0
2305

Тъмни алеи

Иван Бунин, 1901 г., източник Уикипедия

Откъс от сборника на руския писател, издаден  от „Колибри“ за първи път в своята цялост. 

Сборникът „Тъмни алеи“, създаван с особена страст в продължение на осем години и издаден в Париж през 1946 г., е кулминация в творческото дело на Бунин. Сам писателят го определя като най-стойностното свое произведение, а изследователите – като безспорен шедьовър в руската и световната литература.
„Тъмни алеи“ е книга за любовта в многообразните ѝ проявления. Тя е и книга за Русия. За онази неповторима буниновска Русия, опазена в спомена и в красотата на езика, но безмилостно разрушена в повратите на историята. За първи път сборникът „Тъмни алеи“ се издава на български език в своята цялост.

Иван Бунин (1870–1953) е световноизвестен поет и белетрист, почетен академик на Петербургската академия на науките в секцията за изящна словесност (1909), първият руски писател, носител на Нобеловата награда за литература (1933).
След Октомврийската революция (1917) Бунин емигрира във Франция, където се включва в интелектуалния и обществения живот на руската емиграция. През този период издава повестта „Любовта на Митя“, разказа „Слънчев удар“, романа „Животът на Арсениев“, сборника с разкази „Тъмни алеи“ – произведения, които го нареждат сред най-големите прозаици на XX век.

„Тъмни алеи“, Иван Бунин, ИК „Колибри“, 2020 г., превод от руски Елка Георгиева, Лиляна Герова, Татяна Горчивкина, Румяна Евтимова, Лиляна Минкова, Борис Мисирков, Фьодор Неманов.

По тъмните алеи на живота

Румяна Евтимова

През 1938 г. Иван Бунин написва разказа „Тъмни алеи“, с чието заглавие по-късно назовава книгата, създавана с изключително емоционално пристрастие през периода 1937–1945 година. В изобилното на разнообразни и лесно достъпни източници наше съвремие точността на фактите невинаги е коректно поднесена и поради това настоящият поглед към житейската и творческата съдба на Иван Бунин се насочва (и разчита) преди всичко към дневниците и записките, оставени от самия него, от съпругата му Вера Муромцева-Бунина и от хората, които е допуснал в най-близкото си обкръжение. Колкото и условни, и субективни да са спомените като извор на историография, само те могат да възпроизведат атмосферата от момента на преживяването, толкова същностна и за поетиката на Бунин като разказвач. „Дневникът – записва той още през 1916 г. – е една от най-прекрасните литературни форми. Мисля, че в близко бъдеще тази форма ще изтика всички останали“, и тази идея явно се е съхранила и години по-късно, защото Галина Кузнецова, която е свързана с писателя между 1926 и 1941 г., също е отбелязала подобни негови думи: „Няма нищо по-хубаво от дневника (…) Тук животът е такъв, какъвто е, всичко е напъхано там…“.

На 2 декември 1946 г. Вера Муромцева-Бунина записва: „Излязоха „Тъмни алеи“, а по-късно същия месец споделя, че руските емигранти в Париж организират закуска в чест на Ян по случай публикуването на книгата. Ужасите на войната са отминали само преди година и половина, Франция и светът едва се отърсват от преживения наяве кошмар, въпреки който Бунин пише неуморно разказ след разказ. В „Тъмни алеи“ въображението му дава шанс да се потопи в далечен и имагинерен свят, помагащ му да преживее глада, студа, страха от сегашното, в което му е отредено да живее. Наблюдавайки го през онези дни, Г. Кузнецова е отбелязала: „Той седи по дванайсет часа на ден на масата си и ако не пише непрекъснато, то през цялото време е някъде там (…) Като го гледам, си мисля за отшелниците, за мистиците, за йогите, не знам за кои да кажа още, с една дума, за всички онези, живеещи в призован от самите тях свят“. Бунин призовава паметта, за да оцелее духовно и физически. В писмо от 19 май 1944 г. той споделя със своята сънародничка, писателката Тефи, че някои от разказите му навярно са „напълно диви по своето несъответствие, особено с тези последни дни, които стигнаха до нас, но пък възможно е – и напълно закономерни поради онова вечно, което се случва по време на чума или при всичките седем египетски смъртни наказания, за които споменава Тот, несравним с никого в света…“.

