„Уди. Биография“(ИК „Колибри“, превод Надя Баева) е портрет на една жива легенда в киното, предшестван от задълбочени проучвания и срещи с хора, които познават Уди Алън. Прочетете откъс от книгата.
Авторът на биографията, Дейвид Еваниър, разсейва много слухове и спекулации за човека, който през последните 60 години е режисирал близо 50 филма, написал е сценариите на почти всички и е участвал в около 40. Уди Алън е удостоен с три награди Оскар за най-добра режисура и една за най-добър сценарий, един Златен глобус за най-добър сценарий и девет награди на BAFTA (Британската академия за филмово и телевизионно изкуство).
Американският режисьор, актьор, сценарист, драматург и музикант е роден на 1 декември 1935 г. в Ню Йорк. Родителите му са потомци на еврейски имигранти от Русия и Австрия. В ранните си години Уди Алън пише скечове и сценарии за други комедийни актьори. Впоследствие режисира сам сценариите си и играе главната роля във филмите си, освен това свири на кларнет в създадена от него група. Сред незабравимите му филми са „Вземи парите и бягай“, „Ани Хол”, „Хана и нейните сестри”, „Пурпурната роза на Кайро”, „Манхатън“, „Дани Роуз от Бродуей“, „Престъпления и прегрешения“, „Съпрузи и съпруги“, „Куршуми над Бродуей“, „Мач пойнт“, „Вики, Кристина, Барселона“, „Полунощ в Париж“, „Син жасмин“, „Почти нормален“…
Дейвид Еваниър е уважаван американски журналист и писател, автор на девет романа и биографични книги. „Уди. Биография” се спира на основните филми, пиеси и книги на Уди Алън, тя засяга много от темите, които артистът разглежда в произведенията си: морал, сексуалност, юдаизъм, вечната борба между разума и сърцето, смешното в драмата и тъжното в комедията.
Уди. Биография
Той е в самотна позиция сред независимите кинотворци. И другите са имали, а някои продължават да имат паметни мигове – Ричард Линклейтър, Никол Холофсенър, Александър Пейн, братята Коен, Уес Андерсън – но Алън е устоял и триумфирал през период от 46 години с безкрайно многообразие и фантазия. Неговата издръжливост и висока продуктивност са безпрецедентни.
В някои отношения той се родее най-вече с покойния Клод Шаброл – един от най-влиятелните режисьори на френската Нова вълна. Също като Алън, Шаброл е създал огромен брой филми (повече от 60) и има много малко периоди на неуспешни и слаби филми, след което отново се съвзема и се връща с няколко поредни филма на ръба на величието и тук-там по някой шедьовър. После пак се връща към слабите, но обикновено интересни филми, след това – отново към добрите. Шаброл е обичал да работи непрекъснато, също като Алън. Признава, че за него работата е като наркотик и че предпочита да направи лош филм, отколкото никакъв. (Мач Пойнт на Алън, един от по-добрите му късни филми, много напомня трилърите на Шаброл. Сцената с убийството на любовницата в Престъпления и прегрешения е повлияна от Шаброл.) Сред американските режисьори Алън може би е най-подобен на Робърт Олтман, който работи постоянно до смъртта си и минава през много спадове и възходи. Това важи в известна степен и за Джон Форд, макар че той е работил в рамките на системата на студията, и за Джон Хюстън.
* * *
Кафка е нещо като дядо на Алъновото поколение от комедийни творци като Филип Рот, Джулс Файфър, Лени Брус, Джоан Ривърс, Шели Бърман, Морт Сал и Илейн Мей. Алън може да бъде свързан с всички тези личности от своето поколение, той е в центъра на времето си. Ала едно от най-честите психологически сравнения, правени през годините, е на Алън с Кафка.
