0
1083

Тялото отговаря

фотография Сашо Алушевски

Македонската хореографка и изпълнителка, която живее в Германия, Виктория Илиоска, гостува на 15-ото издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ с представлението „Отговорям!“

Спектакълът с оригиналното заглавие Figure it out!, е създаден като конфронтация между политическата и индивидуалната ни идентичност и се развива като поредица от 100 въпроса, които Виктория Илиоска задава към самата себе си. Сред тях се пита: „Виктория, какво биха били Изток и Запад, ако беше куче?, „Виктория, какво ще се случи в бъдещето?“, „Виктория, по колко минути си миеш зъбите?“.

В английското заглавие на спектакъла присъства многозначната дума figure, може ли да се каже, че има известна игра на думи? До каква степен самото тяло е призовано да отговаря във Figure it out!/Отговарям!

Със сигурност е игра на думи, която се появи съвсем естествено в процеса на развитие на представлението. Първоначално работното заглавието беше само Figure, но с течение на времето представлението стана по-кодирано, изпълни се с вътрешно запечатани значения и така словосъчетанието Figure it out! стана идеалното решение, защото подчертава многозначността на figure. Тялото задава (правилата), тялото отговаря; то е тяло, моето тяло, женско тяло, силното, понякога чупливо, обърканото, ядосаното, нежното тяло, куиър тялото. По един специфичен начин то е многозначното тяло във всеки от нас, което задава безброй въпроси и въпреки всичко по всякакви възможни начини това тяло отговаря, докато пита.  

Зрителите ще видят само вас на сцената. Кой друг обаче присъства, макар и задочно?

Зрителите имат възможност да видят себе си, докато гледат мен на сцената. Струва ми се важно да спомена, че публиката сяда в нещо, което прилича на „квадратен кръг“, пръстен. Понеже това е представление, което силно говори за идентичността, аз разкривам себе си, за да разкрия определени теми, и се надявам те да имат резонанс в зрителите. И понеже няма соло, което да е създадено „соло“, ето кои са колегите ми, без които нищо от това нямаше да е възможно. Създадох представлението в близки разговори с украинската хореографка Настя Джубан. В самото начало на процеса работех с хърватската драматуржка Ивана Ивкович. Идеята за костюма дойде като много лично предложение от моята немска колежка Филомена Краузе. Премиерата в Скопие се състоя благодарение на македонската ми колежка Елена Ристеска. Накрая цялата нужна техническа, физическа, ментална и емоционална подкрепа идва от моя приятел и колаборатор Патрик Форо от САЩ, който ще бъде заедно с мен на сцената, но просто зад публиката.

Сценографията е едновременно минималистична, но и някак разточителна в определени аспекти. Бихте ли ни разказали за костюма, в който започвате представлението? Самият той още в началото сякаш внася както абстракция, така и нещо конкретно, тактилно и звучно…

Споделям наблюдението ви. Самата аз бях изненадана от това как тези бели кубове, върху които в галериите поставят произведенията на изкуството, разкриват различни нива на тялото в неговата яснота и острота. Струва ми се даже, че по един или друг начин те създават същия визуален ефект, какъвто белият танцов под е добре известно, че прави, но кубовете могат да фрагментират тялото в зависимост от своята позиция и гледната точка на публиката. Бих казала, че и костюмът прави същото – той разкрива, докато запазва определени части скрити от погледа. Изборът на този костюм поставя под въпрос полиморфичността на тялото, фигурата, скулптурата, обекта. Всеки може да е вътре, защото има вътре. Драматургията работи на интервали и бавно разкрива онова, което е било скрито. Или поне аз искам да вярвам, че протича процес на превръщане, в който субективността е в постоянното преобразяване. Когато се появи езикът, фигурата се трансформира в нещо по-разпознаваемо, в субект, и неизбежно езикът създава един възможен наратив чрез разказването на история.