Книгата „Тъмни алеи“ не подлежи на еднозначна оценка и на обобщена с няколко думи характеристика, въпреки че някои съвременници на Бунин се опитват да го направят – за едни тя е изцяло трагична и мрачна, за други твърде еротична. „Тъмни алеи“ обаче въздейства и до днес преди всичко с фината си чувственост, с изключителното разнообразие от портрети и истории, пресъздадени с уникалната способност на твореца да одухотвори текста. Това умение е култивирано благодарение на вродената изострена сетивност на Бунин, който споделя: „Зрението ми беше такова, че виждах всичките седем звезди на Плеядите, с ушите си чувах отвъд седем версти писъка на лалугер в полето, упоявах се, вдишвайки миризмата на люляк или на стара книга“.

К. Чуковски, с когото Бунин общува, преди да напусне Русия, го е описал много ярко, явно осмисляйки неговите способности през призмата на творчеството му: „Той има степно, селско око: толкова ловко, остро и зорко, че ние покрай него сме като слепи. Знаехме ли преди него, че белите коне са зелени на лунна светлина, а очите им са виолетови, че димът е люляков, а стърнищата – лимонени? Там, където ние виждаме син или червен цвят, той вижда десетки полутонове и оттенъци: розово-златен, розово-бледожълт, сиво-перлен, люляково-стоманен, сребристо-сивосинкав, спектърно-ръждив, сиво-зелен и така нататък. Той е не толкова певец, колкото цветописец. Любуването, радостта от зримото е главната наслада в неговото творчество“. Изострената сензитивност на Бунин се разкрива рано в неговата поетическа дарба, проявила се още в юношеските му опити (той е на шестнайсет години, когато публикува първото си стихотворение „Родина“). Тази дарба е белязала всички произведения на писателя, когото наричат певец, поет, художник и в белетристиката му.

Иван Алексеевич Бунин е роден на 10 (22) октомври 1870 г. в град Воронеж в семейството на постепенно, но необратимо обедняващи дворяни, наследници на фамилии с богато родословие. Сред именитите му предци са поетесата Анна Бунина и един от видните представители на руския романтизъм – Василий Жуковски. Семейство Бунини не води уседнал живот – адресите се сменят – имението Бутирки, град Елецк, където Иван Алексеевич учи, но не завършва гимназия. Неговият голям житейски шанс е братът Юлий, журналист и литератор, който се заема сериозно с образоването му, и на осемнайсет години Иван вече владее няколко езика, начел се е на художествена и философска литература. От волния живот в близост до земята и селото в паметта на бъдещия писател завинаги се запечатват пейзажите на менящата се през различните сезони природа – най-вещия му учител по естетика и художество, и богатството на руския език, който не само никога не се изличава от съзнанието му, но до края на живота си той мислено се потапя в любимото звучене, припомня си свежи и оригинални думи и изрази и с упоение ги вгражда в своите произведения.

Избрал окончателно пътя на литератор и укрепнал като творец, Иван Бунин се мести в Москва през 1894 г., когато се радва и на първата си среща с Лев Н. Толстой, останал завинаги негов пример и авторитет. В последното десетилетие на XIX век Бунин пише активно – предимно поезия, а сбирката „Листопад“ (1900) му носи очакваната и заслужена популярност както в литературните среди, така и сред по-широката читателска аудитория. Стиховете му не са изкушени от заявяващите се все по-мощно в Русия модернистични течения, той си остава докрай отстранен от кръговете на онези писатели, чиито имена по-късно съставят списъка на създателите на руския Сребърен век. И. Бунин обаче е неизменно присъствие в литературния живот на Москва и Петербург, сближава се с А. П. Чехов, М. Горки, Ал. Куприн, все по-често публикува разкази, а през 1910 и 1911 г. критиката заговаря за изключителния му белетристичен талант след излизането на двете повести „Село“ и „Суходол“.

