Едва ли срамните сцени на площада пред Националния ни театър са някакво изключение, в стари времена се е смятало за изтънчено забавление убиването с камъни, lapidatio на латински, а в Средните векове изгарянето на вещици е привличало множеството на площада…

Но винаги е имало и други, които градят, а не разрушават. Които успяват в трудни, „интересни времена“, както казват в Китай, да създават празници за своите съвременници.

В залата на „Съюза на българските композитори“, на четвъртия етаж на улица „Иван Вазов“ №2, звучи музика. Свирят младите музиканти от ансамбъл „Силуети“, свирят увлечено и талантливо, високо професионално. Честват кръглите годишнини на Панчо Владигеров и Любомир Пипков, на Константин Илиев, Георги Тутев, Васил Казанджиев, Румен Бальозов – всеки от тях оставил значима следа в националната ни музикална култура. Отдолу се носят неясни викове, удари на тъпан се смесват с нежните звуци на „Нани ми, нани, Дамянчо“, с „Полегнала е Тодора“… Сбрани в тълпа по нечие внушение, опиянени от чувството на безнаказаност, наши сънародници крещят закани, защитават ни – от кого ли? Напомниха ми тълпите от митингите, които с вдигнат юмрук искаха смъртта на Никола Петков, след това на Трайчо Костов… „Разпни го!“ е формулата, и още – по спомени от нашето недалечно минало: „Аз това не съм го чел, но съм против…“

Фолклорно-романтичните „Акварели“ на Панчо Владигеров откриха тази вечер – панорама на нашите класици. С „Малката пиеса във фолклорен стил“ на Иван Спасов се пренесохме няколко десетилетия по-късно, когато българската съвременна музика вече се нареждаше сред най-добрите образци на европейската, а защо не и на световната музика. Лаконичните „Седем багатели“ на Константин Илиев и изпълнената с много виц и театрални ефекти „Музикална шега за трима“ на Георги Тутев с любопитното название „Всяка коза за свой крак“ са творби, с които могат да се гордеят нации с далеч по-стара култура от нашата. Васил Казанджиев, безспорният доайен на композиторската ни школа, ни зарадва с премиерната „Фантазия“. С „Камила“ и „Маймунки“ от цикъла „Бестиарий“ на Румен Бальозов, младите музиканти от „Силуети“ си спомниха за приятеля, рано напусналия ни композитор, посветил им немалък брой творби. Докато слушах късните чаровни „Пролетни приумици. Метроритмични пиеси за пиано“ на Любомир Пипков (с далечния съпровод на тъпан и крясъците от площада), се запитах: „А дали някой от екзалтирано потропващите в хорото навън знае за наистина голямото богатство на нашите неравноделни тактове?“

„Детски птици“ – пиески за пиано за най-малките от Константин Илиев, във великолепната обработка на Йордан Дафов за състава, беше чудесният завършек на този празник на българската музика. 

Израсналите птици излитат от гнездото, така и „децата“, както доскоро наричахме младите колеги от „Силуети“, са вече артисти, пожелавам им да останат верни на себе си в тези нелеки за сериозното изкуство времена.