0
2251

Удобните обувки

Всеки път, когато колесникът на самолета докосне родната земя, ме обхваща възторг, граничещ с еуфория. След по-продължителен престой зад граница завръщането е неповторимо. Отново у дома! Простичък израз, разкриващ палитра от чувства и емоции. И този път усещането остана вярно на себе си. Още докато самолетът се снижаваше, пред очите ми се разстла пъстроцветен килим. Нивите и ливадите по нашенски се „усмихваха“ непринудено и ме приветстваха. Харесваха ми, защото си бяха наши. И това изчерпваше всичко.  

Самолетът се приземи и нетърпеливо зачакахме да спре. Започна трескаво прибиране на багаж и бурна надпревара кой по-скоро да стигне до заветния изход. Винаги е едно и също. Където и да сме по света, нашенците ще се познаем. Пътуваме с толкова много ръчен багаж, сякаш правилата на авиокомпаниите за нас имат само препоръчителен, а не задължителен характер. И така, натоварена с куфарчето, пликчета с дреболии от фришопа, дамската чанта, връхната дреха, шишето с водата, набутано в джоба на панталоните, и още други елементи на „ръчния багаж“, да не забравя и съпруга ми, екипиран по същия начин, поех заедно с него към изхода. Радвах се, че скоро ще се видя с роднини и приятели, но точно в този момент изпитах силното желание да съм жираф, та да надяна на шията си всичко, което носех.

Излязохме от летището и вятърът се заигра с косите ми. Топлината нежно ме обгърна, погали раменете ми и целуна сърцето ми за добре дошла. Беше лято, истински топло, българско лято, а ние идвахме от Скандинавия. Докато флиртувах със слънцето и закачливо му се усмихвах, мъж на средна възраст любезно ме подкани да застана на опашката за такси. Дойде ни редът почти веднага и се настанихме удобно на задната седалка. Казах на шофьора адреса, но той не показа „признаци на живот“. Усетих се, че трябва да премина на „ръчно управление“ и окуражаващо му рекох: „Карайте към центъра“. Колата изръмжа и още преди да сме затегнали коланите потегли.

Попаднахме във вихъра на „Бързи и яростни“. Таксито се носеше по „Цариградско шосе“, а с него и колоритният съпровод на шофьора му. На „Орлов мост“ светофарът ни спря. Мислех си, че ще чакаме. Уви, колата стоеше неподвижно, но таксиметровият шофьор – не. С всяка изминала минута, той като че ли се разгаряше все повече и повече и пламъкът заплашваше да унищожи всичко по пътя му: „Гледай го пък тоя, къде караш, бе?“, „Айде, давай, че пак ще хване червеното“ и т.н. След спокойния и монотонен трафик на Скандинавия софийският темперамент ни се струваше доста освежителен. Наведох се напред и казах на шофьора:

– Не се притеснявайте, не бързаме. Ако продължавате така, ще се износите. Огледайте се – слънцето грее, а и цветята, дето са насадили, са много красиви.

– Цветя като цветя, няма кой да ги гледа – отсече шофьорът и продължи в същия строг тон – айде, потегляй бе, че се стъмни тука.

Свихме се на задната седалка и се смълчахме. Ограничихме се само до инструкциите за адреса. Очевидно човекът имаше лош ден!

Времето политна. Едно ранно утро се събудих с усещането за нещо необикновено. Заслушах се. Той пееше. Трелите му се извисяваха и изпълваха ефира. Сякаш хиляди камбанки звънтяха в малкото му гърло и възвестяваха с небивал възторг пред света раждането на деня. Бързо събудих съпруга ми и прошепнах: „Славей“. Лежахме безмълвно. Страхувахме се, че ако помръднем или ако дишаме по-учестено, магията ще изчезне. Изпитвах неудържимото желание да извикам като в Гьотевия „Фауст“: „О, миг, поспри!“.

Унесохме се и отново нещо странно ме разбуди: „Дррррррр, дррррррр“.