Да, Уди се е крил в сутерена на къщата им в Бруклин, защото е нямал какво да каже на родителите си, налице са и повърхностни сходства в самоосмиването при Кафка и Уди. Ала паралелът свършва дотам. Алън не се е боял от родителите си. „Бащата на Уди му беше повече приятел, отколкото баща – каза ми Джери Епстийн, приятел на Уди от детството, сега психиатър и писател. Той си припомни една от честите добродушно закачливи шеги, които Марти подхвърлял на Уди: „Надявам се да станеш шампионът на света“. Уди попитал защо, а Марти отвърнал: „Защото така и аз ще стана шампион“. Уди е обичал и е бил обичан от своя малко шантав и отнесен баща, който напомнял френския комичен актьор Фернандел, бил добродушен веселяк, занимавал се с разни далавери и носел пистолет. Бил управител на билярдна зала, събирач на залози и момче за поръчки на мафиотския бос Албърт Анастейжа, гравьор на бижута и таксиметров шофьор (като в Радио дни). Уди получавал най-различни отговори от родителите си, когато питал как Марти си изкарва прехраната. Един от отговорите бил, че той е „крупен бизнесмен“ – обяснението, което родителите на Джо му дават в Радио дни. Марти бил човекът оркестър в „Самис Бауъри Фолис“, модно заведение в „Бауъри“ до оживеното Трето Авеню. Обслужвал бара, бил бияч, а по-късно го повишили в нощен управител. „Знам, че в някакъв момент от живота си Марти е бил член на наказателен отряд – каза ми Джери Епстийн. – Обстоятелствата не са ми ясни. Също така е участвал заедно с чичо си в изработката на значки за нюйоркската полиция.“ Марти бил широкопръст и давал на Уди като тийнейджър щедрата сума от седем долара седмично, като добавял и още към нея, когато бил в настроение. Заведението „Самис“ привличало много знаменитости, богати хора и туристи, дошли отвсякъде, за да се смесят с войници от армията в отпуск и да се насладят на шумната и весела атмосфера на клуба с неговите шоугърли и пищни певици с широкополи шапки, които се качвали на бара и изпълнявали обичайните кръчмарски парчета, размахвайки големи бели кърпички. Уийджий, прочутият новинарски фотограф с око за екзотичното и скандалното, е направил много снимки на случващото се там.
В квартала „Бауъри“ с всичките му изоставени сгради и десетки общежития за бездомници било лесно да се паркира. Улиците били пълни със скитници и алкохолизирани безделници, спящи по входовете и крънкащи по някое питие от туристите. Изчаквали елегантните коли да паркират на улицата и след като собствениците им забързано влизали в „Самис“, разбивали прозорците и обирали всичко, което видели. Носели плячката на бащата на Уди в ранните утринни часове след затварянето на клуба и я разменяли срещу алкохол. Той често носел у дома всякакви дрънкулки, ценни вещи и хубави дрехи за Уди, сестра му Лети и майка им. „Баща му можеше да ти набави всичко, което поискаш, без сериен номер – сподели с мен Елиът Милс, приятел на Уди от юношеските години. – Когато Уди започна да свири, взеха да се появяват всевъзможни музикални инструменти с изпилен сериен номер.“ Самият Уди казва за баща си: „Никога не е допускал и една мисъл да влезе в главата му. Като млад профукваше всеки цент, който изкарваше. Не го беше грижа дали ще може да плати сметките. Беше сърдечен човек, но напълно безотговорен“.