Първото десетилетие на новия XX век е щастливо и в личен план за Бунин, след като вече е изживял няколко разочарования и депресиращи раздели. През 1906 г. на една литературна вечер той се запознава с „много красива девойка с огромни, светлопрозрачни, сякаш кристални очи“. Това е Вера Муромцева – неотлъчната спътница на Бунин до смъртта му през 1953 г. Тя го съпровожда в многобройните пътешествия из Европа, до Палестина, та чак до екзотичния остров Цейлон (Шри Ланка). Когато избухва революцията през октомври 1917 г., Бунин не скрива рязко отрицателното си отношение към новите управляващи в болшевишка Русия. Няколко години той прекарва със съпругата си в Одеса и по-късно описва трагедията на родината в мемоара „Окаяни дни“. В началото на 1920 г. двамата поемат по пътя на изгнаничеството, напускайки завинаги страната на Съветите, където, както иронично отбелязва Бунин, „никой никого не съветва“. Вера Муромцева-Бунина добросъвестно води бележки за най-важните събития от сивите делници и редките празници на емигрантския живот. Книгите ѝ „Беседи с паметта“ и „Живот с Бунин“, записките им, събрани в двата тома „От устата на Бунини“, са едни от най-достоверните извори за животоописанието на писателя.

След безапелативния разрив с болшевишка Русия Иван и Вера Бунини живеят основно във Франция – в столицата Париж и на юг – в градчето Грас. За трийсет и трите години като емигрант писателят създава десет книги: художествена проза, записки, дневници, спомени и двата есеистични очерка – „Освобождението на Толстой“ и „За Чехов“. За това време на надежда и униние, на слава и нищета единственият сигурен източник на душевен покой са спомените, оживели в текстове. Въображаемо завръщане към младостта, към изгубената Русия и остойностяване на миналото е романът „Животът на Арсениев“, благодарение на който през 1933 г. Иван Алексеевич Бунин става първият руски лауреат на Нобелова награда за литература. Мнозина критици осмислят романа като автобиографичен, но авторът не е склонен да му даде такова едностранчиво определение. Писателят Б. Зайцев, който също споделя емигрантската съдба, е вникнал много точно в авторовия замисъл: „Това не е художествена автобиография, в която се преплитат измислица и истина, а най-вече опит за метафизическо превъплъщение. Какво е истина и какво измислица в това произведение? Това не е съществено. Поетът не е обвързан с фактите – той се подчинява не на биографичната, обективна истина, а на художествената, метафизична истина“.

Тези разсъждения могат да бъдат ключ и към прочита на книгата „Тъмни алеи“, представена в настоящия том за първи път в пълния си обем. Подбраните от автора разкази са разпределени в три раздела, а основен принцип при подредбата е хронологическата последователност на написването им, която само на места е нарушена. Забележителна особеност на графичното оформление са уточнените ден, месец и година на завършването под всеки текст, като така се създава усещането, че книгата също е своеобразен дневник на творческия процес, на динамиката на настроенията, на импулсите на въображението. Интересно е да се отбележи, че паралелно с писането протича и споделяне на впечатления от творенето – в записките на самия Бунин, на В. Муромцева, А. Бахрах, Г. Кузнецова или пък в писмата на автора до приятели като Тефи или Зайцев. Всички съхранени свидетелства се обобщават в едно усещане – Бунин е изцяло погълнат от идеята, отдаден е на работата си до забрава: запис от 30 октомври 1940 г.: „От месец, без да ставам, пиша, понякога дори до късно през нощта, преди да заспя…“; от нощта на 9 май: „Станах от масата – остана да допиша няколко страници от „Чист понеделник“. Угасих лампата, отворих прозореца да проветря стаята – никакво движение във въздуха; пълнолуние, цялата долина е под фина мъглица, далече на хоризонта – нежният розов блясък на морето, тишина, меката свежест на младата зеленина по дърветата, понякога притракването на първите славеи… Господи, продължи силите ми за моя самотен, беден живот в тази красота и това дело…“; от 5 януари 1945 г.: „Самия мен силно ме разчувства „Студена есен“. Да, „великата октомврийска“, Бялата армия, емиграцията… Колко далече е вече всичко! И колко надежди имаше! Емиграция, нов живот – а колкото и да е странно, бяхме и млади! Всъщност бяха удивително щастливи дни. А сега вече са далечни и никому ненужни…“.

