Селски фрагменти XIХ
С почит към Йордан Радичков, роден днес, 24 октомври
„Ако един ден Черказки изпраща космонавт – пише Йордан Радичков в разказа „Ние, духовата музика“, – ние, духовата музика, и там ще свирим.“ Убеждението на големия писател е за завиждане, ала и мъничко за усъмняване: вярно, духова музика има и днес, в Берковица дори правят фестивал, но въпреки това сякаш все по-малко се използва тя по същинското си предназначение за сватби, кръщенета и погребения (преди я викаха и на новобрански, ама новобрански отдавна няма). Запазила се е повече като атракцион, носталгичен спомен от миналото, екзотика. Младите категорично отказват услугите ѝ, разчитат на диджеи и стерео уредби, да не говорим, че разните му там нови стилове като хаус, техно и други напълно я архаизират. Броят я за отживелица – нещо толкова старомодно, че да те е срам редом с него да се появиш…
Този процес на преминаване в музея не е от днес, още през младостта ми зрееше. Моето поколение беше омагьосано от твърдия рок, почти не признаваше друго. Е, промъкваха се и подскачащите звуци на диското – Boney M., Donna Summer, ABBA (не можех да понасям Modern Talking и C. C. Catch), така че духовата музика ни се виждаше безнадеждно овехтяла. И не за нас. Макар че тогава млади и стари постигахме все пак някакво съгласие – в отделно помещение (не ща да го казвам сепаре, тъй като си беше бая обширно) дънеше касетофон с Deep Purple, а отвън гърмеше духовата музика. Живите ѝ ритми обаче не ни оставяха равнодушни – хващахме се и ние на хорото и ставаше веселба за чудо и приказ. Баш каквито ги помнех като дете – имаше ли сватба, цяла Бързия засияваше и се подмладяваше. Дори и да не си поканен, пак ти държеше ведро на душата…
Датата на сватбата се знае отдавна, още от пристанушата. Тая се събрала с оня, друг си взел булка я от Слатина, я от Годеч, я от Бистрилица. Булката си моят баща, майка ми сиреч, си прибрал от Гаганица – село на има-няма два километра от Калиманица, родното на Радичков. Но доколкото знам, не са правили грандиозна сватба, просто се разписали в кметството. Бедни години, нямали са пари за пръскане. Към края на 60-те и през 70-те обаче вече не беше така – бе настъпил един сравнително охолен период във времето на развития социализъм, хората бяха понатрупали парици къде от вътрешен гурбет, къде от бачкане на няколко места и диреха начин да ги вкарат в оборот. Само че при дефицита, който върлуваше, сложна работа. Вариантите бяха общо взето два: строиш къща или вдигаш сватба. Който имаше чедо за женене – второто, който нямаше – първото (а понякога и двете наедно, тъй като на новобрачните хич не им се стоеше при родителите). А сватба без духова музика не минаваше, щото ще те одумват с години…
Тръгваше процесията начело с духовата музика из селото още от сутринта, някъде към 8 часа. Прекосяваше разстоянието от къщата на младоженеца до тази на кръстника. Кръстникът е важна фигура в една сватба (някъде му викат и кум), неслучайно има и песен такава: „Пий, куме, пий, тебе ти е ред, пълна каца с мед“. Тъкмо тая мелодия изсвирваха пред дома му, за да излезе и да поеме задълженията си. А те недвусмислени – да услади живота и бъдещето на двойката (то и затова е тая „пълна каца с мед“, дето понякога и лъжичка катран ѝ стига). Завтурват се хорà, замятат се дребни монети и бонбони… Специално се правеха едни миниатюрни вързопчета от плат за бродиране, обикновено „панама“, вътре се слагаха от кръглите цветни бонбончета „Детска радост“, жълти стотинки и жито и се хвърляха към зяпачите. Трябва бая от тях, а работата пипкава – приготовленията за сватбата отиваха докъм седмица, че и повече. Децата тия вързопчета много им алчнеехме, брояха се, че носят късмет и здраве. И през цялото време духовата музика свири, и през цялото време хорà се играят. Всеки може да се хване, не само сватбарите. Най-открая, на опашката, подскачахме дечурлигата – още не знаем стъпките (нашите хорà са сложни, трудно им се хваща дамара), ама се стараем. Някъде след половин час и малко отгоре гюрултията край къщата на кръстника свършва и от дома му се тръгва обратно към дома на младоженеца, където пак хорà и ръченици, пак духова музика, пак глъч и веселие, пак бонбони и дребни пари… След което към дома на булката, а там зор – заградили са я от нейната рода, не я дават, не я пускат, крият я. Работата става дебела. Обичаи, народни. По-якичките от страната на младоженеца тръгват да натискат да я грабнат със сила, ама другите се бранят, пък е по-лесно да се заприщва вратата. (Един приятел, голям зевзек, на своята сватба спретна номер: не му дават младоженката, след което той привика роднини, приятели, познати и се направиха, че си тръгват. Тия отсреща веднага отвориха широко портите.) Духовата музика по време на тия надлъгвания си почива, но след като булката най-накрая е успешно изведена – след като и младоженец, и кръстник са се охарчили подобаващо, свирнята триумфално гръмва. И отново хорà, и отново викове „Ихуу!“, и отново шум до Бога – всеобща радост преди подписването. След това в ресторанта, където музикантите свирят до откат, почти без почивка…
