Военновъздушната база в Инджирлик е място, което група германски депутати ще могат да посетят след 4-и октомври тази година. Това е важна новина за немските парламентаристи, тъй като в базата край Адана те ще имат възможността да видят на място какво става с онези около 200 военнослужещи от Бундесвера, които са дислоцирани в базата, разположена на турска територия.
Но благоволението на Турция не дойде даром, изцяло бадева, така да се каже. То беше заслужено от официален Берлин начело с Ангела Меркел. Всъщност не беше нужно много. Или със сигурност не много повече от един поклон, образно казано, за да се сдобие след това германският законодателен орган с разрешението да изпрати своя делегация в Инджирлик.
Един поклон само, направен с достойнство, по немски. Бундесканцлерът каза на всеослушание и под погледа на господин Ердоган, че резолюцията на Бундестага във връзка с арменския геноцид няма правен характер и силата на законов акт, като съответно не обвързва и не задължава никого с нищо. Най-малко пък правителството на Федерална Република Германия, както се разбра от думите на госпожа Меркел. Позиция, изразена преди това и от говорител на правителството.
Всичко това е много важно за немското общество от гледна точка на по-добрата информираност, тъй като в резултат на елегантния поклон турската страна кандиса да допусне групата германски парламентаристи до военновъздушната база на НАТО в Инджирлик, за да могат те да огледат това място, което скоро ще погълне 58 милиона евро от бюджета на Федералната република. Такъв ще е размерът на инвестицията, която ще направи немската държава в Инджирлик с цел изграждането на летателна площадка за нейните разузнавателни самолети „Торнадо”, както и за построяването на още жилищни сгради за германските военнослужещи, стационирани в базата.
Иронията, която си позволих да вложа тук, е предизвикана от един синдром в стила на някои поддържащи иначе високи журналистически стандарти германски медии, които не се поколебаха да направят силно критични коментари (съвсем в жалона на германските медии, когато става дума за България) във връзка с политиката на българската държава от последно време по отношение на Турция. Сериозни медии, които останаха малко след това леко зашеметени от поведението на госпожа Меркел пред Реджеп Ердоган. И леко мълчаливи.
Иначе в Германия реверансът към Анкара беше определен от опозицията като „коленопреклонен”. Както отбелязаха някои немски коментатори, посоченото от Ангела Меркел относно това, че резолюцията, гласувана от Бундестага по повод на геноцида над арменците от 1915/16 г., представлява публично произнасяне на глас на нещо, което така или иначе се знае. Но точно поставянето на акцент върху това, че документът няма юридическа сила, разгневи мнозина в Германия, давайки им основание да говорят за коленичене пред господин Ердоган.
И наистина, точно в това изрично публично подчертаване на факта, че резолюцията за арменския геноцид има само „политическо”, по думите на Меркел, значение, се състои и ефектът, който се стремеше да постигне турската страна и който действително съумя да постигне. Защото самият факт, че Ангела Меркел прие да обяснява публично, че този акт на Бундестага няма задължителен правен характер, постави германския канцлер в положението на човек, който признава, че е принуден да се обяснява. И значи, на човек, който в известен смисъл се извинява. Ситуацията може да бъде оприличена на сцена, в която някой казва някому: „Ще ти дам, каквото ми поиска, но само ако излезеш и започнеш да ми се обясняваш в присъствието на всички останали”.
Нещо такова се получи и госпожа Меркел явно прие, че се налага да се обяснява на Реджеп Ердоган пред всички останали.
Отне ли тя с това свое компромисно поведение нещо от значимостта на резолюцията, гласувана от Бундестага? Разбира се, че да. Защото подчертаването на това, че в правно отношение резолюцията не задължава, няма как да не отнеме от нейната значимост в очите на публиката и няма как да не се създаде усещането, че на нея се гледа като на документ, практическото измерение на който не е от съществена важност и който не ознаменува извършването на някаква решителна политическа стъпка.
Вярно е наистина и това, че в същото време упорството на турската страна и лично на президента Ердоган, проявено в тясното обвързване на въпроса за достъпа до Инджирлик с проблема за резолюцията, подсили нейната символна, знакова мощ. Защото шантажирането на германската държава посредством отказа на достъп до военновъздушната база имаше и противоположния ефект, показвайки, че актът на депутатите от Бундестага действително притежава политически потенциал.
