Любовта към класическата музика наследява от баща си, а импровизацията му е любимо занимание още от 12-13-годишна възраст. Слушахме музиката му за пръв път в американския куклено-театрален спектакъл „Разгръщане“ на режисьорката Маргарита Блъш, който се игра преди дни на фестивала „Панаир на куклите“ в София. В програмата на радиофестивала „Аларма Пънк Джаз“ на програма „Христо Ботев“ пианистът попадна по препоръка на легендата на съвременната музика Стеван Ковач Тикмайер (родом от Нови Сад, Войводина). Нарочно чертаем този уж географски лабиринт, за да ви подготвим за музика, която, без да се отдалечава от класиката, често е инспирирана от съвсем други сфери – тук можем да отрием влияния от Smashing Pumpkins и Die Antwoord наред с Бетовен и Джон Адамс. Както и откровен пънк с театрален привкус – в дуото Corky Has A Band на Амир с Дайвид Бруум. В крайна сметка, важен е не жанрът, а размахът… На 19 септември от 21 часа в Чешкия център Амир Косроупур ще изнесе концерт в две части, както втората част ще включва и препарирано пиано. Условното заглавие на програмата е New American Works + Improvisation, но ще има и изненади, сред които и произведения на Тикмайер.
Амир, как би описал своята музика – като насоки и влияния?
Повлиян съм от толкова много и различни жанрове – не просто от класиката, не само от много от жанровете в самата класическа музика, но също така и от попмузиката, рапа, хип-хопа, техното, IDM-музиката, от групи като Die Antwoord… Просто когато свиря, и по-специално, когато импровизирам (което правя от 12-13-годишна възраст), любовта ми към всички тези различни неща в музиката се разгръща. Всички жанрове се смесват в главата ми като борш или супа, или салата може би и всичко извира през пръстите ми. Обикновено се опитвам да построя композиция в реално време – докато свиря, се опитвам да запомня откъде съм тръгнал, за да мога в процеса на свирене да манипулирам съответните теми и идеи и дори да се върна в края към началната тема, създавайки дъга… И понякога тези пиеси могат да се получат 2-3 минутни, а понякога – 20-минутни: не се опитвам винаги да задавам времетраене от началото.
Преди да пристигнеш в София, ни изпрати и някои нови пиеси, които съвсем скоро ще влязат в предстоящия ти албум Treatise On Improvisation. Те се от кратките – това ли е насоката на целия албум?
Да, това лято записах албум за три нощи – различни импровизации – в студиото на моя колега и приятел Дейвид Бруум. С него имаме и дуо (Corky Has A Band), в което правим доста причудливи и плашещи неща и също доста импровизираме. На третата нощ той ми каза: „Можеш ли да изсвириш няколко кратки импровизации – 3-4-минутни?“… Защото първите две нощи бях записал само неща с продължителност 10-15-20 минути, защото конструирането на албум е нещо по-различно – свириш различни работи, с различна дължина, и когато решиш накрая да ги обединиш в едно цяло, се получава много трудно взаимното вливане, ако разполагаш само с дълги фрагменти. И така създадох няколко кратки произведения, за да създам и за себе си усещане как трябва да се получи. Но има и по-дълги пиеси в албума, има и по-светли, и по-мрачни, и по-тежки, и сантиментални, и тъжни… цялата палитра от динамики, емоции и съдържание.
Тъй като споменахме пианиста Дейвид Бруум, разкажи ни за формацията, която имате заедно – Corky Has A Band…
Тя е доста театрална. Ние сме музикална формация, но в дуото всеки от нас играе определен персонаж – Дейв е Професор Тикълс (от „гъдел“), а аз – Сержант Уискърс (от „бакенбарди“ или „мустаци“) – имаме си сценични костюми и правим различни представления. Веднъж имахме едно представление, в чиято основа беше литературата и в края му, понеже беше у дома, в задния ни двор, направихме голяма клада в един контейнер за боклук и един от хората, живеещи в същата къща, изгори всички стари чернови на романа, който беше написал. И много хора донесоха неща, които искаха да изгорят…
Надявам се, само книги на лоши писатели…
И стари любовни писма, талони за глоби за паркиране, такива неща… всичко, с което хората искат да се разделят.