„Какво става? Какво е това?“ Надигнах се и сънено се отправих към кухнята. Сервирах закуската на масата и точно когато се готвех да отпия глътка от животодаряващото уханно кафе, го видях. Стоеше на клона на дървото, точно пред прозореца ми. „Дррррррр, дррррррр, дррррррр“. Но това е кълвач?! Започнахме да се смеем. Заболя ме главата само като го гледах. „Добре, че не съм кълвач – помислих – тя редовно ме боли и без да я клатя с такава скорост“.

Денят започваше добре. Първо славей, а сега и кълвач. Беше лято, слънцето грееше, небето беше синьо, ние бяхме заедно. Какво повече да искаш, за да си щастлив? Животът е хубав.

Излязох навън. Срещна ме съседка. Поздравихме се и попитах: „Как си?“ И тук изненадата ме попари. Тя пое дълбоко дъх и отприщи мъката си:

– Ох – каза тя – тръгнала съм на пазар. Трябва да им сготвя на моите, нали знаеш как е?

Озадачих се: „Защо съседката започва с „Ох“?. Толкова ли е зле?“. Смутено я попитах защо трябва да готви, те, домашните, не могат ли сами?

– Ами – отвърна и продължи – не само, че готвя, ами не щат да го ядат два пъти. Навън се хранят.

– Е, тогава защо го правиш? – продължих недоумяващо.

– Как защо? Това младо поколение нищо не може да си приготви.

Странно и майка ми се тревожеше за същото, а аз не само се справях, но бях и далеч от родната стряха. Но всеки най-добре си знае положението. Сбогувахме се и продължихме по пътя си.

Няколко дни по-късно се връщах от очната клиника. Този път срещнах приятелка. Много и́ се зарадвах. Когато споменах откъде идвам и че съм била с предварително запазен час, тя избухна:

– Ами да, чакане, чакане, навсякъде чакане.

– Но – предпазливо поех – аз записах час в четвъртък, а днес е вторник. Взеха ме навреме, прегледаха ме, дадоха ми рецепта за нови очила и това е. Беше много добре.

Тръгнах си замислена. Защо приемам нещата спокойно, планирам ги, запазвам си час, чакам си реда и си свършвам работата и то без да се оплаквам? Не казвам, че винаги всичко е гладко и безпроблемно, но в повечето случаи нещата се уреждат без излишен шум, нерви и роптаене. Сигурно има нещо сбъркано в мен. Няма как да е другояче. Проклетите скандинавци, те са ме развалили! Все са позитивни, а иначе и те чакат, даже повече от нас, че и проблеми имат, ама не се оплакват. А тука започваш изречението вместо с: „Добър ден, как си?“, с: „Ох, ей, край няма. Омръзна ми вече“. Кога с причина, кога не, все е лошо, все е черно или в най-добрия случай – безнадеждно.

Да, ще трябва да се „поправя“, да стъпя на земята и да се държа като всички останали. Така да бъде!

Дойде есента, че като заваля оня дъжд, вали, вали, а вятърът, и той брули листата като побъркан. Гледам през прозореца и потръпвам – студено, мрачно, влажно. Бррр, настръхнах. Обърнах се към съпруга ми и с подходящ драматизъм и, разбира се, с известна нотка фатализъм, казах: „Гледай какво време. Ужас. Вали, духа, ще те отнесе. Край няма“.

А той ме погледна и сините му очи засияха в добродушна усмивка.

– Чудесно – каза той – толкова по-приятно ще ни е да сме заедно тук, у дома.

Отиде в кухнята и след малко се върна с две големи чаши топъл шоколад.

– Намерил съм нов британски криминален сериал. Искаш ли да погледаме заедно? – попита.

