„Много български писатели намират у него своя издател и спонсор. Също и много млади художници, които той наема да илюстрират книгите му.“ На 5 юли се навършват 150 години от рождението на Т. Ф. Чипев.
Тодор Филипов Чипев е роден на 5/17 юли 1867 г. в многодетното семейство на Рада Бенева и Филип Чипев (1840-1870) от Копривщица. Бащата търгува с овце и кози, но в онези смътни години се разорява и умира млад, когато Тодор е съвсем невръстен. Семейството изпада в голяма беднотия. Тодор помага на майка си, работи по цял ден на къра, но винаги пестеливо донася обратно една, станала пословична, маслинка от оскъдния си обяд (комат хляб, глава лук и две маслинки). По това време пуква първата пушка в Копривщица и пламва Априлското въстание. Скоро следва освободителната Руско-турска война. Братът на Тодор, Нешо, участвува в нея като опълченец и получава орден за храброст. Тодор слугува в дома на учителя поп Ненчо. При него момчето започва да се учи на четмо и писмо и завършва втори клас, преди да се премести при братята си Лука и Никола в Пловдив. Лука има дюкян там. През 1884 г. Тодор постъпва като добоволец във войската, като сам предлага да отиде вместо брат си Лука. Така, осемнадесетгодишен, взима участие в Сръбско-Българската война през 1885 г, откъдето се връща с орден за храброст.
Става словослагател в печатницата на Христо Данов в Пловдив. Брат му Никола открива печатница „Единство“, в която се печата вестник „Напредък”. Тодор пътува из страната, разпространявайки този вестник и рекламни брошури за книги, издания на „Хр. Г. Данов“, печатани в „Единство“. Така той е пътуващ книжар около три години. Както казва: „Тогава се научих да ценя и обичам книгата, както и да разбирам книжния пазар”. През 1889 г. се установява в София. Тук младото неуко момче се залавя с печатарство, а брошурите държи в един шкаф в печатницата, та коя продаде, коя – не. Един работник му дава съвет: „Дето ще държиш брошурите тук, отвори едно дюгенче – все по’ ще се харчат; аз ще ти помагам”.
Ето какво пише Тодор в свой автобиографичен спомен (от 1941 г.): „…след като се завърнах по това време от обиколката си из провинцията, реших да се установя вече на почивка тук (в столицата – б.а.) и си отвора книжарница, понеже по онова време си държах книги срещу общината. Аз имах квартира в печатницата Даскалови – клон на печатницата „Единство“ в Пловдив. Книгите, които си доставях из Пловдив, беха повечето списания и периодични издания, както и големи издания, които се печатаха на свитъци в печатницата в Пловдив…
За книжарница намерих за най-добре по онова време (1891) да отвора една от будките в Градската градина. Едната беше вече заета от един познат за тютюн и цигари, а другата седеше празна за мене, и аз отидох при наемателя Панах на кафенето, който беше ги наел за три години заедно от общината, та пазарих колко ще му плащам месечно за будката – по 20 лева месечно за 3 години и я ангажирах и предплатих за 3 години. На другия ден аз с Георги Тафров – който можа да доде при мен да седи в будката на градината и учи, че свършил беше до 2 клас, щеше да дава изпити за 3 клас, та да се подготви при мен на книжарницата да ми помага. На другия ден занесохме всичките книги от печатницата и ги наредихме да се гледат и си избират кой каква си ареса и като отворих будката, зеха да ма обикалят учени, познати списатели, художници, учители, професори и чиновници – книгите беха печатани по онова време – романът „Граф Монте Кристо” на А. Дюма, „Скитникът евреин” от Евгени Сю и други подобни. Зеха да се събират и събират много списатели и да става като списателска кружка и тия, които не обичат да ходят по кафенета и бираджийници и си губят времето по такива места, намираха да пододат при мен на среща с некои приятели и си изберат некоя книга, и си поприказват приятелски, и тьй аз зех да правя от ден в ден по някой лев алъш вериш от книги, че зех да харча и вестници…”
В малката книжарница, „спретнато наредена, в кокетното за него време павилионче”, се срещат д-р Кръстев, Кирил Христов, Стоян Михайловски и др. Редовно през Градската градина минава и Иван Вазов. Той насърчава Тодор Чипев да се заеме с издателска дейност. Така в 1891 г. Тодор Чипев издава първата си книга – „Физиология на любовта” от Монтегаца, преведена от Никола Йонков Владикин и отпечатана в братовата му печатница „Единство”. Контактите с Вазов (1891–1893) дават резултат. Ето какво казва той за самия Вазов: „Живееше нейде тъдява и току ще мине край мене. Разпитваше ме: дали не ми е тъжно за моята Копривщица? От дума на дума моят познайник ме насърчи да издавам книги. Аз много зауважавах тогова человек и думата му за мене стана закон. Сефтосах се с него: издадох му два тома „Повести и разкази”. После го попитах защо си играе и печата романа си „Под игото” на части в „Сборника за народни умотворения” – да вземем, че да го издадем в отделна книга. Той възприе това, но изказа съмнение….. Скъпо щяло да излезе, още повече ако ще плащам и на художниците, все големи: Антон Митов, чеха Мърквичка и другия чужденец Обербауер. Аз се съгласих на всичко и наистина хонорарът и изобщо харчът беше тлъстичък. Поиска ми по двеста лева на кола при 33 коли. Правете му сметката. Дадох ги от все сърце, без пазарлък”.
