Известно е, че всяка епоха създава свой идеал за тялото. Художниците го знаят най-добре и до известна степен го утвърждават. Към средновековните, ренесансови, барокови, футуристични и пр. тела ние добавихме мощните и героични соцреалистически тела, а след тях и „преходът” отгледа своите физически образци. Те са разнообразни и дори контрастни в своята еволюция – от недохранени и измъчени от бедност до преяли от охолство и лукс.
Телата се развиваха, завладявани от различни страсти и загърбвайки различни принципи, норми, стойности и правила на поведение. Телата се зареждаха с емоциите на надеждата, освобождаваха се до пълна, истерична слободия, преминаваха границите на собствените си възможности по отношение на морала и на търпението. Едни искаха да „оцелеят”, други да забогатеят още повече, справяйки се с реалността, както могат и доколкото са способни.
Тези дни, ходейки внимателно из разкопките на улица Витошка, се загледах неволно в лицата на хората, които седят по масичките на откритите заведения… В известен смисъл положението е „Междузвездни войни”, ако ме разбирате… Всякакви мутанти могат се забележат и да се анализират антропологически… На фона на коктейлите и многообещаващите ритми на музиката те стоят като колажирани извадки от филми на ужасите или на фантастиката, демонстриращи най-новите постижения на грима и специалните ефекти. А погледите, погледите… Как смразяващо гледат тези човекоподобни извадки от зоопарка, наречен „столица”! И лицата им, Боже! Лицата, от които се излъчва „непосредствеността” на новозеландски туземци… Жените, които са се „нагласили” по някаква непонятна за естетическия вкус мода, и мъжете, които излизат от скъпите си, лъскави коли с маниер на завоеватели на Новия свят. А походките, наподобяващи тази на Хъмпти-Дъмпти, а ръцете, които се люлеят около тялото като бухалки, а неизменно остриганите глави на сумисти, сбъркали улицата с тепих…
Наблюдението от Витошка допълни други мои впечатления от разхождащи се около НДК абитуриенти, ревящи като животни на заколение (не безоснователно, прочее), и абитуриентки с техните дълги до под земята рокли, със златни „фльонги” на гърба и високи като представите им за живота сребърни токове, върху които едва се крепят, но самоотвержено и героично крачат с първите си „стъпки в живота”…
Сигурно звучи грубо и не особено изискано, но какво да е отражението на тези зашеметяващо гротескни образи освен стряскащо? Културата се изразява в една абитуриентска рокля много повече отколкото в официалните речи, награди и хвалби по празници и чествания. Културата ни гледа от витрините и плакатите, наднича от реповете и ни наблюдава с очите на просяците. Извън всичко това тя е само сбор от заучени, безсмислени клишета…
Така ми хрумна да опиша тялото, което „преходът” модифицира у нас и с нас – в какво се превърна човешкото тяло, как изглежда то сега в своята популярна неизтънченост и диво-образна бруталност… Да, ще напиша този текст, дори да боли, си мислех, неподозирайки колко неприятен може да се окаже. Мислех да го нарека „Тялото на прехода – тяло на борец”, или „Мутантите на прехода”, или само „Борецът” – борецът като „онова великденско яйце, което остава здраво след ритуалното чукане”, както ни обяснява българският тълковен речник.
„Ох, дали не съм малко черногледа?”, се запитах вътрешно със слаба надежда да се съглася със себе си. Не успях! Няма как да харесам това, което виждат очите ми… Няма как да кажа, че дискретно сумтящите зверове, чиито погледи срещам на улицата, не ме плашат, сетивно, неосъзнато, и ме карат да се движа като в джунгла, пълна с ментално съскащи същества от неясен произход. Тези лица и фигури са абсолютното доказателство за това, че „битието определя съзнанието”, след като съзнанието го е изваяло. Със завидна непосредственост те нагледно демонстрират как душевното състояние се проявява в телесното.
Защото в играта на „естествения подбор”, който преходът ни предложи, категорично се наложиха с доминиращо присъствие „борческите тела”. Те са сходни по редица белези: едри, налети, не винаги мускулести, но добре охранени, със здрави вратове, често обръснати глави (при мъжете) и едри гърди (при жените). Мъжката челюст стана обемно адекватна на женските устни. Тези тела, оцелели и мутирали след „демократичния взрив”, изпълват различни пространства, в които определено не става дума за изкуство. За тях е първостепенно важно материята да се възпроизвежда, след като Духът е дълбоко скрит, потиснат или предвидливо отсъства. А там, където не достига материя, тя се допълва с изкуствени материали.
„Мутантите-борци” се движат като танкове на просперитета, но не и на щастието. Доволството им се измерва в парични единици, на които липсва безкрайността на „нулата”. Тела-крепости, но крепости без храм.
За всички тях Второто пришествие е напълно излишно.
Мислех да завърша с „Второто пришествие”, но ето че днес в един тролей видях приказно красиво момиче с дълги сини коси, което гледаше замечтано през прозореца. Дали това не беше Малката русалка, дошла от Андерсеновата приказка, за да ме опровергае?…
Бележка
Под борец разбирам „борец” в най-общия смисъл, а не този или онзи герой от местния фолклор. Борец, ето така:
„Синоними на думата борец (същ.): труженик, деятел, деец, радетел, ратник, апостол, воин, поборник”. Според Тълковния речник:
1. Човек, който води борба; който участва в борба. Борец за свобода. Борец за човешки права.
2. Спортист от класическата или свободната борба.
3. Онова великденско яйце, което остава здраво след ритуалното чукане.
Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи, работещи в сферата на съвременния танц. Нейна е хореографията на над 50 телевизионни и театрални постановки, мюзикъли и авторски спектакли. Мила е специализирала съвременен танц в Палука шуле, Дрезден, в Танцовата академия в Кьолн и в Лабан център – Лондон. Преподавала е танцова техника и импровизация в НБУ, Националното училище за танцово изкуство и в НАТФИЗ, както и в Италия и Гърция. Работила е с водещите български танцови трупи: балет „Арабеск”, на който е хореограф от 2001 г., Амарант данс студио, Хетероподи данс. Сред основателите е на танцово студио „Ек”. През 1997 г. печели „Кристална лира” за изключителни постижения като хореограф. Автор е на две книги: „Радостта на тялото” и „Вкусът на Твоето тяло” и на пиесата „Меломимик”.
Снимката на главната страница е на Анелия Николова от Дневник.