Предстои да излезе представителна подборка на творби от Дилън Томас „Дордето слънцето се пръсне“ (изд. Жанет 45). Преводът на стихотворенията е на Александър Шурбанов.
„И смъртта ще остане без царство“, „Онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето“ и „Развиделява там, където слънце не изгрява“ – с тези три стихотворения роденият през 1914 г. и израсъл в Уелс ДИЛЪН ТОМАС влиза категорично в талвега на съвременната англоезична поезия още преди да е навършил двайсет години. Макар може би не точно в талвега, защото там течението е по-бавно и самодостатъчно. Както други двама забележителни модернисти, Джеймс Джойс и Е.Е. Къмингс, той дръзко разбива закостенелия официален синтаксис на литературния език, за да освободи думите и да им даде възможност да заискрят с целия си конотативен потенциал. За разлика от тях Томас носи в себе си уелската завладяваща мелодичност и неудържимо бликаща образност – една стихия, която сякаш сам невинаги успява да контролира докрай.
„И смъртта ще остане без царство“ и „Онази сила…“ са първите стихотворения на поета, които излизат в литературния печат. Публикуват ги през 1933 г. в New English Weekly. Когато през следващата година Listener помества „Развиделява там, където слънце не изгрява“, законодателите на британската поетична сцена Т.С. Елиът, Стивън Спендър и Джефри Григсън потърсват Томас и го насърчават да издаде първата си стихосбирка. Тя излиза още преди края на същата, 1934 г. Още две големи имена на онова време, Идит Ситуел и Едуин Мюър са сред поетите и критиците, които я посрещат възторжено като ново явление в поезията. След излизането на втората му стихосбирка през 1936 г. Дейм Ситуел пише в Sunday Times: „Творчеството на този съвсем млад човек е с огромен мащаб, както в тематично, така и в структурно отношение… Аз не бих могла да назова нито един поет от това най-младо поколение, който да е толкова обещаващ, а дори и с вече толкова големи постижения.“
Дилън Томас умира през 1953 г. по време на поредното си турне в САЩ, едва навършил 39 години. Днес е трудно да си представим английската поезия на двайсети век без това нетърпящо никакви условности, освежително присъствие.
И СМЪРТТА ЩЕ ОСТАНЕ БЕЗ ЦАРСТВО
И смъртта ще остане без царство.
Мъртъвците ще се слеят в голотата си,
ще се смесят с луната на запад, с вятъра,
костите им ще се разпилеят в земята,
край нозете им звезди ще огряват нощта.
И да полудеят, няма да пропаднат в мрак,
и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.
Влюбените ще умрат, но не и любовта.
И смъртта ще остане без царство.
И смъртта ще остане без царство.
На морето под извивките премазани,
дълго ще лежат, но не ще гинат напразно.
Връзвани на колелото, изтезавани,
жилите им ще се скъсат, но ще издържат.
Вярата в ръцете им на две ще се сломи,
ще ги пронижат еднорогите злини.
Всичко ще се скърши в тях, но те ще устоят.
И смъртта ще остане без царство.
И смъртта ще остане без царство.
Крясъка на чайките не ще чуят вече,
ни грохота на вълните край бреговете.
Където цвете е цъфтяло, няма цвете
да надигне пак глава под шибащите пръски.
И даже луди и без дъх в пръстта зарити,
пак ще блъскат с главите си през маргаритките
към слънцето, дордето слънцето се пръсне.
И смъртта ще остане без царство.
ОНАЗИ СИЛА, ДЕТО ПРЕЗ ЗЕЛЕН ФИТИЛ ИЗВЛИЧА ЦВЕТЕТО
Онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето,
влече и моята зелена възраст; дето пръсва корените,
и мене също разрушава.
И нямам глас, за да разкажа на приведената роза,
че зимата и мойта младост е превила.
Онази сила, дето през скалите влагата извлича,
влече и мойта кръв червена; дето пресушава вадите,
превръща моите на восък.
И нямам глас, за да разкажа на туптящите си вени
как същата уста и ручея изсмуква.
Онази длан, дето завъртва в бистри вирове водата,
раздвижва и тресавищата; дето връзва вятъра,
и моя бял саван разпъва.
И нямам глас, за да разкажа на обесения клетник
как във варницата клокочи моя глина.
В самия извор времето е впило жадните си устни;
тече и се съсирва любовта, ала кръвта пролята
ще уталожи раните ѝ.
И нямам глас, за да разкажа на вилнеещия вятър
как времето с небе звездите е обвило.
И нямам глас, за да разкажа на заровения влюбен
как и по моята постеля е полазил червеят.
РАЗВИДЕЛЯВА ТАМ, КЪДЕТО СЛЪНЦЕ НЕ ИЗГРЯВА
Развиделява там, където слънце не изгрява,
където не струи море, водите на сърцето
напират неизменни
и със светулки във главите призраци сломени,
на светлината ято,
се нижат през плътта, която костите не скрива.
Една пламтяща в скута свещ със топлина погалва
младост и семе, семето на старостта изгаря;
дето не шава семе,
плодът човешки до звездите чак ще се възземе —
смокиня яснокора;
без восък ако е свещта, тя косъма оголва.
Разсъмва се в мрачевината зад очите,
от полюсите в черепа и стъпалата руква
на бурна кръв морето;
отдън неоградените си кладенци небето
към тази пръчка бликва,
която е предсказала в усмивката сълзите.
Нощта закръгля в орбитите, както ѝ харесва,
като луна катранена на сферите предела;
ден над костта изгрява;
там, дето няма студ, кожуха зимен разкопчава
живодеряща хала;
а лентата на пролетта под клепките провисва.
Развиделява на потайни двори зад стобора,
над връхчета на мисъл, дето под дъжда ухае;
щом логиките гаснат,
на почвата потайностите през окото раснат
и кръв под слънцето играе;
над голите пустеещи земи зората спира.
Дилън Томас, „Дордето слънцето се пръсне“ (изд. Жанет 45), бележка за автора и превод от английски на стихотворенията Александър Шурбанов