През 1894 г. Тодор Чипев издава „Под игото” и така се появява в отделна книга на бял свят, богато илюстриран, първият български роман. „После – продължава той – издадох на същите начала и „Нова земя”, но не вървеше. За да му плащам хонорара, принудих се да вземам пари на заем. И продължихме: повести, стихове, разкази – почти всичко, писано от Вазова, му издадох аз. После наех един дюкян от покойния министър Стоилов на ъгъла на улица „Мария Луиза” и бул. „Дондуков”. Държех и павилиона в Градската градина. Но не се задържах много, защото дюкянът беше южен и книгите жълтееха от слънцето. Преместих се на сегашното място. Започнах с учебници, помагала и др. В 1910 взех и дюкяна, където сега е книжарница.” (из интервю с Христо Бързицов, 1932 г.)
В този начален период от издателската му дейност Тодор се оженва през 1893 г. за копривщенката Нонка Рашко Куйлекова (1876-1938). Първо са имали две момичета, които са починали като съвсем малки от скарлатина. След това (от 1896 до 1919 г.) се редят цяла армия момчета (Филип, Рашко, Кольо, Луко, Кунчо, Антон, Петко, Минко, Борис, Кирил, Методи) и едно момиче (Иванка).
Как се управлявало това множество? Като поотрасли, картината е била като в казарма. Повечето спели в едно помещение, навярно на третия етаж, или в една пристройка (къщата се намира на ул. „Бачо Киро“ №47). Имали са железни кревати от най-стария модел, без други екстри в стаите. Бащата ги будел рано с думите: „Ставайте песоглавци… Който закъснее, ходи окъсан и с мръсни чорапи!!!“ А отглеждат и още едно роднинско дете, Никола Атанасов, което, работейки в книжарницата, според библиографът Тодор Боров е „човекът, който помнеше къде е поставена всяка книга”.
Издателската фирма на Тодор Ф. Чипев добива известност. В многоетажната книжарница на улица „Дондуков“ (№20-22, на мястото на сегашното Президентство) можели да се намерят не само българска и преводна литература, а също учебници и канцеларски материали (с тях се закрепвал бюджетът, според издателя Тодор иначе “книгата не вървяла”). Две огромни витрини били подредени с вкус от най-възрастния син Филип, който участвува в подготвянето на луксозни издания на Гео Милев, Димчо Дебелянов и др. Сред изложените книги винаги имало ваза с цветя и картини, и репродукции от наши и чужди художници. Тодор Ф. Чипев посрещал посетителите с „Добре дошъл” и често им предлагал и чашка турско кафе. Постепенно всички синове на Т. Ф. Чипев започват да работят в книжарницата.
Най-големият син – Филип, завършва Търговското училище, следва във Виена, но не докрай. Приятели си спомнят за него: „Антитърговец… Той обичаше горещо книгите, но по един особен начин – занимаваше го преди всичко външният вид на изданието, не го интересуваше търговската страна… Любовта му към добре „изпипаната” полиграфически книга го насочваше очевидно не към книжарска, по-скоро към издателска работа”. Филип става „посланикът сред творческия свят”, ходел често в кръчмичката ”Млада Копривщица” и си хортували с Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Гео Милев. Той е „роден естет” и изработва прочутата емблема на издателството – Бъхалче върху книга.
