0
1217

Удивление от времето

Никола Петров, фотография БНР

Разговор с Никола Петров за новата му стихосбирка „Не са чудовища“ (Издателство за поезия ДА) 

Сякаш стиховете ти са писма, в тях откривам силно желание за близост. До кого искаш да стигнат и защо е важно общуването за теб? Какво се ражда в него?

Странно, защото често чувам за себе си, че съм твърде потаен. Може би писането ми е станало отдушник на инстинкта за споделяне. Опитвам се да не си поставям цели в това общуване, защото иначе бих бил декларативен и назидателен. Представям си читателите като по-мъдри от мен: така се насърчавам да не бъда наивен пред тях. Понеже нямам на какво да ги науча, разказвам им. Така че това се ражда – разказ.

Чувствам, че тук има и стихове, които са като опит за диалог с хора, които вече ги няма. Помага ли ти поезията да общуваш с хора, които ти липсват, и места, които вече ги няма?

Струва ми се, че единствено в съня можем да общуваме спонтанно с онези, които липсват, тъй като тогава забравяме, че липсват. За мен поезията има малко по-друга функция: тя е ритуал. Човек може да е наясно, че ритуалът няма да повлияе на физическия свят – няма да му донесе дъжд, няма да излекува липсата или самотата му – но ще продължи да го прави, защото ритуалът му дава малко ритъм, малко спокойствие.

Ние сме сънуващите

С една и съща непринуденост
приемаме баналното и ужаса;
с една и съща
детска непринуденост; подобно будните
в онези мигове преди да осъзнаят,
че пропада под краката им. Като светци
или мошеници ние вярваме на сетивата си
вместо на паметта. Ние
вярваме на себе си. Меним
архитектурата на света, ходим
с мъртвите си бащи на пазар
и даже не обръщаме внимание.
Ние сме сънуващите, земята ни дърпа надолу.

Използваш образи от приказките. Спящата красавица и Рапунцел. Дори заглавието на книгата по някакъв начин е свързано с приказките. Какви възможности откриваш в тях?

Тези образи може би са зов към чистотата на любопитството. Когато детството свърши, любопитството вече не може да е чисто, защото зад светогледа ти започват да надничат демони. Да си общуваш с приказки или да мечтаеш за извънземни (и тях ги има в книгата) означава да се опиташ да излезеш от себе си и да забравиш демоните, поне за малко.
Днес е модерно човек да се самоопределя като рационален. Но ние сме изначално неспособни да бъдем рационални в по-голямата част от времето и може би е хубаво да го осъзнаваме, да даваме известно поле за изява на въображението и свръхестественото, ако ще да е само за забавление, понеже така свикваме да гледаме на обкръжаващото ни с по-малко надменност.

Неприспивна песен

Рапунцел, късно е да спреш да мислиш.
Чудовища
са наизлезли в тези части на нощта.
Палячовци, търгаши,
принцове с нелепи букли,
всевъзможна сволоч, всякакви
неща. А сега склопи очи и слушай
тракането на будилника.

Всички до един, Рапунцел, са омаяни от теб. Всички
с най-дълбоки намерения.
Ни един не мисли, че ще стори зло. Дори и аз.
Ни един не мисли някога, че някому ще стори зло. Рапунцел:
чудовищата не са чудовища.
Това е чудовищното.
А сега склони глава и слушай
неприспивна песен.

Утре си на излет с твоите
най-добри приятели.
Утре ще се възкачиш на покрива.
На покрива на лятото.
Но това са само поводи за бъдеща тъга.
Но това ще бъде само сол
в солта на спомена,
щом останеш прикована от самата себе си, Рапунцел.
А сега не знам какво.
Опитай се да дишаш.

Страшното в приказките е едно, чудовищата на реалността друго. Какво откриваш в този сблъсък между фантазия и реалност?

В приказките чудовищата често са отделени от нас. В митологията на съвремието сякаш е същото: говорим за лоши хора, за „социопати“, сякаш ние, добрите, сме неспособни на зло. Тази въображаема чуждост на злото ни дава комфорт: кара го да изглежда разобличимо и екзотично. В реалността чудовището е по-често трагичен  образ с оправдани (пред себе си) намерения. То е твърде близо до нас, а понякога и вътре в нас, което го прави по-страшно.
От една страна мисълта, че злото може да не разпознава себе си като зло, е смущаваща, защото започваш да се съмняваш кой си и на какво си способен. Но от друга страна ти помага да простиш.

Сякаш в тази книга изследваш потайностите на душата. Тъмните ѝ части. Какво е за теб нощта в стиховете ти и нюансите на тъмното?

