0
1366

Убива ли се вик за свобода!

mehmed

Миналата седмица в галерия „Средец“ на Министерството на културата бе представена стихосбирката „Болката на откровението“ от Мехмед Карахюсеинов (1945–1990), издадена по повод 70-годишнината от рождението на автора.

Силни думи за него и поезията му споделиха пред многобройна аудитория проф. Антонина Желязкова и поетът и журналист Марин Бодаков. Съдбата на Мехмед Карахюсеинов, отразена в творчеството му, показва по безспорен начин ужасяващите поражения, които нанася насилствената асимилация на българските турци в комунистическа България както на общността като цяло, така и на отделните семейства и членовете им. Изданието е осъществено със съдействието на фондация „Мехмед Карахюсеинов–Мето“ и Министерството на културата.

mehmed_karahuseinov3Да се събудиш в нечовешки болки, без лице, без устни, без дъх, да отвориш горки очи, за да осъзнаеш, че напразно си се простил с живота, любовта и детето си. Че си се провалил в спасението на името си. Че не си умрял, а недоубит и друг ще продължиш да гориш „като дърво, откъснато от своята гора“…

На 2 февруари 1985 г. Мехмед Карахюсеинов посяга на живота си, с туба бензин и клечка кибрит. Не от слабост. Иска да съхрани душата си чиста и честна. По това време той работи в Полиграфическия комбинат. Седмица по-рано на партийно събрание в комбината са предупредили турците, че имат петдневен срок, за да си сменят имената.

Безсилие

И ето ме безсилен и досаден –

възелът на дните се затяга…

Сега съм злонамерен, жалък, гаден –

пожарът във душата ти се сляга.

 

Тебе – аз, а мен – светът ме отврати –

затуй са ми на възли скулите;

Стърча неканено пред твоите врати,

Немощен да те спася от хулите

1984 г.

Из доклада на Георги Атанасов (отговарящ в ЦК за цялостната дейност по асимилационната политика на БКП), който е изнесен на среща с първите секретари на Окръжните комитети на БКП на 18 януари 1985 г.:

„В началото на 70-те години бяха възстановени българските имена на потомците на помохамеданчените в миналото българи от Смолянски и значителна част от Пазарджишки, Благоевградски и други окръзи. С това бе поставено началото на възродителния процес… (…) През последните няколко години (…) продължи работата по възстановяването на българските имена на онази част от потомците на помохамеданчените в миналото българи и на лица от смесени бракове, които не бяха обхванати от възродителния процес през 70-те години. (…) Отначало ставаше дума за няколко хиляди души, а след това започна по същество един лавинообразен процес. В хода на работата се пристъпи към проучване на родовия корен на отделни граждани и фамилии. Тези проучвания, към които се насочи самото население, потвърди[ха] българското потекло на цели села и райони. (…) Всичко това водеше и не можеше да не доведе до преосмисляне на собственото минало от всеки гражданин, до свободно изразена воля от трудещите се да заменят своите турско-арабски имена с български.

Из изказването на Тодор Живков от същия ден:

„Ние сражение не водим, а само сменяваме имената. Всеки може да си смени името, и аз като нелегален бях роден в Плевен (…) не се казвах Живков, а Тодор Христов Тодоров. Бях се отказал от фамилното си име за известен период от време. Всеки може да си смени името. Нашите закони дават тази възможност. Какво има за драматизиране? Сменят си имената и толкоз…“

С това се поставя началото на втория етап на масовото преименуване на българските турци.

Десет дни по-късно по време на отчет на извършеното началникът на Главно следствено управление Костадин Коцалиев казва:

„Другарю Министър, ние направихме един много хубав филм „Борис І“. Необходимо е като че ли този филм да се покаже по-масово. Там се режат глави на старите прабългари, които не искат да се преименуват. Той би трябвало да изиграе превантивно значение.“

По време на инструктаж в началото на февруари вътрешният министър Димитър Стоянов предава указанията на Тодор Живков:

„… Нямаме интерес тези, които сме задържали в Белене, да им поставяме някакви рамки, да ги направим още по-големи противници. Храната – храна, отношението – отношение, културата – култура, вербовката – вербовка, преименуването – преименуване, достойнството на човека трябва да се пази…“

А на оперативката от 11 февруари 1985 г. обобщава резултатите:

„…Ние досега сме преименували фактически 814 000 [души], ще стигнем сигурно 820 000 [души]. Ще дадем паспортите на над 18-годишна възраст на около 540-550 000 [души]. Досега са 460 000, към 85 на сто.“

Пророчества

Защо се сбъдват лошите ми пророчества?

Рухва дълго ваян кристален храм

от нечия си безогледна низост –

пред цялата тълпа заставаш сам,

съдират и последната ти риза…

 

Защо се сбъдват лошите ми пророчества?