Спектакълът е изграден върху въпроси. Отговорите на някои от тях са лесни, на други – не толкова. Цялата поредица обаче представлява ребус, в който кохерентността и категоричността (дори по отношение на това колко дълго миете зъбите си) започват да изглеждат невъзможни. Премиерата на солото е била преди три години. Намерихте ли някакъв отговор в процеса на работа, който беше невъзможен в началото ѝ?

Когато времето или временното е добавено към въпроса, то несъмнено добавя и повече смисли. От тази перспектива, разбира се, ми се иска да бях сложила „ръце“ вместо „зъби“, защото през последните две години стана крайно важно колко дълго ги мием. Въпреки това мисля, че предпочитам все пак да задавам въпроси, вместо да давам отговори. В много голяма степен си мисля, че въпросите са тези, които ме мотивират и ме тласкат към действие и понякога ми помагат да започвам отначало. В този смисъл мисля, че от премиерата на представлението досега открих много повече въпроси, отколкото отговори.

Бихте ли дали пример за работа, може би дори извън танца и пърформанса, която според вас оперира в поле, сходно с това на „Отговарям!“?

Прекарах период от време в изследване на темата за идентичността, формата на самоинтервюирането, хореографската документация и хореографията на колекционирането, разказването на истории като хореографски инструмент и т.н. Но ако трябва да посоча работа отвъд полето на танца и хореографията, която е оказала въздействие върху Figure it out!, то това е проектът Скопие 2014. Той беше анонсиран през 2010 г. и беше финансиран от предишното македонско правителство с официалната цел да се придаде на столицата Скопие по-класическо излъчване. В рамките на този проект редом с музеите и правителствените сгради се появи огромно количество паметници. Аз събрах пози и жестове от тези монументи, които въплътих в тяло, докато отивах отвъд тях и се опитвах да ги превъзмогна с помощта на хореографията. Проектът Скопие 2014 е най-тъжното нещо, случило се на столицата ни.

Има ли все пак въпрос, с който внимавате, от който се пазите в известна степен, и защо?

Разбира се, че има. Държавите ни водят интензивен дебат или преговори, както обичат да казват политиците. На път за фестивала в София граничните власти ни държаха в автобуса над два часа и провериха всеки куфар. И чувството не беше приятно. В много по-голяма степен това е класов проблем, отколкото „желязна завеса“, защото всеки проблем първо е класов, нали? Със сигурност политиците ни не чакат по два часа на границата. От друга страна, по пътя срещнах и няколко българи, които се връщаха от концерт в Скопие. На пристигане те все още говореха за махмурлука си. Ето толкова сме близо: можеш да започнеш с бутилка вино тук, да я допиеш на път, да идеш на концерт в Скопие, да прекараш незабравима нощ и да си обратно в София на следващия ден все още с брокат на лицето и дъх на алкохол. Много ми се иска да се доверим повече на тези млади хора и да отворим сетивата си към една култура на споделянето, вместо на дистанцирането и разделянето. Поканих ги да дойдат да гледат представлението ми в София и те обещаха, че ще са в залата.

В спектакъла казвате it will not be simple and it won’t be long. Повече тревожност или повече успокоение носи за вас тази фраза?

Признавам си, че високо оценявам този въпрос. Оставам с усещането, че сте намерили нещо свое в това изречение. То репрезентира абстрактността на мисълта. Дуалността и парадоксът продължават с it will take some time, it will be quite strong, за което със сигурност мога да кажа, че носи повече успокоение от тревожност. Всъщност тази фраза опитомява тревогата и я отмива. Независимо колко е силен афектът, времето работи срещу неговата интензивност. Мисля, че докато потъваме и изплуваме в тези трудни времена, трябва да присъстваме и да устояваме  в спокойствие, независимо колко дълго ще продължи всичко.  

„Отговарям!“ на Виктория Илиоска ще се играе на 18 май от 19.30 часа на сцена „Дерида“ в София.