Слънцето вече не е същото. Слиза все повече към зимата си. Лек вятър, започва да се чувства пак полъхът от хълмовете над града и от тези на изток от него. Дъхът не е режещ и камъните на сградите са все още топли, само че започват едва доловимо да изстиват, да се вкаменяват като че ли още повече. Варовиковата им мекота се втвърдява. Но трябва да прокараш внимателно ръка по тях, да затвориш очи и да следваш неравностите и грапавините им бавно и внимателно, за да пуснеш изстиването да мине между пръстите ти и да го разбереш.
Тя върви и проследява с ръка телата на къщите. Гали ги. Детските й нозе се движат безшумно по плочите, в прахта не оставят следи. Възрастните, които вървят заедно с нея и я водят, се поздравяват от време на време с някой минувач. Вятърът започва да се засилва, хората по улиците закриват очите си с ръкавите на дрехите, някои от търговците покриват продаваното. После поривът отпуска и пак настава онова тихо жужене на обикновеното.
Пътят, който трябва да измине, не е дълъг, но тя е момиченце и градът й се вижда голям, неравен и чуден.
Гълъбите. Шумът от крилата им се разплисква изведнъж, но не я стряска. Излитат срещу синьото на небето с лекота, която я прави още по-лека. Гледа ги как се въртят над покривите, как се следват и се търсят. Изчезват в далечината. Гълъбите.
Притваря очи, за да не я заслепява светлината, но иска да гледа в слънцето. Иска да го види, да гледа право в него.
Ръката й рисува кривите на града, ъглите му. Потъва в пукнатините на зидовете, после излиза. Следва извивките плътно, не отлепя ръката си от тези здрави и стари стени. Ръката й милва и описва този град. Не, тя го пише. Тя създава града. Вае го.
Баща й дава на просяка. Бръква, вади монетата и я пуска в ръката на този, който я измолва. Опрян е с гръб в стената на храма, седнал е. Тя вижда, че тялото му трепери неравномерно, че се свива и разтваря в някаква своя неразгадаема аритмия. Той сигурно благодари, но не му се разбира, защото от разкривените му уста тече лига.
И те влизат.
Вътре я очакват. Момичето тръгва през слънчевите петна по гладкия под, не ги прескача, не си играе с тях, през косите й преминават и се редуват сенките и светлините от прозорците. Гълъбите. Тя вижда, че има два гълъба горе. Кацнали са под купола. Как ще излязат, ще намерят ли обратния път? Извръща се да ги погледне, но вече е стигнала. Пристигнала е на мястото, към което са я повели. Тя не му принадлежи, то е мястото й. Неговото място, на Отца й.
После тя ще Го роди. И ще Го оплаче след това, ще Го погребе.
Гарваните. Носят се над хълма и чакат да дойде времето, в което да се нахранят с Неговата плът. Тя ще ги гледа как кръжат над Него и ще се строполи върху сухата камениста почва на това бърдо. Вдигат я и я отвеждат. Водят я обратно към града, в който е храмът, за да не ги гледа. Тях, гарваните.
Гълъбите литват, разхвърчат се, разпиляват се, а после се търсят във въздуха. Морето и отражението на светлината в него ги правят още по-светли и лъчисти. Като безтелесни са. Крилата на гълъбите се докосват понякога във въздуха, лъчите на слънцето сякаш ги пронизват и вървят през тях право към очите й.
Спомня си вървенето през Града, стените на къщите, топлия, но вече изстиващ камък, прага на храма, слънчевите локви, просяка, баща си, мама. Тя вече е видяла Възкресението Му и седи на брега. Камъчета в нозете й. Които вече са извървели пътя през Града, пътя към Хълма, пътя към морето. Остава й само да тръгне към Него.
Днес благоволения Божия предображение,
и человеков спасения проповедание,
в храме Божий ясно Дева является,
и Христа всем предвозвещает.
той и мы велегласно возопиим:
радуйся смотрения
зиждителева исполнение.