Тъмнината не би била тъмнина, ако го нямаше деня. Ако едно стихотворение няма нищо светло и нищо човешко, то би било повече скучно, отколкото мрачно, тъй като мракът се ражда именно в контраста с надеждата. Затова и нощта ме интересува най-вече като част от контраста, от нюансите.
Ако контрастите се фойерверките на изкуството, то нюансите са правдоподобността му. С времето започваш да се интересуваш предимно от нюансите. Но на мен ми харесва да слагам и от двете, когато пиша.

Нещо щастливо и яростно

Предзнаменование, ти казвам,
като някой, който искрено не вярва; като някой,
който няма избор: глупаво е да орисвам,
но орисвам, за да се люлея до заспиване; а знаеш ли,
че всяка нощ ме гонят глутници. А знаеш ли,
че щом заслизат косове от планината,
това е краят на лятото. Това е краят на лъчите. Виж,
че тези черни птици вече разкрояват мястото,
където ще отидем. Знаеш ли,
че щом се сепваш от цветя,
това е краят на лятото. Това е краят
на детството. Виж, че вече е обречено небето: толкова простор.
Знаеш ли, че щом ти иде
да се давиш от природа, това е краят на лятото. Това е краят
на началото; нещо щастливо и яростно.
Предзнаменование: но ти носѝ наивната си
шапка.
Черни птици разкрояват мястото, където ще отидем.

В стиховете ти силно присъствие имат миналото и носталгията по него. Присъства живеенето с носталгията и темата за паметта. Каквото ти носят осъзнаването, зрелостта?

За мен носталгията е повече удивление от времето, от способността му произволно да променя скоростта си, отколкото сълзливо прехласване по миналото. Не идеализирам миналото, по-скоро ми е интересно какво се случва с времето и с нас в него.
В едно от стихотворенията си нарекох паметта „единственото твое“, защото ми се стори, че всяка друга част от теб може да се намери и у другиго – с изключение на собствените ти спомени. Разбира се, паметта ти може да е лъжа, но това си е твоята лъжа. Автентична.
Зрелостта и осъзнаването ти дават както тъга, така и опрощение.

Кой е тайнственият език за теб?

Когато бях на четири или пет, се запалих по радиотеатъра. Започнах да си записвам аудиокасети с мои собствени измислици. Скоро си пуснах една от тези касетки и ми беше трудно да дешифрирам някои от детските ми мисли. Тайнственият език е изгубен – той затова е тайнствен.

Сбогувам се с тайния си език

Сбогувам се с първата си невинност.
Сбогувам се с речта на развълнуваните скални птици,
с имената на чудатите дънни риби,
сбогувам се с езика, с който
оприличавах очите на възрастните на посърнали
фарове и на който само аз знаех, че мога да вдишам
бензина на отминала ваканция;
сбогувам се с езика, на който драсках, освободен до безпаметност,
върху един покрив в ревящото лято;
но също езика на възпламенените гори
и бялото около зениците на туптящия
дивеч.
Приветствам втората си невинност, това разкаяно
подобие; приветствам езика на любезната престореност –
повече състрадание, отколкото нарочна лъжа.
Ще мога вече
да започвам разговори и да отговарям
адекватно – нищо повече
от доказателство, че принадлежа тук или там:
думите
винаги са били за това. Сбогувам се,
но ти оставям знак да ме намериш.

В предишните ти две книги страхът, под една или друга форма, присъства. Сега той изглежда различен. Боравиш със страховете като с глина. Успяваш ли да се справиш с тях?

Все още не съм успял да опиша истинския ужас. Ако се опиташ да ги изречеш, страховете губят остротата си, стават леко маскарадни и смешни. Но и това е плюс – така можеш да ги погледнеш с презрение и да ги оставиш да избледнеят.
С годините човек опознава себе си дотолкова, че страховете му стават почти приятели. Започва да си играе с тях. Никога няма да ги опитомиш напълно, но донякъде успяваш. Да, може би и това се случва в тази книга.

Here Be Dragons

Живееш в кухината на света; навсякъде, където е далеч;
живееш в костите на паяка;
живееш в думите на рибата;
към теб изпращам всичките си Адове.

Живееш там, където забраних на паметта си да отива,
а към теб изпращам памет; и към теб изпращам страховете си.

Живееш на върха на пръстите ми,
на ръба на дланите; навсякъде където е далеч.
Към теб изпращам онова, което имам.

Премиерата на стихосбирката на Никола Петров „Не са чудовища“ ще бъде на 12 октомври, вторник, от 18.30 часа в Младежкия театър „Николай Бинев“.

Никола Петров (1987) e автор на книгите „Въжеиграч“ (ИК „Жанет 45“, 2012) и „Бяс/бяло“ (Фондация „Литературен вестник“, 2017). През 2011 г. получава първа награда в Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“. От 2015 г. насам участва в редица издания на представлението „Актьори срещу поети“ в Театрална работилница „Сфумато“. Негова поезия е превеждана на испански.