По блатото не се задържа диря.

Блатното кокиче е примамка –

то в погледа ни се навира

като разгонената самка…

 

Защо се сбъдват лошите ми пророчества?

Опасен е за тебе моят свят,

ала къде от спомена ще бягаш –

навсякъде съм аз из този град:

обгорена дрянова тояга…

1985 г.

Мехмед Карахюсеинов оцелява, спасен от случаен човек. Има над 50% изгаряния, двайсет дена е в кома и лекарите се борят за живота. Събужда се с името Методи Асенов Караханов… Месеци наред е сам в болницата, охраняван от Държавна сигурност, която не допуска никой от семейството му да го види. Общуват с писма.

За чистотата на грозотата

Как да се остане грозен, ала чист?

Щит да ми дадат – косите на Горгона

в мозъка се вплитат…

Винят ме, че съм бил авантюрист и нихилист,

че ме привлича, ах,

съдбата на космополита…

 

Историята почва да се удължава – няма спад.

Навремето родина е била

всяка къща, всяко село, град

и си живеели хората заедно

в град-държава…

 

Ровят маниаци вековната плява

и от цялата тази смрад

извличат, изписват, купуват слава…

Слава на цезаря, слава!

 

Как да се остане чист, макар и грозен –

това не ти е да навличаш дреха!…

– Налей ми, мила, една конска доза,

Защото в името на…

с името…

всичко ми взеха.

1985 г.

На 18 март 1985 г. на среща на ръководството на МВР се оценява „работата сред населението, доброволно променило имената си“. В заключението си Димитър Стоянов обобщава:

„Сега задачата е да знаем всяко село как замръква и как осъмва, какво мислят хората. (…) Да не проспим нещо, че на нас никой няма да ни прости. Проспим ли нещо, някои тенденции, някои вълнения, в някои окръзи, тръгне ли, да не сме усетили предварително, да знаете, че работата става много зле. Достатъчно са 1000 души да се изтърсят в Шумен, Разград или в Кърджали и това да се разчуе по целия свят. От това по-страшно няма да има. А това е стадо, тръгне ли никой не може да го спре. (…) Трябва да кажем, че за съжаление така ще бъде до края на годината, а след това не знам как ще бъде. Тази година се очертава страшна година.“

Да, страшна е годината за Мехмед, страшна е и за близките му.

В края на юли 1985 г. в „Отечествен фронт“, „Нова светлина“ и няколко регионални вестника е публикувана „Декларация на група интелектуалци и общественици от средата на българите, възстановили българските си имена“. В нея изразяват категоричната си подкрепа за „възродителния процес“ като „революционен акт, с който се заличава един от най-тежките белези на османското робство“, и заявяват, че „независимо от вярата, която са изповядвали и изповядват“ техните деди, те са „чеда на българската нация“ и са „българи, отказали се доброволно, убедено и напълно съзнателно от имена, чужди“ на българския им „народностен корен“.

„За нас българското име е залог за историческа приемственост и гаранция за несъкрушима духовна опора на устрема ни напред. Ние се гордеем с нашите български имена и ще ги носим достойно, като служим вярно и всеотдайно на своята социалистическа родина.“

Четвъртото име сред подписалите тази декларация е Асен (Караханов) Севарски, който по това време е член на Съюза на българските писатели, поет, заместник главен редактор на сп. „Нов живот“, носител на почетното звание „Заслужил деятел на културата“, а от 1986 до 1990 г. е народен представител в IX ОНС. Роден е като Хасан Хюсеинов Карахюсеинов и е бащата на Мехмед…

…Знам, ощетени сме всички остро.

Грешници сме, господи, прости!

Но позволи в живота си да бъдем просто

с родителите и децата си на ти!…

(Из Молитва, 11 май 1987 г.)

Мехмед Карахюсеинов1
Мехмед Карахюсеинов

Мехмед Карахюсеинов е роден в село Севар, Разградско, на 8 октомври 1945 г. Докато е ученик, семейството му се мести в София, където завършва руската гимназия. Влече го рисуването, пише стихове. След казармата няколко пъти кандидатства без успех в Художествената академия. Накрая се записва да следва руска филология във Великотърновския университет. Сменя различни професии – работи като печатар, уредник на сп. „Нов живот“, осветител в Киноцентъра, строител, но основните му занимания си остават литературата и изобразителното изкуство. Превежда световноизвестни турски писатели и поети, сред които Назъм Хикмет и Ахмед Ариф, но така и нито едно издателство не публикува негова стихосбирка.

Редактори

Накъдето се обърнеш в този град,

отвсякъде редактори извират.