„Веднъж се возехме в колата с Марти – припомни си Джак Виктор, друг приятел от детството. – Ядосваше се, че вратите на паркираните коли са отворени към шосето. „Ако го ударя, нищо няма да може да направи“, каза. „Ами да, защото ще е умрял“, отвърнах.“
„Бащата на Уди трепереше над него – коментира Джери Епстийн. – Приемаше го изцяло и безусловно. Виж, с майка му не беше така. Уди се отнасяше към баща си по-скоро като към приятел, отколкото като към баща. Връщахме се от училище някъде към три следобед и бащата на Уди, който се прибираше чак призори от „Самис“, седеше у тях на креслото и гледаше черно-бели уестърни. Беше като омагьосан от тях. Майката на Уди имаше дневна работа като секретарка в борса за цветя. Носеше у дома им много красиви букети.“
В късните си години, когато Уди става клиент на Джак Ролинс, Марти Кьонигсберг е назначен като куриер в офиса. „Баща ми трябваше да му даде някаква работа, защото Марти подлудяваше всички – каза ми Сюзан Ролинс, дъщерята на Джак. – А той обичаше да върви пеша. Това и правеше. И тъй като не беше някакъв велик интелектуалец, да работи като куриер не му се струваше под нивото му. Идваше изконтен в костюм и вратовръзка с диамантена игла. Приличаше на букмейкър на конни надбягвания. Уди одобряваше баща му да е куриер, защото това му даваше някакво занимание. Изпитваше към него обич, примесена с известен срам.“
Отношенията с майката винаги си остават противоречиви, но в по-късните години има известно охладняване към Алън и у баща му. В документалния филм Wild Man Blues (по название на джазова композиция) е показано посещение на Уди и Сун-Йи при родителите му, които са вече в напреднала възраст. От документалния филм оставаме с впечатление, че майката и бащата имат много общо с тази съпровождаща го цял живот депресия, която Алън признава. В поведението на родителите не личи радост от присъствието на сина им – звезда, обичана от половината свят, винаги отзивчив и добър към тях и сестра си Лети. С оплакванията и горчивината отношението им към Алън изглежда почти патологично. Няма гордост, няма признание за постигнатото от сина им. Човек си представя, че при всичката близост и обич, които са му дали и които са традиционни за еврейското семейство, би трябвало да присъства и елемент на гордост. Впрочем състоянието на хронично нещастните съпрузи във филма – за които Алън е казвал, че не са си говорили месеци наред, понякога дори и години – може би се е влошило с възрастта. Но така или иначе, там винаги са витаели потиснатост и огорчение. В монументалния си разказ „Присъдата“, както и в голяма част от творчеството си, Кафка говори за кастриращото отношение на баща си и за собствената си неспособност да надмогне тираничното му господство. Бащата го порицава за желанието му да се ожени и заклеймява „дяволските“ му похвати. В края на разказа Георг, главният герой, обзет от чувство на вина и от компулсивното желание да угоди на баща си, се подчинява на нареждането му да скочи от моста и да се удави. Това е кулминацията на разказ, в който омразата и презрението на баща към собствения му син достигат безумни мащаби.
Уди не е създание, излязло от Кафка. Имал е напрегнати отношения със своята строга и прибягваща към наказания (но любяща) майка – може би „кастриращата ционистка“ в Едипово разстройство – и с безгрижния си безотговорен баща, който всеки ден играел комар. Ала не се е затварял в мазето си да чете Достоевски и не го е било страх да се покаже навън. Бил е непрестанно по билярдни зали и по улиците, чест посетител на водевилни представления, в „Маджик Шоп“ на Таймс Скуеър, както и във всяко кино в Бруклин и в „Парамаунт Тиътър“ в Ню Йорк, а освен това е бил и доста добър спортист. В интервю за „Ню Йорк Таймс“ казва, че като момче е проявявал „интерес към хазарта – искал да бъде професионален играч на карти и на зарове“. Едно от редките му споменавания в гимназиалния вестник е следното предупреждение от редактора: „Девизът на приятелите на Ред /Уди/ е: Никога не играй на карти с Кьонигсберг!“. Когато е четял, четял е единствено комикси. Не е бил дори пасивна жертва на майка си. Постигал си е своето, връщал си е, като я дразнел и тормозел, вървял по своя си път. На 20-годишна възраст седял до кухненската маса, когато обявил предстоящия си брак с Харлийн Розън. Показал годежния пръстен на майка си. Майка му го взела и заобяснявала колко е глупаво да се жени. Уди грабнал пръстена от ръката ѝ и приключил разговора, като изфучал от къщи.
Алън никога не е бил жертва. Много отрано дефинира целите си и започва да работи за осъществяването им. Той е неуморим, изобретателен и упорит. Когато прави нещо, прави го докрай, работи дълги часове от самото начало. „Уди има много малко общо с образите, които показва във филмите си – твърди Ралф Розенблум. – Несигурността и страховете са неговите, но не и поведението. Той не е мекушав. Не е подкупващо предразполагащ. Рядко прави усилие да е приветлив с непознати. Не е особено „еврейски“ в маниеризмите си, говора си и личните си навици. Въпреки ожулените му обувки, панталоните не по мярка, военните куртки и смачканата филцова шапка, с които работи, той много повече притежава стила и образа на шеф на корпорация…“