Познаваше ме по-добре от всеки друг. Четеше мислите ми, не беше нужно да му казвам какво искам, за да се разведря. Той знаеше как да повдигне духа ми и да ме разсмее. Признавам си, обичам британските криминални истории. От ония, заплетените, с многото интриги, дето един ще тръгне през три села в четвъртото, за да открадне камък, с който ще счупи витрината на местния музей, за да открадне рядък нож, който, от своя страна, ще бъде намерен забит в сърцето на председателя на местното дружество по орнитология по време на годишната сбирка на дружеството, провеждаща се в полунощ на пролетното равноденствие. Да, нещо ала Чарлз Дикенс, но в съвременен вариант, с всичките му чудаци и персонажи, кой от кого по-странен и колоритен. Да не говорим за живописните гледки и къщички, даващи усещането за друго измерение. Сгушихме се на дивана с уханен, топъл шоколад в ръцете и, завити с пухкаво одеяло, се впуснахме по дирите на убиеца. Навън вятърът лудееше, дъждът плющеше по прозорците, но у нас беше топло и уютно. Ние бяхме заедно и това усещане за споделена близост караше всичко друго да бледнее.

На сутринта, с прилежно сортирани вързопи, излязох от дома и се отправих към близките контейнери за разделно събиране. Тъкмо бях набрала скорост, когато кракът ми се закачи в една от неравните плочки и се спънах. Запазих равновесие. Усетих как напук на гравитацията кръвта ми се забърза към главата, а мислите ми вихрено се насочиха към родословното дърво на служителите в… Всъщност какво значение има? Заради „ТЯХ“ щях да падна, да си скъсам панталоните и, като си знам късмета, да си ожуля, а може би дори да си счупя я крак, я нещо друго. Ядосах се! В съзнанието ми, на неприлично близко разстояние, се заредиха мисли, коя от коя по-ожесточени и пъклени. И изведнъж, като покосена от гръм, спрях. Ами ако нещата не стояха така, както помислих. Смутено поизтупах обувките от закачилата се пръст. Съмнението колебливо пропълзя в съзнанието ми и открехна вратичката на по-скромния в последно време поток на „различните“ мисли. Дали късметът ми беше лош, защото се спънах, или всъщност беше добър, защото не паднах? Ами да, беше си късмет, че нито паднах, нито скъсах нещо, а бях „на косъм“. Поех дълбоко дъх и усетих как пулсът ми се успокои. Усмихнах се. Огледах се – слънцето грееше и превръщаше есенните листа в истинска „експлозия“ от цветно богатство. Гълъбите гукаха и се въртяха и сякаш искаха да ни напомнят, че любовта не е подвластна на сезоните. Заслужаваше си да помисля за това как приемам света и най-вече да преосмисля реакциите си.

Тогава се сетих за покойния ми баща, който казваше, че удобните обувки са нещо много важно. Ако те стискат, не само ще ти изранят краката, но продължиш ли да ги носиш, ще ти изкривят и характера. Перспективата да виждам нещата нереално ме уплаши. Как ще живея, ако все търся грозното, черното, сенчестото? Не го искам! Крайно време е да си сменя обувките.

Прибрах се у дома с широка усмивка на лицето. Съпругът ми ме посрещна и с присъщата му добродушност ме попита: „Как си? Та ти сияеш.“

– Добре съм – отговорих. Щастлива съм, защото днес е хубав ден за мен. Имах късмет!

Анна Збросская-Люнгснес (1969 г.) е родена в София. Завършила е през 1992 г. Висшия институт по архитектура и строителство (ВИАС) със специалност ВиК, както и втора магистратура (2000) по промишлено и гражданско строителство в Университета по архитектура, строителство и геодезия (УАСГ). Има следдипломна квалификация в областите финанси и счетоводство от Университета за национално и световно стопанство (УНСС). Говори свободно английски, немски, норвежки, руски, испански, ползва френски и италиански език. От близо десет години е колекционер на порцеланови пластики на най-старата тюрингска фабрика „Фолкщет“. Колекцията и́ наброява над 100 фигури от XVIII, XIX и XX в., представени в стиловете рококо, неокласицизъм, ар нуво и ар деко, на различни моделиери на манифактурата. Авторка е на технически публикации и статии, посветени на изкуството, както и на книгата Загадките на порцелановите фигури. Хумор и сатира в порцелановата пластика (2019) на издателство „Парадигма“.