Да, но в крайна сметка и отвъд тази диалектика, няма как да бъде неутрализирано или смекчено усещането, което остава накрая. А именно, че Германия и нейният министър-председател са се оказали принудени да отстъпят, за да се харесат на Анкара и да си изпросят нейното благоволение. И значи, че се е наложило Ангела Меркел да признае известна зависимост и неравностойност на нейната страна в надиграването с Турция, белязало двустранните контакти в месеците след приемането на резолюцията за арменския геноцид. Следователно, крайният изход от тази игра на нерви донесе като че ли морална победа на Реджеп Ердоган. И най-важното, добави точки към актива му на безкомпромисен защитник на достойнството на турската нация. Актив, за увеличаването на който пропагандната машина на Ердоган и без това работи неуморно всекидневно.
Ето защо, отново си заслужава да бъде поставен въпросът не беше ли грешка това, че замислената без съмнение като предизвикателство към Ердоган резолюция беше приета точно в момента, в който отношенията между Европейския съюз и Турция бяха навлезли в много важна и деликатна фаза. В нов етап, дошъл с подписването на споразумението за реадмисия на бежанците, влезли в Европейския съюз от турска територия.
Независимо от това какъв ще е отговорът на този въпрос, трябва да бъде отбелязано, че обтекаемостта, която демонстрира канцлерът на Федерална Република Германия във връзка с казуса „Инджирлик”, води след себе си негативи, засягащи образа на целия Европейски съюз. И тук е проблемът. Защото трябва да приемем неизбежно налагащия се извод, че омекването пред изнудването от страна на Турция хвърля сянка на съмнение върху искреността и автентичността на европейските лидери и институции. Подсилва се и без това възникналото вече като резултат от тежката ситуация с бежанската криза впечатление, че Европа не е в състояние да отстоява своите демократични стандарти при такива извънредни обстоятелства и че започва да отстъпва от така важни за европейската идея и за идентичността на съвременните европейци принципи. А в настоящия момент проявата на морална издръжливост пред лицето на плашещите перспективи е от наистина съдбовно значение, що се отнася до мястото на Европейския съюз в системата на международните отношения и до неговата кохерентност.
Връзката между жеста към Анкара, направен от управляващите в Берлин, и кризата с мигрантите е повече от кристално ясна. Няма съмнение, че проблемът с достъпа до базата в Инджирлик съвсем не е бил единственият фактор, повлиял върху вземането на решението да бъде погалено самочувствието на турската страна. Като се има предвид, че само допреди десетина дни позицията на Меркел по проблема с резолюцията оставаше твърда, сме в правото си да предположим, че нейната отстъпчивост се е появила междувременно – след така наречените „Берлински преговори” и проведените по време на тях консултации.
Затова, без да се преувеличава, може да се каже, че поклонът, направен от Германия под натиска на Ердоган, е оправдан с оглед на опасността в лицето на Ислямска държава и настъпилия хаос, но не е никак от полза за европейците поради това, че излъчва сигнали, които издават обърканост, както и признанието, че са били допуснати грешки, извършени преди броени месеци, които се налага да бъдат поправяни с цената на доза самоуважение.
А иначе мигновената негативна реакция от страна на арменците в Германия и техните организации в страната едва ли може да учуди някого.
Отстояването на образа е толкова важно сега, защото една от водещите цели на онези, които водят тази война срещу Европа, е може би не толкова да й нанесат тежък социално-икономически удар, колкото да разбият представата за нея, да я „разомагьосат”. До голяма степен намерението е натискът да доведе до напрежение между отделните страни в Европейския съюз и по възможност до процеси на дезинтеграция, но преди всичко да създаде условия, в които европейският свят да се саморазобличи и пред себе си, и пред другите като самоотчуждил се. И да бъде разсъблечен и показан като търговец на митове и заблуди. За да стане видно, че „отворената” и „толерантна” Европа на различията и многообразието е само покривало, опаковка, под която се крие един експанзионистичен и стратегически проект. А защо не и за да се демонстрира, че съвременна обединена Европа е една „въобразена” общност, нетраен идеологически конструкт, който не може да издържи проверката на времето и на „истинската” реалност.
За да не се превърне този сценарий в действителност, е нужно да се съгласуват далеч по-внимателно действията вътре в Съюза за сметка на стихийния егоизъм и най-вече на надменността. Ако не искаме да се стига нито до принудителни свенливи измъквания по тъчлинията като това на Ангела Мерел, нито до отношения като тези, в които са на път да влязат помежду си Австрия и Унгария например.
Не бива да забравяме, че главната цел на някои е да ни разрушат отвътре. И в собствените ни очи.