Макар Бунин да е убеден, че „всички разкази от тази книга са само за любовта, за нейните тъмни и най-често мрачни алеи“, изследователите и читателите продължават да откриват и десетилетия по-късно нейното художествено многообразие. Един от утвърдените съвременни руски литературоведи Игор Сухих класифицира събраните в „Тъмни алеи“ текстове, дефинирайки жанровата им специфика, като ги групира в: етюди, анекдоти; сценки; повествователни разкази и балади стилизации, които обединява с лирическите разкази…

КЪСЕН ЧАС

Ох, колко отдавна не съм бил там, казах си. От деветнайсетата си година. Някога живеех в Русия, чувствах я като своя, имах пълната свобода да пътувам където искам, за мен не представляваше никаква трудност да измина някакви си триста версти. Но все не тръгвах, все отлагах. Годините се нижеха една след друга, минаха десетилетия. Не биваше да отлагам повече: или сега, или никога. Трябваше да се възползвам от единствения и последен случай, още повече че бе вече късно и никой нямаше да ме срещне.
Тръгнах по моста през реката и виждах всичко далеч наоколо на лунната светлина на юлската нощ.

Мостът ми беше толкова познат, все същият, сякаш го бях виждал вчера: примитивен, отколешен, гърбав и дори като че не каменен, а някак вкаменен от времето за вечни времена – когато бях гимназист, си мислех, че го е имало още при Батий. Всъщност за древното минало на града говореха само тук-там някои следи от градските стени по стръмнината при черквата и този мост. Всичко друго бе старо, провинциално и нищо повече. Едно беше особеното и то подсказваше, че все пак нещо се бе променило на света от времето, когато бях момченце, юноша: преди реката не бе плавателна, а сега сигурно я бяха издълбали, прочистили; луната светеше вляво от мен, доста далече над реката, и в неясната светлина и в трепкащия блясък на водата белееше колесен параход, който изглеждаше безлюден – толкова тихо бе на него, – макар че всичките илюминатори – неподвижни златисти очи – светеха и отразяваха във водата лъчисти златни стълбове: параходът всъщност сякаш се държеше на тях. Така беше и в Ярославъл, и в Суецкия канал, и на Нил. В Париж нощите са влажни, тъмни, по непрогледното небе розовее мъгливо зарево, Сена тече под мостовете като черна смола, но под тях също висят лъчисти стълбове от отраженията на фенерите по мостовете, само че те са трицветни; бели, сини, червени – руското национално знаме. Тук на моста нямаше фенери, той бе сух и прашен. А пред мен на хълма тъмнееше градът в градини, над тях стърчеше пожарната наблюдателна кула. Боже мой, нямам думи да изразя това щастие! Когато избухна нощният пожар, за първи път целунах твоята ръка и в отговор ти стисна моята – никога няма да забравя мълчаливия ти отклик. Цялата улица бе почерняла от хора сред зловещото и необичайно зарево. Бях на гости у вас, когато изведнъж заби клепалото и всички се втурнаха към прозорците, а после изтичаха на улицата. Гореше надалеч, отвъд реката, но гореше страшно, буйно, бързо. Там гъсто се диплеха черно-алените руна на кълбетата дим, от тях изхвърчаваха нависоко яркочервените езици на пламъка и близо до нас трептяха с бакърени отблясъци върху купола на архангел Михаил. В тази блъсканица сред тълпата, сред тревожния ту жален, ту радостен говор на стичащи се отвред прости хора долавях аромата на моминската ти коса, шия, на ленената ти рокля и изведнъж се осмелих, хванах, целият изтръпнал, твоята ръка…

След моста се изкачих на хълма и тръгнах към града по павирания път.
В града нямаше нито една светлинка, нито една жива душа. Всичко бе нямо и просторно, спокойно и тъжно – с тъгата на руската степна нощ, на спящия степен град. Само градините едва чуто, колебливо трептяха с листата си от спокойния полъх на лекия юлски ветрец, който подухваше някъде от полята и ласкаво ме облъхваше. Вървях – едрата месечина също вървеше, търкаляше се и прозърташе през чернотата на клоните като огледален кръг; широките улици бяха потънали в сянка – само белите стени на къщите отдясно, до които не стигаше сянката, бяха осветени и черните стъкла преливаха в траурен гланц; вървях по сянката, крачех по прошарения тротоар, изпъстрен от черни копринени дантели. Тя имаше такава вечерна рокля, много красива, дълга и кокетна. Ужасно ѝ отиваше на тънкия стан и на черните младежки очи. С нея изглеждаше загадъчна и оскърбително не ми обръщаше внимание. Къде беше това? У кого бяхме на гости?

