Иска ми се да напиша за един отделен случай този път. Частен случай. Не случка имам предвид, не разказ за мои собствени преживявания по пазари и булеварди. Ще говоря за нещо, което засяга пряко и може би фатално само едни 50-54 души, само едни 50-54 някъде български граждани. Със сигурност ги засяга фатално казусът, ако искаме да сме акуратни, употребявайки думата „фатално“, тъй като случаят може да превърти живота на тези хора, с което да им отнеме една доста голяма житейска верста, бих казал. Но и много важна верста, важен възел от живота им. (Относно точния смисъл на думата верста и нейния произход можете да се консултирате с някой руско-Х речник). Разрешете още една метафора, свързана дълбоко и сложно в семантичен аспект с предишната. Животът на тези около петдесет или малко повече лица може да катастрофира, да се преобърне. Фатално.
Да, самото „само 50 души” вече звучи достатъчно глупаво и нехуманно, когато се има предвид катастрофа. Само че, както изглежда, в българската социална действителност от 2015-та година „50-54 души” може да звучи в нечии уши като петдесет бройки, които просто се зачеркват или пренебрегват с надменността на самозабравянето.
Нищо ново, така е. Но тук става въпрос за хора, които образуват някакво цяло, някакво тяло. А всяко тяло се нуждае от интегритет. Цялостта, съставена от тези хора е хор. Хорът на Българското национално радио.
Ето за какво говоря. Националното ни радио сега е принудено да пести пари. Бюджетът за 2015 г. налага силно свиване и прибиране. Необходимост. Затова общественото радио ще трябва да се лишава и поради това да лиши не малко свои хора от допълнителни парични стимули и възнаграждения, че даже и от работа. Поне такива са изгледите.
Но съществуват множество варианти на лишаване и лишения, както добре се знае. Аскезата може да бъде различна, когато се опре до пестене на пари в една лоша, трудна, прецакана финансова ситуация. В Радиото вече се провеждат срещи в различни формати и на всякакви нива, защото конфузията е ясна и трябват преговори. Синдикати, управа и служители се опитват да се договорят.
Но тук ще се фокусирам върху само едно. В Радиото упорито се заговори и за ход, насочен към това неизбежно пестене, предвиждащ изгонване на хора от радиохора и дори на Хора. На целия Смесен хор към Българското национално радио. Отказ от хор. До мен стигнаха такива приказки, които е по-вероятно да са празни слухове, но мълвите обикновено все пак имат някакви свои корени в почвата на истината.
Тук не засягам темата за съдбата на журналистите, които също са заплашени от намаляването на парите, както и тази за перспективите пред служителите от други категории в националното ни радио, застрашени по един или друг начин от свиването на бюджета, независимо какви длъжности заемат. Догадки и сведения за опасността, на която са изложени, можете да намерите навсякъде в информационното поле.
Ще говоря само за хористите и техния хор. Просто защото случаят им е по-специфичен, а също така е и симптоматичен.
Като един от музикалните състави на БНР, този смесен хор е изработил доста. Работил е и работи много за образа на тази институция. Правил го е десетилетия наред и продължава да го прави. Евентуално посегателство върху неговата цялост би било знак (поредният) за това, че поддържаните от държавата стълбове на българската национална култура са все по периферията в полезрението на властта. И дори като признак за провеждана системно политика на минимализъм в отношението към тези институти.
Нека да бъда ясен. Не подхващам отново дебата за реформата, която беше извършена в областта на културата, и не поставям под съмнение разните принципи на пазарната целесъобразност и необходимостта финансираните с обществени средства културни институти да се съобразяват с нея. Но е излишно и да се припомня отново пространно, че проблемът е комплексен и едно изцяло пазарно ориентирано мислене клони към безотговорност.
Така. Не ми се навлиза в принципите на тази дискусия. Тук става дума съвсем конкретно за Смесения хор към Българското национално радио, а както вече казах, той е нещо по-особено. Знам, че не са толкова много обществените медии от ранга на БНР в европейски мащаб, които си позволяват да поддържат и издържат собствени постоянни музикални състави. Наистина, трябва да се признае, че това са луксозни притежания. Но запазването на вече толкова сериозно етаблирания и донесъл престиж на БНР хор е въпрос на достойнство, което си заслужава да бъде удържано и с цената на жертвите, които се налага да бъдат дадени. Защото престижът, образът, блясъкът на нещо, придобило вече такъв статут и спечелило такава слава, си заслужава, мисля. Ако щете, и от пазарна гледна точка си струва. Защото това е добавена стойност, образно казано. Това също продава.
Не се опитвам да внуша, че на класическия хор на националното ни радио трябва да се гледа като на недосегаема, свещена планина, като на олтар. И въпреки това ще си позволя да кажа, че нарушаването на неговата вече изградена структура, смаляването му, редуцирането на състава, или, не дай Боже, ликвидирането му, ще бъдат страховита грешка. Убеден съм в това, тъй като отказът от съхраняването – ще повторя – на станали вече мощни културни фактори със символен статут, не говори добре за едно общество. За устоите му, имам предвид, пък ако ще и да ви прозвучи претенциозно изразът „устои”. Спестяването може да бъде извършено, разбира се, по начини, различни от тези, които споменах.
Затова необходимата явно редукция, предизвикана от недостига на средства, трябва да бъде съобразена с мисълта, че Смесеният хор на БНР е институция в институцията, създала си история, положение и перспективи, които задължават.
Много се надявам, че актуалното ръководство на Българското национално радио няма да стигне, в напълно оправданите си усилия да постигне решение за преодоляване на дефицитите, до неправилни преструктурирания, размествания или редукции по отношение на своя класически хоров състав. От самото начало на най-новото ни начало като социум си говорим за административната реформа и тя продължава да е проект. Такъв и ще остане. Най-напред, защото този, който е на власт, винаги ще има респект пред чиновника. Причините за това са ясни. Служещият е нужен на властта, както и той се нуждае от нея. Разширявайки перспективата, ще кажа, че административна реформа е всъщност проект, който е измислен като проект, клонящ към без-крайност, като отворен. Смисълът му е да остане незавършен. И това е нормално не само в България. За да не се развали балансът между скачените съдове, за които вече казах. Този хор трябва да го има.
Но все пак има и хорове, които са хор в един малко по-висок смисъл.