Много се коментираше коя от духовите музики е поканена. Защото си имаха рейтинг: най се котираха Берковската, Гушанската (Гушанци е старото име на село Замфирово) и тази на Песочница. Бързия също имаше духова музика, ама не можеше да се мери с тия трите. Те бяха и по-солидни като бройка. В „Спомени за коне“ Йордан Радичков споменава за състав от петима човека, толкова беше и нашата. Туба задължително, тъпан, барабанче и два тромпета. Няма флигорни, няма кларнети, да не говорим за трите-четири тромпета в по-изявените колективи. Като се кажеше, че ще свири Берковската – цъкаше се с език почтително. Тя – голяма, с десетина музиканти все отбор, си беше най авторитет. То и нямаше как – Берковица ни е градът на нас, балканските селца от Боровци, Калиманица, Черешовица и Гаганица до Драганица, Черкаски, Ягодово и Бързия; нея си припознаваме за център. Михайловград (днешна Монтана) ни е далеч, не го базарехме твърде, Вършец ни стои някак снобски, за Чипровци хич се и не сещаме. Затова като се разтръбеше, че ще свири Берковската музика – тръпнехме от нетърпение. И наистина, като писнеше оня ми ти кларнет тънко-тънко по нотната лайсна (разбирам го героя на Радичков: „А кърнето аз на тавана нема да фърлям. Всичко друго мога да фърля, ама него нема!“), сърцето ти се присвива. Пък като засвиреха „Чичовото“ – едно много сложно хоро, така и не го научих (брат ми обаче го умее перфектно), просто ти иде да хвръкнеш. Право хоро, Дунавското, Еленино, Ръченица – задължителен репертоар. И никаква чалга…
Един приятел, Слави Бък, тромпетист, свиреше в Берковската духова музика някъде към края на 80-те, но като настанаха промените, замина за Америка. Беше си поставил две задачи: първата – да научи английски, втората – да усъвършенства майсторството си. Музикант човек, знаеше големите тромпетисти: Луис Армстронг, Дизи Гилеспи, Майлс Дейвис… Някак се беше снабдил с техни плочи и ни надуваше главите с американски джаз. И с тромпети. Той, между другото, единствен от компанията слагаше на първо място като предпочитания от българските рок групи ФСБ, не „Щурците“ (за които бях аз), нито „Сигнал“ (подкрепяни от повечето ни приятели). И обясняваше това с факта, че бил музикант професионалист. Отдавна не сме се виждали, някъде 7–8 години, но доколкото знам, не е зарязал тромпета. Пък и как да го зареже, като му е в кръвта?!…
Музика имаше и на погребения, но рядко – при скръбните вести командваше попът. Прощалната свирня се падаше само на някои видни комунисти, дето нямаше как да ги опява свещеник, след като трябваше задължително да са и атеисти. Съселяните ми не признаваха особено тоя маниер, брояха го за кощунство и „грехота“. Провождаха музикантите тъжната церемония предимно с Траурния марш на Шопен, за който в казармата с изненада научих, че му викат и „Маршът на уволнението“ – с него се съпровожда ритуалът при раздялата с войниклъка. Аз обаче си го свързвах с печалния повод, та ми беше странно. На плаца обаче го слушахме от уредба, не изпълнен от жива музика. И тук пак се сещам за Йордан Радичков и неговия разказ за духовата музика: „Син ми, дето е в Берковица, донесе транзистор. Гледай, вика, тате, каква работа! Ще требва да ти я оставя тука да си свириш с нея, а кърнето вече го хвърли на тавана. Ами я да я видим каква е тая работа бе! Син ми я пусна, а тя киха-кашля, киха-кашля, па по едно време взе да заеква. Я слушай, му казах, тая работа ми не требе на мене. Що ми требе да ми киха и да ми заеква из къщата! Да вземеш транзисторо, па по главата на тоя, дето го е измислил!“.
В същия разказ флигорната казва: „Духова музика има, откакто свет светува, и нея никой не може да я закрие. Ако може да се закрие една държава, то и духовата музика тогава може да се закрие“. Дали пък държавата ни не крета така, защото – напук на всичко, а най-вече на себе си, сме тръгнали да се отказваме от духовата музика?
„Нема, нема – викат ми моите хора, – ниа от ду’овата музика нема да се откажеме никогиж!“. И покровителствено ме потупват по гърба, след което подкарват „Чичовото“…