Целта ми бе да отида до Старата улица. Можех да стигна дотам по друг, по-близък път. Но аз свих по тези просторни улици, сред градините, защото исках да видя гимназията. И когато стигнах до нея, отново се учудих: и тук всичко бе останало такова, каквото беше преди половин век; каменната ограда, каменният двор, голямата тухлена сграда в двора – всичко беше пак така обичайно, скучно, както по мое време. Постоях пред вратата – исках да изпитам тъга и жалост от спомените си, но не можах: да, през тази врата найнапред минах, когато бях първокласник, подстриган ниско, с нова синя фуражка със сребристи палмички над козирката и с нов шинел със сребърни копчета, и по-късно – вече слаб юноша със сива куртка, с модни панталони с щрипки; но нима това бях аз?

Старата улица ми се видя само малко по-тясна, отколкото ми се струваше преди. Всичко друго бе съвсем същото. Разбит паваж, нито едно дърво, от двете страни къщи на търговци, потънали в прах, тротоарите също разбити, такива, че бе по-добре да вървиш по средата на улицата на ясната лунна светлина… И нощта беше почти същата като онази. Само че другата нощ беше в края на август, когато целият град мирише на ябълки, струпани на купища по пазарите, и бе толкова топла, че човек изпитваше истинско удоволствие да върви само по рубашка, препасана с кавказки колан… Можеш ли някъде там – дали не на небето! – да си представиш тази нощ?

Въпреки всичко не се реших да стигна до вашата къща. И тя сигурно не се бе променила и затова ми е още по-страшно да я видя. Там сега живеят чужди, други хора. Баща ти, майка ти, брат ти – всички надживяха теб, младата, но всеки си отиде с времето си. Всички мои близки също умряха; и не само роднините, но и много, много други, с чието другарство или приятелство започнах живота си; нали някога и те са започвали своя живот уверени, че той няма да има край, а всичко започна, протече и завърши пред очите ми – толкова бързо, и то пред очите ми! Седнах на бордюра край една къща на търговци, непристъпна зад нейните ключалки и врати, и започнах да си мисля каква беше тя през онова далечно наше време: скромно прибрана тъмна коса, ясен поглед, лек загар върху младото лице, лека лятна рокля, а под нея непорочност, здраве и волно младо тяло. Това беше началото на нашата любов, време на още с нищо непомрачено щастие, близост, доверчивост, възторжена нежност, радост…

Има нещо много особено в топлите и светли нощи на руските околийски градове в края на лятото. Какво спокойствие, какво благополучие! Нощем по приветливия град броди старец с клепало, но само за собствено удоволствие: няма от какво да пази, спете спокойно, добри хора, пази ви Божията милост и това високо сияещо небе, към което старецът поглежда безгрижно, докато броди по напечения през деня паваж и само от време на време, за своя наслада, игриво потраква с клепалото. Тъкмо в такава нощ, в такава глуха доба, когато в града не спеше само той, ти ме чакаше във вашата вече пожълтяваща от есента градина и аз тайно се промъкнах в нея: тихо отворих вратичката, предварително отключена от теб, тихо и бързо претичах през двора и зад бараката, в дъното на двора, се озовах в пъстрия полумрак на градината, където на пейката под ябълките, в далечината, слабо се белееше твоята рокля, бързо приближих и с радостна уплаха срещнах блясъка на твоите очакващи очи.

Седяхме дълго, изумени от щастието. С едната си ръка те прегръщах, усещах биенето на сърцето ти, с другата държах ръката ти и така те чувствах цялата. Стана толкова късно, че дори клепалото не се чуваше – старецът бе полегнал на някоя пейка и задрямал с лулата в уста, сгряван от лунните лъчи. Когато извръщах очи надясно, виждах как високо и невинно сияе над двора месечината, как покривът на къщата лъщи с рибешки блясък. Когато извръщах очи наляво, виждах потъналата в суха трева пътечка, която се губеше под ябълковите дръвчета, а зад тях надничаше в ниското, през някаква друга градина, самотна зелена звезда, мъждукаше равнодушно и в същото време изчакващо и беззвучно си шепнеше нещо. И двора, и звездата обаче виждах бегло – на света съществуваше само едно: лекият полумрак и лъчистият блясък на твоите очи в полумрака.
После ти ме изпрати до вратичката и аз ти казах:
– Ако има друг живот и се срещнем в него, ще падна на колене и ще целуна краката ти за всичко, което ми даде тук, на земята.
Излязох на средата на светлата улица и тръгнах към своя дом. Когато се обърнах, видях, че все още се белееш на вратичката.
Станах от бордюра и поех обратно по същия път, по който бях дошъл. Да, освен Старата улица имах и друга цел, която ми беше страшно да си призная, но чието изпълнение, знаех го, беше неминуемо. И тръгнах – да погледна и вече завинаги да си отида.
Пътят отново ми беше познат. Направо, после наляво, до пазара, а от пазара – по „Манастирска“ – до излаза от града.