Под негово художествено оформяване излизат две годишнини на прекрасното издание за деца и юноши „Картина и Приказка” (с редактор Николай Райнов), „Библиотека за послушни деца” и много други. Едва ли има друго издателство по онова време, направило повече за българските деца от издателството на Т. Ф. Чипев!
Много български писатели намират у Т. Ф. Чипев своя издател и спонсор. Също и много млади художници, които той наема да илюстрират книгите му – Илия Бешков, Дечко Узунов и др. Те са приятели на братята Чипеви, които работят в книжарницата на баща си. Разговорите с автори и илюстратори, започнали в книжарницата, продължават в близката кръчма „Млада Копривщица”, където на чашка те обсъждат и уговарят бъдещи издания. Понякога Чипевите приятели нощуват в къщата на ул. „Бачо Киро“, минавайки гратис като 13-ти, 14-ти брат. На сутринта до леглата си намират поставена чиста и огладена риза.
Дечко Узунов си спомня: „В къщата на „Бачо Киро“ беше винаги пълно с гости – като седнем на масата, не може да се прочетем. Чипеви бяха много достъпни, много народни хора. Бяха взели това от бащата – един хрисим, тих, спокоен червендалест човек. Девизът му беше „Труд и икономия”. Но синовете не умееха да пестят. Не бяха много заможни, стигаше им колкото да се издържат, но то не беше и малко – дванадесет деца, обущата им са цял магазин”. А за книжарницата Тодор Боров пише „…зад витата стълба, винаги имаше по-голяма или по-малка група правостоящи „заседатели”: писатели, книголюби-купувачи, автори, издатели, един си отиваше, друг идваше”.
Започват да издават богато илюстрирани хубави детски книжки. Христо Бързицов пише как веднъж чул едно момченце да казва на баща си: “Тате, купи ми един Чипев“, дотолкова „Чипев“ и „детска книга“ са били свързани. В Чипевата книжарница могат да се намерят и книги на други издателства. Те са описани в каталози, по които клиенти могат да си поръчват по пощата или телефон книги от книжарницата.
Изданията на Чипев са много хубаво оформени и печелят и международни награди – например за най-отличило се книгоиздателство, сребърна книга от американския посланик Шумейкър и др.
Вторият по ред син – Рашко, завежда канцеларския отдел. Същевременно е обществено активен – един от първите, които донасят ски в България. Инициатор е за построяване на ски-шанцата при Черния кос на Витоша. Води българската делегацията на зимните олимпийски игри в Гармиш-Партенкирхен (1936). Още от 1923 г. е представител на фирмата при учредяване на Софийското книжарско дружество. В статия по повод неговата ранна смърт пише: „Той умееше да продава, умееше да привлича клиентите – повечето от лицата, които влизаха в тая книжарница търсеха Рашко. Но той умееше и да купува. В неговия отдел имаше всичко, което се търсеше от клиента и го имаше на цени много по-ниски от цените, по които го купуваха от други книжари.” Синът Лука работи от малък при баща си и е специалист по антикварни и старопечатни книги; става един от най-добрите букинисти в България. Кунчо работи в счетоводството, а в свободното си време се катери с приятели из планините и поетично ги описва в туристически списания, Минко се занимава с издаване на учебници и сам редактира издания, Петко – с канцеларските материали, пишещи машини, писалки. Никола – той, покрай работата в книжарницата другарува с разни леви и анархисти, също е спортно активен, скиор и един от строителите на хижа „Кумата“ на Витоша.
Синът Антон (Доко) идва от Лайпциг като доктор по философия (в 1930 г., под ръководството на известния биолог и философ Ханс Дриш). Т. Ф. Чипев издава дисертацията му паралелно и в София. Но вместо да търси кариера в Университета или другаде, Доко се заема с доставка и продажба на чуждестранна литература за фамилното издателство. Прави превод на български на книжката на Райнер Мария Рилке „Песен за любовта и смъртта на корнета Рилке”. Сестрата Иванка, която е завършила история на изкуствата в Италия, прави превод от френски на „Писма от моята мелница“ (Алфонс Доде). Подрастващите братя Борис и Кирил също помагат в подреждането на книжарницата. В даден момент осем от синовете на Т. Ф. Чипев работят пълноценно в издателството и книжарницата. Цял отбор юнаци!
