Има миризми, които предизвикват спомени. Изникват някъде отдълбоко, изпълват ни като топли вълни. Има звуци – най-обикновени, напълно незабележми в ритъма на ежедневието, които неочаквано се промъкват през някоя пукнатина в шума сякаш специално за нас, сякаш непременно и неизбежно трябва да ни изтръгнат познато усещане или смътна картина. Образите са различни. Особено фотографските. Те сочат с пръст към определена насрещност, заявяват ни „Гледай ей там!”, „Ей това!”, „Точно, точно това!”… „Видя ли го?”, „Помниш ли го?”… Там наистина има нещо, нещо конкретно, което настоява да бъде забелязано, не въобразено. С неговото разпознаване често играта приключва – днес образите стават все по-сложни, а свързаните с тях наши реакции – все по-ограничени. Интересуваме се от видяното, но не се привързваме към него. Интересуваме се непоследователно, краткотрайно, безотговорно. Освен ако не получим убождане. Онова убождане, което Ролан Барт оприличава на уцелването от стрела, устремила се към нас от фотографията.
Не е трудно да бъдеш убоден от трън, докато бродиш с апарат в ръка из крайпътните полета в сряда, в ранните мъгливи часове. Вероятно това убождане ще бъде полезно дотолкова, доколкото ще те накара да промениш гледната си точка и може би да забележиш нещо, което иначе би останало неразкрито. Друго е обаче да бъдеш убоден от Трън (или по-скоро от целия трънски регион). Явно тук разтърсващият импулс на внезапен интерес не ще да е мигновен и повърхностен, а напротив – свързан с долавянето на някаква особена „сгъстеност” на времето или по-точно с осъзнаването на факта, че снимката е пресечна точка на три времена – минало, настояще и бъдеще. Във фотографиите, запечатали селски улици, домове и портрети, виждаме какво е било, какво е и какво ще бъде. Убождането идва от разкритието за едновременното проявление на тези различни същности.
Ако наблюдаваме с онзи повърхностен, нехаен и разпилян интерес, който вече сме свикнали да прехвърляме все едно към какво – изложби, концерти, спектакли, книги – вероятно бихме възкликнали „Пак ли селото!”. Има една привидна всеобща умора от селските сюжети, която прилича на умората от еднодневна екскурзия до известен туристически обект. Тази умора е повърхностна, физическа – отегчение, породено от пренасищането на сетивата, изтощение от това да бъдеш вечно дистанциран, неангажиран, емоционално съхранен. Фотоапаратът удобно те отделя от света, дава ти измамното усещане, че можеш да колекционираш преживявания в латентен вид, които да „размразиш” в избрано от теб удобно време. Тези безстрастни изображения, които все по-настойчиво ни заобикалят, приличат на красиви изгледи, умело нарисувани върху зазидани прозорци. Уморително е да се самоубеждаваме, че са истински.
В случая пред нас са автори, които съзнателно са позволили да бъдат „прободени”. С пробождането цялостта на защитната им преграда е нарушена – вече не само те са в селото, но и то самото започва да ги обитава. В дългия процес на постепенно взаимно проникване особено важни са търпението и ритмичната повторяемост на действията: среща всяка сряда, в пет часа сутринта на княжевската чешма в продължение на три години. Това не е онази импулсивна, агресивно превземаща насрещността фотография. Тук снимането е ритуал – в него има мистика, тайнство, традиция (не е случаен фактът, че авторите са членове на най-стария фотоклуб в страната – Български фотоклуб, основан през 1920 г.). С бавното потапяне в дълбочината на обекта става възможно да се запази неговото чисто отражение. Да изчакаш селото само да се разкрие, да запазиш достойнството, благородството и величието му, означава да се смириш. Днес, във времето на все по-нарастващото значение на аза, подобна идея, че снимането е диалогичен процес, при който е особено важно двете страни – човекът с камерата и останалият свят – да бъдат равностойни участници в едно общо начинание, изглежда все по-далечна. Вероятно сега повече от всякога фотографският образ – макар привидно показващ ни съществуващото, без да съзнава ни повлича в бездната на отсъствието. Ние виждаме кротки селски улици, хора, които целуват хляба в ръцете си, сюжети, изпълнени с доброта и осъзнаваме колко много сме се отдалечили от същността. Пред нас са искрени и красиви превъплъщения на тъгата по изгубените ни очи и сърца.