Пазарът бе сякаш град в града. С редица дъхави сергии. На „Гостилниците“, под навесите над дългите маси и пейки, беше здрачно. На „Железария“, по средата на пътеката, висеше на верига в ръждива рамка иконата на едроокия Христос. На „Брашнена“ сутрин винаги тичаха и кълвяха по паважа ята гълъби. Вървиш към гимназията, а те – безчет! И все шишкави, с шарени гушки, кълват и подтичват женствено, въртят се на крачета с три пръста, поклащат се и еднообразно трепкат с главички, сякаш не те забелязват: изпърхват и излитат чак когато едва не настъпиш някое от тях. А нощем тук бързо и угрижено тичаха едри, тъмни плъхове, гадни и страшни.

Манастирската улица води към полето и шосето: за едни – от града към къщи, на село, за други – към града на мъртвите. В Париж две денонощия се ползва зала номер еди-кой си на улица еди-коя си по избор между всички други зали с противна бутафория, на входа с траурносребриста рамка, две денонощия върху траурна покривка на масичка във входа стои лист с траурна лента – на него в знак на съчувствие се разписват вежливи посетители; после, в някакъв последен момент, пред входа спира огромна катафалка с траурен балдахин, черна, смолиста, като ковчег на чумав, закръглените поли на балдахина наподобяват небе с едри бели звезди, а ъглите на покрива са украсени с възкъдрави черни пискюли – с пера на щраус от пъкъла; в катафалката са впрегнати огромни чудовища с ъгловати рогати чулове с бели кръгчета за очите; на безкрайно високата капра седи и чака изнасянето на покойника стар пияница, също символично издокаран с бутафорен гробарски мундир и същата триъгълна шапка, който в себе си сигурно винаги се присмива на тържествените думи: Requiem aeternam dona eis, Domine, et lux perpetua luceat eis. Тук всичко е друго. По „Манастирска“ откъм полето подухва ветрец, насреща му носят на платнище открит ковчег, поклаща се оризово лице с пъстро венче на челото над затворените подпухнали клепачи. Така носеха и нея.

В края, вляво от шосето, има манастир от времето на Алексей Михайлович с винаги затворена крепостна врата на крепостни стени, над които лъщят позлатените кубета на черквата. По-нататък, вече в полето, се вижда огромният квадрат на други стени, но не високи: в тях е затворена цяла малка горичка, набраздена от пресичащи се дълги алеи, от двете страни на които под стари брястове, липи и брези има най-различни кръстове и паметници. Тук вратата бе широко отворена и аз видях правата безкрайна главна алея. Плахо свалих шапка и влязох. Колко късно и колко безмълвно беше! Месечината светеше вече ниско над дърветата, но всичко наоколо, додето поглед стигаше, се виждаше ясно. Цялата горичка на мъртвите, на кръстовете и на паметниците пъстрееше като дантела сред прозрачна сянка. На разсъмване вятърът утихна – светлите и тъмните петна, очертани навред под дърветата, избледняха. В далечината на горичката, иззад гробищната черква, изведнъж се мярна нещо и с бясна бързина, като тъмна топка профуча над мен – силно уплашен, аз се дръпнах встрани, главата ми изведнъж се вледени и присви, сърцето ми подскочи и спря… Какво беше това? Прелетя над мен и изчезна. Но сърцето в гърдите ми остана така. И със спряло сърце, понесъл го като тежка купа, аз тръгнах напред. Знаех къде трябва да отида, вървях все направо по алеята и чак в края ѝ, на няколко крачки от задната стена, се спрях: пред мен на равно място между сухи треви самотно лежеше продълговата и доста тясна плоча; с глава към стената. Иззад стената като дивен скъпоценен камък се взираше ниска зелена звезда, лъчиста като онази, предишната, но безмълвна, неподвижна.

19 октомври 1938 г.