Поглед към „Райски места“, представление от десетото издание на фестивала за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“, провело се през май 2017 г.
Що за представление е „Райски места“? Едно несъмнено силно, променящо сценично преживяване със солидна драматургична линия и интензивни изпълнителски присъствия. Танцовият артист Кевин Джийн от Франция, хореограф и участник в пърформанса, подари на зрителите на фестивала за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ една запомняща се вечер. В десетото фестивално издание, на 16 май в ДНК, имахме шанса да се доближим до променена реалност, различно измерение на сетивата и внимателно контролирана енергия; да се потопим в метафоричното пространство на съвременната представа за рай; да се оставим да станем свидетели на скандалното, без да го подлагаме на съд и категоризации. Ще запомня „Райски места“ като интелигентна игра между понятията за конструкция и деконструкция, между абстрактност и конкретика, между интимност и публичност. „Райски места“ остава в съзнанието ми като поредица от полуоформени картини, в които личното въображение на зрителя дорисува структурата, която артистите предлагат в една разпадаща се и създаваща се отново история за рая.
Макар и с много умна драматургична линия, „Райски места“ е едно непосредствено преживяване. В отлично композирания ритъм между визия, динамика и контрасти, Кевин Джийн залага на развиване на асоциативната памет на зрителя, като му предлага толкова ангажиращи въображението действия и картини, че интелектуалното възприемане остава на заден план. Случва се много добре изчислена будна хипноза за зрителя – това е състояние на активно, почти телесно регистриране на промените на сцената с хиперзасилено емоционално и интуитивно възприемане на пърформативната действителност.
Но нека вникнем отблизо в света на представлението, за да си дадем по-подробна представа как функционират тези „Райски места“.
„Райски места“ започва с бавен, slow-motion ритъм, в който разглеждаме странното състояние, обзело изпълнителите. Облечени в работническо, широко облекло с тук-там интегрирани блещукащи пайети, тримата изпълнители (Лори Джордано, Кевин Джийн, Бастиан Льофевр) сякаш проучват собствените си тела в кръгови или вълнообразни движения, които пътуват между таза, гръдния кош, шията и постепенно към крайниците. Звуковата атмосфера е модифициран шум от изригващ вулкан, деформиран с електронни звуци, бял шум и прекъсвания. Макар и почти да няма контакт между тримата пърформъри, те се съединяват в хода на една причудлива, бавно разгръщаща се естетика на плавното движение. Важно е да се отбележи, че лицата им не са изолирани от телата и най-вече в очите се забелязва продължение на усещането за безтегловност и преодоляване на вертикалните граници в тялото. Постепенно се появяват провокативни образи като юмрук в устата, широко изваден език, който изследва въздуха в пространството и дори пода. С нарастването на конкретиката в хореографията и в музикалната среда става ясно, че това е движение, свързано с интимността, и макар сексуалната образност да отсъства, е очевидно търсенето на специфично универсално тяло на удоволствието.
Бързо обаче тази комфортна зона бива изместена от странно карнавално шествие. Тримата изпълнители се доближават един до друг, формирайки малка празнуваща група, като леко забързват движенията си, но запазват тяхната плавност и мекота. Придвижването по сцената прилича на странен ритмичен празник, с прокрадващи се усмивки и високо вдигнати ръце. Нещо, което ми направи впечатление по време на целия пърформанс, е, че артистите присъстваха като че ли от свое име, а техните изпълнителски и най-вече физически, танцови качества бяха по-скоро второстепенни, умело подплатяващи сценичното им присъствие. В този момент това пролича най-силно. На фона на запис от подвикващи, говорещи, дори крещящи хора, Кевин Джийн, Лори Джордано и Бастиан Льофевр изградиха свой собствен ритъм и на базата на някакво общо съзнание предприеха да вървят в обща стъпка. В този постепенно нарастващ и ставащ все по-ясен, силно различим и до известна степен тревожещ ритъм те измениха колективния празник с колективен бунт. Рязко избутване, издърпване, дори удари доминираха празника, превръщайки може би „райските места“ в кошмар.
Това, което последва, би могло да се опише по някакъв начин като катарзис; като изчистване на всички представи от бунта, удоволствието, празника и физическата агресия; като вид откровение на тялото. След няколко секунди на рационална физическа почивка и просто дишане, изпълнителите съблякоха няколкото пласта широки дрехи и заеха позиции на предварително намазания с лубрикант сценичен под. Съвсем деликатното червено осветление, в което имаше повече тъмнина и сенки, отколкото светлина, правеше случващото се на сцената да изглежда като картина на преплитащи се лъщящи тела. Три тела като че ли без начало и край конструираха една обща сплав от взаимодействия между видимо и невидимо, между мускули и кожа. Този човешки възел заемаше пространството като форма, като присъствие без съзнание и цел. В тази трета сцена тялото на удоволствието от първата и тялото на празника/бунта от втората част бяха преодолени в една колективна телесност.
„Райски места“ се нарежда сред най-смелите и интелигентни пърформанси, които фестивалът за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ е канил в София. Да пожелаем успех на бъдещите издания.