Походката ти, облеклото редактират,

говор, жестове, желания,

носове, крака, уста,

редактират мълчания…

Те биха редактирали и красотата,

биха редактирали човечността,

а ако имаха и още малко власт,

те биха редактирали и вечността…

На какво ли се крепи факторът

така да се множи редакторът?!

1976 г.

След завършилото през 1985 г. насилственото преименуване на 850 000 етнически турци започва прилагането на мерки за затвърждаване на асимилацията. Официално вместо думата „турци“ вече се използва евфемизмът „граждани с възстановени имена“. Налагат се забрани да се говори турски език на публични места, да се практикуват мюсюлманските ритуали и обичаи, да се носи традиционното мюсюлманско облекло. Нарушителите са заплашени от непосилни глоби, а в някои случаи и от затвор. Мюсюлманските гробища са разрушени, а в общинските съвети се променят имената на починалите родители и деди. В училищата и детските градини са изцяло преписани училищните дневници, унищожени са дори тетрадките на учениците с турски имена и свидетелствата за преминаване в по-горен клас. Един от най-вандалските актове на властта е унищожаването на здравните картони и архивите на болниците и клиниките за хронично болни. Започва спешна подмяна на традиционни топоними, дори в белетристични творби.

m1
Последният автопортрет на Мехмед Карахюсеинов

Болките и множеството медицински интервенции, които Мехмед Карахюсеинов преживява през оставащите му пет години живот, не могат да се равняват с раните в чувствителната му душа. Бурната откъм политически събития 1989 г. не му връща надеждата, напротив – неговата силна интуиция е прозряла какво ще се случи.

Ялово време

Овошките ронят цвета си –

не могат да вържат, след като цъфнат.

Голословия над народа се ръсят –

захвърлиха някъде съвестта

оръфана.

 

Овошките ронят цвета си –

не помагат ни априлски развигори,

нито концепции… юлски…

Разделят страната на късове,

разделят и хищно плюскат…

 

Овошките ронят цвета си –

само за „Аве“ има гласност.

Надеждата вече съвсем се прокъса –

нека говорим честно и ясно,

за да не фъфлим.

1989 г.

 

Птича есен

Живеем от години ден за ден –

мрачно време ни възседна.

Безделници ни хванаха във плен –

всяка есен сякаш е последна.

 

Звучи в ушите ни един рефрен –

черноземът се превръща в глина.

Живеем от години ден за ден –

у нас ни плюят като у чужбина.

 

Живеем от години ден за ден –

литна ятото в принуден прелет.

Триха минало, затриха тлен

и обявиха този грак за трели.

 

Посрещам дните вече озлобен –

от приумицата на простак да страдаш!…

Живеем от години ден за ден,

но и простака ще го пържим в ада.

1989 г.

 

Пленуми, сесии, ексцесии…

Сапунени мехурчета пускат,

за да отвлекат народното внимание.

Всичко това е вкусно

на обоняние.

 

Отново ни готвят русло, русло…

Като булдози кокала стискат,

на тия, неформалите, пустите –

разнищват, винят, искат!

 

Пак проблясват петролени –изъми…

Знаем що е народ,

Но що е единство на нация?!

Винаги се налага клизма

преди сложна операция.

20 декември 1989 г.

 

Тревога

Неистовото тичаше до мен,

когато виках истината, бога…

Тогава казваха, че съм кретен,

който не познава слога, слога…

 

Подир мене креташе съдбата,

когато падах, но драпах все напред.

В ушите ми бучеше звезден вятър,

мустаците ми ставаха на лед.

 

Сега съм всичко, от което няма нужда.

Заглъхвам вече като стар рефрен.

Това, което съм изпитал, беше чужда

любов, забвение и тлен…

1 януари 1990 г.

Последните две стихотворения са открити едва сега, при подготовката на изданието. Диктувал ги е, вече не е можел да пише сам.

Поетът напуска този свят на 3 май 1990 г., без да си е върнал името Мехмед Карахюсеинов.

 

Защо си мислите, че аз съм само мим?

Вулканите изригват пепел, дим,

но истинска материя е

огнената лава.

Борбата продължава…

(из Конструктивно чертане или за вулканите, 1987 г.)

През лятото на 1990 г. се ражда синът му Аспар – никога няма да види баща си, не помни и дядо си, който умира в края на октомври същата година…

Добрите хора

Добрите си отиват незабележимо,

без шествия помпозни,

без пищни некролози…

 

Добрите си отиват незабележимо –

те не са загрижени за име.

Те са глътката вода,

когато сме изнемощели;

кората хляб,

когато мрем от глад…

Те са хладната ръка

на трескавото чело,

те са топлина,

когато в нас нахлуе хлад…

 

Добрите си отиват незабележимо –

тихичко,

за да не ни тревожат,

но дълго след смъртта им

съвестта ни гложди.

1989 г.