„Болката идва по-късно“, Антония Апостолова, оформление Иво Рафаилов, издателство „Жанет 45“, 2025 г.
Антония Апостолова разказва така, че читателят се доверява на повествователя и забравя автора. Не е трудно да повярваш, че си свидетел на епистоларната изповед на мъж. Саморефлексивен и безжалостно разнищващ истината за своите решения мъж. Историята на заживелия в България израелец Илан, който се разделя с майката на сина си, е разказана през болката, но не през острата, непоносима, самосъжаляваща се болка, а през сублимиращата в себеосъзнаване и себенамиране болка. И хладнокръвие, и здрав скептицизъм, и състрадание, и носталгия, и любов има в думите му.
Повествованието не е линейно, не може да се каже просто, че ретроспекцията е използвана в него като наративен и стилистичен похват. „Болката идва по-късно“ е от онези модерни романи, при които – след ярко заявеното от Марсел Пруст начало – ретроспекцията (многоаспектният поглед към минали събития) и интроспекцията (самонаблюдението), а също и ретардацията (забавянето на сюжетното действие), са превърнати в основен механизъм, чрез който централният персонаж конструира своята идентичност. Многократно и вариативно е осъществено връщането към една и съща отминала ситуация; следва избързване напред и след това отново връщане и последващо забързване, забавяне, задълбаване в човешката душа, извисяване до екзистенциално обобщение като например споделените размисли на Илан за майчините страхове след раждането на сина му: „Бог не можеше да пристъпи в ничие минало, но притежаваше цялото бъдеще. […] Ако Бог все пак имаше някаква сила над преминалото, то тя беше в предстоящото наказание заради стореното там – и в този смисъл също се намираше в идното. Бог раздаваше и разпределяше бъдещето, а ти щеше да живееш именно в него, Йоав“.
Какво всъщност се случва? На повърхностно ниво нищо освен това, че бащата се опитва (по идея на майката) да обясни на Йоав своята версия за раздялата им. Парадоксално и предизвикателно само по себе си е решението разказът за едно бягство и за един провален брак да бъде представен под формата на писмо, в което мъжът не скрива от своя син нищо от сексуалния си опит. Дори и при условие че написаното ще бъде прочетено, когато момчето порасне. Във все още неотърсената ни от патриархалната си свенливост действителност е необичайно смело решение бащата да разказва на сина си в детайли за интимните взаимоотношения с неговата майка преди раждането му, да не спестява подробности и от собственото си сексуално израстване и общуване с жени. И на всичкото отгоре да го прави свидетел на тайните срещи с жената, станала причина за разрухата на тяхното семейство.
Като дете, възпитавано от родители, които нито веднъж не е видяло да се прегърнат или целунат (и в чието семейство свързаните с долната част на тялото подробности бяха табу до степен майка ми да твърди, че влиза в тоалетната само за да почиства), за мен лично малко натежаваха концентрирано еротичните моменти в повествованието. Но ми действаха и възпитателно, както някога ми подейства романът на Уелбек „Елементарни частици“ – като противоотрова срещу всмуканото със самите ни корени, от векове напластявано чувство за срам, оковаващо дори и най-чистия любовен порив. „Болката идва по-късно“ е един доста физиологичен роман и поради това смел. И по тази причина и искрен. Въпреки експресивния стил, който естетизира и плътското, читателят остава с впечатлението, че от него нищо не се крие: не само техниките на съвкупление, но понякога и миризмите, физическите недостатъци, размъкнатите дрехи…
В противовес на многовековното премълчаване на очевидното този роман избира да бъде пределно откровен с читателите: вижте, ние се обича(х)ме не защото телата и характерите ни са съвършени, не и защото страстта ни беше заслепила до степен да не виждаме недостатъците си. Не, ние се приемахме с всичко наше, ние не криехме, а подчертавахме онова у нас, което беше далеч от съвършенството… И сега ние тъгуваме и за онези миризми на разсъмването, които приемахме като част от нас, за неизчистените движения на телата ни, неглижираното облекло, изпуснатите нерви, непремерените думи и реакции, които съставляваха малкия ни, ограничаващ, напрягащ, но обичан свят на някогашното ни семейство.
