Начало Филми Търпението на ума
Филми

Търпението на ума

Георги Каприев
26.12.2019
11080
Кадър от филма „Далеч от брега“

Същинската тема на филма са талантът и умът в режими на масова (публично-официална и всекидневна) разрушителна съпротива срещу тях.

„Далеч от брега“, България/Украйна, 2018, 134 мин., режисьор Костадин Бонев, сценарий Никола Петков, Евгений Кузманов и Костадин Бонев, оператори Константин Занков и Орлин Руевски, музика Николай Иванов, участват: Пенко Господинов, Стефан Вълдобрев, Йоана Буковска-Давидова, Жорета Николова, Цветана Манева, Марий Росен, Антонио Димитриевски, Мая Новоселска, Луиза Григорова, Вела Петрова, Георги Къркеланов, Добрин Досев, Иван Петрушинов, Димитър Николов, Таня Шахова и др.

Рядко се случва филм да ме ангажира изцяло – интелектуално и емоционално. „Далеч от брега“ на Костадин Бонев е от тези изключения.

Условието за възможност е безкомпромисно прецизната професионална работа. Отдавна не бях виждал български актьори да са толкова единно кинаджийски. Тук не просто няма фалшиви или кухи изпълнения. Всеки държи своя акорд с кристална чистота, независимо от обема или характера на ролята. Актьорската работа оставя точно такъв усет – за талантливо градена хармония. Не ще и питане, че адекватната собствено музикална картина влияе върху това усещане. Силната, направо агресивната камера фиксира категорично възлите на мрежата от действия и съдействия – тъканта на филма. Без съмнение, в основата на всичко това стоят сценарият и режисурата.

По-голямата част от разказа се разгръща през 70-те години в провинциален български град. Нещата се въртят около постановката на идеологически подозрителна пиеса в местния театър, при което се следят както репетициите, така и политическата и социалната им „периферия“ със съответните ѝ прелести. Успоредно с това вървят истории, развиващи се на някакъв кораб, плаващ в неясни води и извън всякакво време, които истории пък са тема на репетираната пиеса.

Базата на внушението е работата с времената. Костадин Бонев говори за „интегрално време“, позовавайки се на Тарковски и Сокуров. „Нелинейната структура и безшевният монтаж“ на филма позволяват различни темпорални слоеве да бъдат конвергентно синтезирани в едно „сега“, което е отвъд конкретно пресъздаваното време и със самото това е всяко време: всяко наше време.

Същинската тема на филма са талантът и умът в режими на масова (публично-официална и всекидневна) разрушителна съпротива срещу тях. Изборът на „тежкия соц“ е добре премислен. Там основните рушители са отчетливо ясни: властващата партия, Държавна сигурност и административната йерархия със съответните им функционери и маниери. В унисон с тях е отровното противодействие от страна на уютно заблатения бит с неговите подръчни съблазни.

Този е фонът, върху който се разгръща драмата, неизбежна в политически и екзистенциални режими, съзнателно овластяващи ситуативното мислене, препоръчвано като ценност и критерий. Всекидневният разум е ефективен при справянето в ситуации. Той преценява съществата и нещата в тях с оглед на функциите им и търси решението, моментно изгодно за мислещия. Този тип интелигентност е задължителен за оцеляването в света.

Именно за оцеляването, величано у нас като висша добродетел. То обаче, превърнато в абсолютна цел, е едно от най-отвратителните нива, до които може да изпадне човешкото същество – ниво, покъртително разобличено от Елиас Канети. Свеждането на целта на съществуването до голото оцеляване е най-жестоката форма на егоизма. То предполага прегазване на всеки и всичко в името на сведената до минимални обеми индивидуална екзистенция. Всичко останало е отклоняване от целта и подлежи на безмилостно отстраняване.

Такова едно „останало“ е умът. Не всеки мислещ човек е умен. Работата с ума е елитарна дарба, изискваща упорита работа по разгръщането ѝ и вписване в дълга културна традиция. Умът съзерцава нещата отвъд тяхната функционалност, познава ги по същина, познава ги в техния битиен смисъл. Смисълът поставя под тежък въпрос ценността на ситуативните функции и подръчната полезност на конкретните неща и действия. Смисълът е враг за всеки, който се опитва да утвърди някакво исторически произведено състояние като абсолютно, безалтернативно, „природно“. За този „всеки“ умът става враг, който трябва да бъде компрометиран, оттласкан, в идеал – унищожен.

Живеем във време, форматирано тъкмо по този начин. Живеем в режим на овластена не-умност, препоръчвана като същински модел за успех. Филмът говори за нашата участ, за нашата действителност. И остава демонстративно недоразбиран или направо неразбран тъкмо тук, у нас. Някои просто не могат, а други не желаят да разберат – вече да не разбират, да не помнят и не мислят с ума си.

Сегашната ни културна среда е съзнателно и насилствено формирана така, че кодовете на ума да се преживяват като жизнено опасни. Носителите им се изолират, местата на тяхното присъствие ударно се неутрализират. „Далеч от брега“ досега е отличен с около десет престижни международни награди (има култури, в които умът и талантът са ценност). И се радва на героично неглижиране от страна на българската публика, включително от театралите, които по всички норми би трябвало да го припознаят като свой. (Ясен знак, че в масовия случай на днешните ни сценични труженици думата „театрали“ трябва да се изписва задължително в кавички.)

Филмът е умен, достоен и горд. Филмът е гордо отчаян. „Понякога съм си мислил, че ние бродим, подобно хората-книги на Бредбъри, и търсим кому да разкажем историите, които знаем“, писа Костадин Бонев в едно писмо до мен. И припомни делото на патриарх Евтимий, който прави преписи на светите книги до последния си ден. Този тип „отчаяност“ не е грях. Защото е смирение, опълчващо се срещу примирението. Става дума за отвъд-историческото търпение на ума.

Човекът на ума ще разказва своята книга, ако и никой от съвременниците му не ще да я знае. Безумец за мъдростта на този свят, той ще продължава да прави, което прави и в което вижда смисъла на живота си, пък и на живота въобще. Защото е непоклатимо уверен, че е жив тъкмо заради това и благодарение на него.

В „Потъването на Созопол“ (2014) Константин Бонев направи един град да потъне в безкрайния дъжд с надеждата да изплува някой ден. Но там потъването беше някак поради умора от битките. „Далеч от брега“ също е хроника на едно потъване, ала от друг тип. Пак поради непоносимост към тук-и-сега, но потъване от мощ, от свръх-потенциал. Самовграждане в темелите на същински човешкото, дълбоко под ситуативното, подръчното, епидермалното, едноизмерното. В онова дълбоко, където го откриват човеците на ума, за които времето на човека-функция не е никаква мяра.

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.

Георги Каприев
26.12.2019

Свързани статии

Още от автора