Общо, за повече от половин век дейност, Т. Ф. Чипев, неукият копривщенец, и синовете му издават над 500 тома от различни автори (според издаден от тях каталог 79 български писатели и поети, 23 имена от руската и съветска литература, 111 историци, литератори, езиковеди, философи, учени в различни области и т.н.) освен продаваните в книжарницата книги на други издателства. Изобщо книжарницата на Чипев е единствената в София, в която можеш да намериш всичко. Известен е изразът, че ако една книга я няма у Чипев, няма смисъл повече да се търси. Чипеви организират книгопощата в България, изнасят книги за славянските комитети в други страни, снабдяват, често и даряват, книги за библиотеки и читалища. За по-големи покупки са правени отстъпки от 20%. Издават се и хубави пощенски картички. Многократни са и техните дарения из страната и в чужбина – парични или с книги. Т. Ф. Чипев иска книгата да стигне до всички. Ето какво пише той в 1940 г.: „В тия радостни за всички българи дни си спомням за нуждата от родно четиво, която е изпитвал народът ни в зората на освобождението си, когато сам разнясах по села и градове българската книга. Днес в Добруджа нуждата е същата.”
И цялото това богатство става жертва на жестоките англо-американски бомбардировки над София. На 30 март 1944 г. запалителни бомби унищожават книжарницата, слагайки край на задружния труд на Чипевското семейство. Унищожени са над 50 000 тома книги. Изгорелите стоки на 30.03.1944 г. са оценени на 25 250 000 лв. Символично върху развалините един от синовете – Лука, слага една маса и започва да продава университетски учебници.
Следват събитията по 9-и септември. Възрастният книгоиздател е вече съкрушен (загубил е преди няколко години съпругата си Нонка (1876-1938)), заболява и предава Богу дух на 10 декември 1944. Синовете му ремонтират книжарницата и доколкото могат събират оцелелите материали и книги. Издаването на книги е вече сложен процес, който трябва да се съгласува с новите министерства. За да се издаде например „Чичо Томовата колиба”, трябва да се сложи нов политически съобразен предговор. Изключено е да могат да издават учебници, а това е едно от най-доходните и стабилни постъпления в бюджета. Въпреки това синовете на Т. Ф. Чипев упорито продължават издателската дейност. Печатат предимно преводи на руски и съветски автори, които са приемливи за властта.
В отношенията с новата народна власт би могъл да помогне фактът, че още от 1926 г. издателството Т. Ф. Чипев е вносител на руски издания първо през Берлин, а от 1934 г. има договор с Всесъюзното обединение „Международна книга Москва”. Въпреки политическата цензура в книжарницата на Чипев преди 9-и септември 1944 г. е можело да се купят съветски издания – преводни детски книжки с разкази и повести, а след 1937 г. се открива отдел „Руска литература”, където могат да се намерят хубави издания на Тургенев, Толстой, Горки, Шолохов и др. И така до 1944 г. и след това. Колко много ще се надяват синовете на Т. Ф. Чипев, че вече на възраст, този актив ще им се признае заедно с трудовия стаж при баща им. Ще цитират тези връзки със СССР, но без резултат. Почти никой от тях не получава пенсия, въпреки ходатайствата на техни „прогресивни“ приятели.
През 1949 г. издателството минава в ликвидация след повече от половин век успешна дейност. Братята събират останките от книги и за известно време се мъчат да свържат двата края с продажба в две антикварни книжарнички на ул. „Лавеле“.
Тодор Ф. Чипев, роден преди 150 години, увлича в издателското си дело и съпругата си Нонка, и многобройната им челяд. Тези деца на копривщенския родолюбец са закърмени с любов към книгата и българската култура изобщо. Заедно с него са посветили живота си на книгоиздаване и разпространение. Резултатът от дейността им е това, че в много български домове може и до днес да се открият томове с едно Те-Фе-Чипевско бухалче, кацнало над тях.