Което, предполагам, е било и подготовка за албума ви The Brimstone Project, в който има много сяра и адски огньове, а и един сърдит проповедник, който… какъв се явява точно – трети персонаж, освен Професор Тикълс и Сержант Уискърс, или фронтмен?
Всъщност дори не зная името на този човек, но всичко тръгна от идеята за сярата и адските огньове. Дейв ми поръча да препарирам пианото и да импровизирам, да кажем, 45 минути. После той добави електроники и манипулира някои от звуците и понеже препарираното пиано има много тъмно звучене – особено при начина, по който аз свиря на препарирано пиано – и Дейв се вдъхнови и откри тези семпли, които използваме – записи на проповедник, който говори за адския огън, неща от типа: „ще изживеете краткия си живот и накрая ще умрете и тогава ще отидете някъде другаде…“, и това се превърна в основна нишка в историята и мощта й направо ме отвя…
Да се върнем обаче към театъра – ти попадна в България като участник в спектакъла „Разгръщане“ на Маргарита Блъш, който беше представен на Панаира на куклите. Разкажи ни малко повече за него.
„Разгръщане“ е куклено представление, което разказва живота на една жена – от раждането й, живота й като дете, после като девойка… после тя среща едно момче, става майка, изгубва себе си… Няма да разказвам всичко, но във финалните сцени тя пише историята на своя живот и ние виждаме разгръщането на самата история, върху материала, от който е създадено всичко в представлението – материалът е „тайвег“, прилича на хартия, но е по-плътен и издръжлив… И така, режисьорът на „Разгръщане“ Маргарита Блъш, с която сме колеги и приятели и която е израснала в София и е завършила НАТФИЗ, много искаше да представи спектакъла именно тук, в родния си град. Съпругата ми също участва в представлението, а Маргарита ме помоли да напиша музиката към него – текст почти няма, работи се изцяло с музика и образ. Аз самият свиря на живо в представлението. За мен това е чудесно изживяване – и самото представление, и създаването на музиката за него. Миналата година го представяхме в Кънектикът, където е създадено, а тази година – в Пловдив и в София, като в седмицата между двете представления прекарахме на Черноморието – в Емона, където Маргарита има къща – направихме тен и плувахме с рибите. А сега имаме възможността и със София да се позапознаем.
А каква е основната разлика за теб, когато работиш с музиканти и когато работиш с творци от областта на другите изкуства, което всъщност правиш доста често?
Работил съм с много хора от театъра, с хореографи, с филмови режисьори. Когато работиш с творци от друга област, обикновено музиката е спомагателна, онагледяваща нещо друго, тя не е фокус. И открих, че съм много добър в следването на идеите, в разбирането на историята, настроението, намерението на твореца… И в крайна сметка в превеждането на тези неща на езика на музиката. От 15 години работя с танцови школи и репетирането на отделни движения на танцьорите, повтарянето на всеки 16 или 32 такта многократно, са репетиции и за мен – т.е. за тези уроци по танци получавам заплата, за да репетирам как да импровизирам по-добре. И следвайки дадено движение, аз се опитвам да измисля как да го онагледя. Работата с музиканти от друга страна, ми позволява да съм по абстрактен. Тук няма нужда да има централна история, а може би всичко е просто музика… С Дейв Бруум и с някои други музиканти, с които импровизираме заедно, като саксофониста Реми Ле Боф, обикновено имаме нужда само от предварителна уговорка от типа „окей, аз започвам пръв, после ти влизаш, правиш соло, аз спирам да свиря, после аз се завръщам със соло и накрая двамата завършваме много шумно“… Понякога обаче въобще не следваме „сценария“ и се получава каквото има да се получава. Но винаги е забавно.