Антония Апостолова не се страхува да бъде уязвима, не се притеснява, че донякога може да се намерят и за нея завистници, които биха я заклеймили, откъсвайки един или друг дисфемичен израз от контекста му, както днес някои нападат Георги Господинов заради синоним на думата екстремент в неговия „Естествен роман“. Защото и тя е от писателите, които, носейки светлина, искат да бъдат прозирни – за себе си, за другите, за Небето. Като реабилитира човешкото тяло от склонността на християнската ни култура то да бъде пренебрегвано и прикривано, в същото време авторката не си позволява никакъв компромис с езика и стила, никакви клишета, предвидими метафори или сюжетни обрати. Поетиката на романа създава впечатлението за реализирана концепция за висока литература – така, както две от героините в романа, леля Хели и майката, я разбират. „Болката идва по-късно“ е от ония книги, „които на свой ред ти превеждат прозата на живота, превеждат те през кротките опустошения и баналността на провалите, през затишието на креватите и вътрешните стихии на героите, в които няма нищо героично… независимо дали става дума за ниска или висока литература, изкуствено наредените сюжети са непоносими“. Тя представя „самите срезове на цветните парчета, тънките струйки светлина между тях, празнотата, която всъщност прави възможно те почти да съберат контурите си“. И онова, което едната от двете обсебени от книгите героини твърди за Джон Ъпдайк, се отнася и за книгата на Антония Апостолова: „знае как да превърне и най-досадната битова реалност в чувствена лирика“.
„Болката идва по-късно“ не е (само) еротичен роман. Не е само семеен, социален, с вплитащи се в повествованието исторически мотиви. Може би преди всичко е психологически, но не само. Това е богата книга, между чиито страници са побрани освен значителен брой персонажи – хората от няколко рода (представени и графично преди началото), и много събития, а също и различни географски пространства. И не обективното третолично повествование, а субективният разказ, анализ и самоанализ в първо лице единствено число и философското осмисляне на случващото се спояват толкова разнородните образи и моменти.
Преживени от героя разказвач са и раждането на дете, и загубата на (почти) неродено дете, и страхът от раждане на дете, и загубата на близък човек. Страниците, в които е пресъздадено сбогуването на Илан с баща му, са съизмерими с „Татко“ на Уилям Уортън, „Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов, „Чакалнята“ на Деница Илчева. Съизмерими с естествеността и саморазголващата искреност, която съумява въпреки всичко да открие смисъл в онова, което изглежда брутално безнадеждно, и да продължи: „Казват, че когато остаряваш, духът се разраства, а тялото се отдръпва и има все по-малко значение. Но само едно преминаване покрай вътрешните прозорци на болничните стаи през онези дни беше достатъчно, за да се уверя в обратното: в старостта всичко се превръща в тяло, плътта започва да държи във властта си целия човек.
И тогава ме споходи онази парадоксална мисъл: че всъщност именно в края на живота смъртта най-сетне ни напуска, спира да е наша сянка, дишане, същност, динамика. Просто в края на живота смъртта излиза от тялото ни и ни изоставя – на какво, нямам идея. И разбирах, че […] същественото, каквото с татко нямахме да си кажем, – не може да съществува без вътрешното убеждение, че подобна същественост има, че животът не е само низ от по-малки или по-големи незначителности“.
