„Демокрацията е разговор между несъгласни.“
Тази фраза не само е красива, но е вярна. Съдържа същината на демокрацията – разговор. Показва участниците в него – несъгласни. И без да го назовава директно, указва целта на този разговор – да се достигне до съгласие. Тъй като между несъгласни не е възможно постигане на пълно съгласие – колкото е възможно.
При разговор страните се опознават, откриват един за друг неща, които не са знаели преди да седнат на една маса. Разбират, че някои характеристики, с които са натоварени в публичното пространство, са силно преувеличени, други подценени, а трети изкривени. Откриват, че разговорът не е опасен. Опасно е, ако някой се опитва да се налага над другия от засада. Разговорът е начало на демокрацията, а липсата на разговор – нейният край.
Тази фраза изрича по друг начин нещо, което отдавна е казано за демокрацията – „Никой не твърди, че демокрацията е съвършена или премъдра. Всъщност се казва, че тя е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога“. Демокрацията е достижение на цивилизацията, след като тя е преминала през множество изпитания. Демокрацията е изобретение за предпазване от всички останали форми. До това изобретение се е достигнало след много разговори, затова разговорът се е превърнал в същина на демокрацията.
Разговорът между съгласни е начин за приятно прекарване на времето. Разговорът между несъгласни е тежък и не особено приятен. Той се води по необходимост. Защото ако не се проведе, ще последва нещо по-лошо. И защото няма друг начин то да бъде предотвратено.
Тази фраза беше казана вечерта след изборите. Окончателните резултати още не бяха известни в точни числа, но когато те бяха обявени, нищо не се промени съществено. Това, което показват числата, е още по-ясно, когато бъде казано с думи – нашето общество е разделено. Разделението не е само между политиците и партиите, то е не по-малко сред обществото. Обществото се е произнесло на изборите. Полученият резултат е такъв. При такъв резултат никой не може самостоятелно да състави правителство. Подобни бяха резултатите и на множеството предходни избори. Значи обществото е дълбоко разделено. Едва ли някой се съмнява, че резултатът ще е не по-различен и ако се проведат нови избори. Това отново потвърждава същия извод – обществото е дълбоко разделено. Очевидно трябва да се търси ново решение. То не може да бъде друго, освен разговор между несъгласните.
Преди избори се говори партийно, след изборите трябва да се постъпва държавнически. В какво се изразява разликата? Преди изборите нападаш политическия си противник, след изборите сядаш на разговор с него, за да търсиш решение. Защото не е по силите на никого самостоятелно да предложи решение. Защото никой не може сам да премести канарата, която е паднала на пътя, но двама или трима с общи усилия могат.
Разсъжденията, които излагам, са елементарни и логични. Но на практика сме свидетели на обратното – нежелание за разговор. Скалата ще остане на пътя. Всичко това се случва през Страстната седмица. Страстите български се разиграват на фона на страстите Христови. Христос е предаден, изоставен, бичуван, заплют и разпнат. Докато виси на кръста и кръвта Му изтича, отдолу продължават да Му подвикват и да Го хулят. От двете му страни са разпнати двама престъпници. Единият произнася злобни хули към Иисус, който с нищо не е виновен за неговата зла участ. Другият в последния час от живота си осъзнава вината си. Христос е между тях като праведно мерило, като везна, която претегля доброто и злото.
През XIX век нашият народ съумя да открои общи цели и да се бори за тях. Това е епохата, възторжено назована „Българският Великден“. Сега през Страстната седмица непримиримите български страсти ни водят в противоположна посока. Вместо да водят разговори, несъгласните нагнетяват страстите. Радан Кънев апелира към острастените критици на апела: „Имам голяма, смирена лична молба – да не се нахвърляме агресивно, грубо, обидно, срещу тези 100+ български граждани и интелектуалци“. Но такива смирени молби не се приемат. Милост няма към никого. На свой ред и той беше засипан с обвинения.
„Убедени сме, че поведението на водещите политически партии трябва да се промени! Защото европейското бъдеще на България е застрашено.“ Затова подписах апела, в който призоваваме „Политическите партии, които се определят като проевропейски, да постигнат разбирателство и да формират парламентарно мнозинство около ясни приоритети и безспорен кандидат за премиер, което да поеме отговорност за извеждане на страната от задълбочаващата се политическа и икономическа криза“. Като изключим грубия хейт, мнозина откриха в апела неща, които не са написани в него. Дано на втори прочит успеят да разчетат това, което той съдържа. Ще подскажа само с едно изречение – опасностите пред България са много по-големи, ако не се състави правителство, отколкото ако се състави. Тревогата от опасността да не заработи редовно правителство изрече и Иван Костов: „Нивото на моето разочарование ме кара да наблюдавам много внимателно поведението на политическата формация, за която ще гласувам. Ако те не изпълнят задължението си да вкарат бюджетния дефицит в рамките на 3%, аз няма да гласувам повече за тях“.
„Играем с живота на 7 милиона българи. Трябва зряло да се постъпва.“
Когато Христо Иванов написа след изборите, че демокрацията е разговор между несъгласни, това ми даде надежда. Но той не повтори повече тази фраза. Тя увисна като бесилка. Той написа още, че „вотът на гражданите ни казва, за пореден път, че ще се наложи да се научим да водим този разговор“. Последваха груби нападки срещу този призив и той също не беше повторен повече. Със злостни атаки беше посрещнат и нашият апел. След като са отхвърлени призивите на Иванов и Кънев за „зряло постъпване“, се предлагат познатите рецепти на Бойко Рашков. За да има как, трябва да има и кой.
Никоя нация не е родена демократична. Съграждането на демокрацията е процес, който продължава дълго и минава през препятствия. Средството за тяхното преодоляване са разговорите, а не барикадите.