На представянето на книгата, в контекста на драматичната актуална ситуация в Близкия изток, Антония Апостолова направи уговорката, че романът не е политически. И това е истина – няма директни препратки, оценки, заклеймяване или оправдания. Но има реалистично, истинно, критично и в същото време с обич представена народопсихология – и на израилтяните (какъвто е Илан, програмистът, дошъл в България от Хайфа), и на българите (каквато е майката на момчето Йоав). Философски осмислен разрез на причините за случващото се и днес са редове като „Зачитах се в новините за поредния малоумен закон, кълцащ ново парченце от демокрацията и здравия разум, и в идиотските коментари, които агресивно се съпротивляваха на истината – че тази страна, която всъщност мъчително, на инат обичах, отдавна се е превърнала в територия за напускане. […] не бих се върнал, за да дам сина си на армията. Не защото се боя егоистично от загубата му, а защото ме е страх да повярвам за кой ли път в успеха на тази поредна патриотична жертва под знамето на все по-диктаторски настроени политици. В нея има твърде много Грижа за квадратни километри, хълмове, вода, знамена, граници, етноси, демография, политическа власт…“
Аналитичен и точен е и погледът му на чужденец за българската действителност: „Или не, разпад може би не е точната дума. Може би равновесие на разпада. Струваше ми се в началото – и донякъде се оказах прав, – че нещата тук дълго щяха да останат в това едва закрепено състояние между рухването и спасяването, между демонтирането и вдигането. Но сякаш нито едно нямаше да бъде оставено да се случи докрай, с революционен замах. Всичко щеше да балансира до безкрай в тази точка на застинал разпад, в която все още е използваемо. Така, както става и с толкова връзки.“
Анализът, до който Илан неизбежно стига – на нравите и обществения живот и в своята страна, която е напуснал, и в страната, в която е избрал да живее, е от гледната точка не на бунтаря, реформатора, демонизиращия политиците, а на интелигентния скептик, чиято честна самокритичност неизбежно обема и местата, свързани с неговата идентичност.
Разнообразието от теми, мотиви и персонажи, както е известно, е жанрова характеристика на романа, диалогичността – също. И не по-малко плътно, отколкото в добрите образци на европейската литература, тук се срещаме с изпитанията пред човешкото ни желание да се справяме леко с битието: трудностите в общуването с родителите, невъзможността да се справиш с капризите на децата; неизбежният атеизъм, роден от объркващите противоречия в Стария завет (Тората); очакваната, но оказала се трудна за преглъщане смърт на родител; загубата на дете, което обаче не си отива от живота на близките и дори „става чичо“ на децата на порасналия си брат близнак (чичо Хаим); копнежът по дете, бездетството и доброволният отказ да имаш дете; забранената любов; виртуалната любов, изградена върху еротиката на думите; изневярата. Особен акцент е поставен върху двойките: двама братя и две сестри, син и баща, чиито библейски архетипове (Иаков и Исав, Рахил и Лиа, Авраам и Исак) деликатно, подтекстово доизясняват взаимоотношенията им.
През цялото повествование преминава мотивът за житейския учител (леля Хели и нейния съпруг, чичо Ели), чиито на място казани остроумни реплики, плод на необикновена ерудираност и житейска мъдрост, обясняват, хармонизират, извисяват случващото се. Еротично-платоничният привкус на отношението, което Илан има към Хелена, ни най-малко не отнема от ореола им на недокоснати от житейската суета, идеализирани, ангелоподобни същества. И отново малките детайли, свързани с плътското, материалното приземяват и тия персонажи (прорезът върху ръката на Хелена, старият диван в психотерапевтичния кабинет на Ели). А също и дълбоката болка, основаваща се на екзистенциален страх, от която лечителката на невръстната душа на племенника си не съумява да излекува самата себе си.
В края на романа сюжет и фабула най-после се срещат. Изминало е време от раздялата с майката и решението на Илан да напише писмо до сина си Йоав. И жилището, и самото момче са видени различни, променени, от бащата. И след едно дошло от миналото кратко писмо от Илан до майката се случва неопределеността на края, съизмерен с историята на Авраам и пощадения му син Исак. Сключва се композиционната рамка с епиграфа, цитат от книга Битие. А развръзката може да загатва надежда, но е възможно да означава и безвъзвратност. И не е необходимо да се знае какво точно ще се случи. Защото, както казва преводачката от „Болката идва по-късно“, „литературата не е длъжна да разрешава нищо, нито е призвана да трансформира морално героите и да осигурява оргазмени кулминации и развръзки […] и в нея, и в живота всяка окончателна развръзка освен смъртта е лъжа“.
Марта Радева е завършила българска филология в Шуменския университет „Константин Преславски“. Дълго време преподава български език и литература в Провадия, а през учебната 2014–2015 г. работи в град Била Церква, Украйна. Публикувала е текстове в „Сега“, „Култура“, „Дневник“, „Литературен вестник“, „Азбуки“, „Родна реч“, „Дар“, „Български език и литература“, „Страница“ и др. Нейни разкази и есета са печелили отличия в национални литературни конкурси. „Човекът от последния вагон“ е първата ѝ самостоятелна книга (2024).
