Начало Галерия Уилфрид Алмендра: идея за среща
Галерия

Уилфрид Алмендра: идея за среща

Десислава Милева
03.11.2019
5358
Уилфрид Алмендра,VLZ310, later (2019), Скулптура в градска среда, 12 х 2 м, ко-продуцирана в рамките на Sariev+Markov Sculpture Projects и резиденцията на Уилфрид Алмендра като част от инициативата, съвместно с MOCO Montpellier Contemporain, с подкрепата на град Монпелие в рамките на изложбата 100 artistes dans la ville – ZAT 2019, от SERM / SA3M, Регионален съвет на Асоциацията на архитектите от Occitanie и Дома на архитектурата Occitanie-Méditerranée. Снимки Симона Иванова/Фото-Корпус

Общност, утопия, труд. През призмата на тези три думи може да бъде разгледана работата на Уилфрид Алмендра, първия участник в инициираната през февруари и март 2019 г. резидентна скулптурна програма на галерия Sariev Contemporary и Markovstudio.

Общността е на първо място тази на португалската диаспора, в която израства роденият в Марсилия художник. Като дете Уилфрид Алмендра се скита и из работническите градини, чиито пейзажи и принципи на съществуване намират отражение в много от проектите му. Въведени масово в края на XIX век, за да има и работническата класа достъп до земя, където да отглежда реколта според нуждите си, подобни, наричани още колективни градини са разпределяни и управлявани заедно от членовете на асоциацията, към която принадлежат семействата. Днес този тип градини намират ново приложение в големите и гъсто заселени градове, в които думата земеделие е позната само от тълковния речник. Новите колективни градини са своеобразна утопия, противопоставяща се на безкрайните редици от бели парници и търсеща нова връзка със земята и природата. Сред утопиите, които не спират да човъркат Уилфрид Алмендра, е и проектът на холандския художник и скулптор Констант Нюувенхюс (Constant Nieuwenhuys), който през 1956 г. изоставя рисуването, за да се посвети на проекта си „Новият Вавилон“. С помощта на скици, модели, макети и конструкции артистът създава един нов „световен град за бъдещето“, в който земята е притежание на всички, работата е напълно автоматизирана, а нуждата от нея изместена от номадски стил на живот и креативни занимания. Във версията, която наблюдава и създава Алмендра чрез творчеството си, трудът обаче е неумолимо там, незаменим за повече от една класа, но не и лишен от идеята и желанието за един друг начин на живот, в който времето за почивка е също толкова присъстващо. Художникът отхвърля и опитите на критиците да му причислят архитектурата като ориентация и специалност. Това, което го интересува, са хората, които я обитават. „Чрез използваните материали той създава едно истинско усещане за мястото“, пише американската изкуствоведка Сара Банкофт по повод на творбата му Killed in Action (Case Study Houses), 2009. Същото може да бъде казано и за VLZ310 later, скулптурата, която създава в София и която се разглежда първо през опита на тялото, което я обхожда, а после и през асоциациите на въображението с изграждащите я материали. За тяхната функция, опита си и впечатленията от българската столица говори и самият Уилфрид Алмендра.

Симона Иванова/Фото-Корпус

Как се случи участието Ви в Sariev+Markov Artist Residency?

Покани ме Дария дьо Бове, старши комисар в центъра за съвременно изкуство Пале дьо Токио в Париж. Видях че в Markovstudio са изключително компетентни в изработването на скулптурни творби и работят с големи съвременни артисти, което беше страхотно, защото отдавна исках да създам творба, използвайки няколко различни техники. България също ми беше много интересна, никога не бях посещавал страната и изпитвах любопитство да видя София. Привлече ме и самата идея да работя по проект, който се развива в няколко етапа, в случая три – среща с партньорите на проекта и представяне на концепцията, лекция и уъркшоп, и накрая представяне на завършената работа.

Разкажете малко повече за уъркшопа, който избрахте да направите под формата на дълга разходка, нещо по-скоро необичайно за този тип събития.

Работата ми по принцип е свързана с идеята за среща. Разходката като формат ми се стори интересна и уместна спрямо малкото време, което имах, а то беше един ден. Да направя ателие не ме привличаше, защото исках по-скоро да предложа момент на среща и на обмен. Ходенето има и своята трудоемка страна. Тук не става въпрос за лека разходка в гората, а за пресичане на целия град от центъра (Парка Заимов, б.р.) до един от крайните индустриални и много по-бедни квартали на София, където се намира Markovstudio (Требич, б.р.). Извървяхме повече от десет километра, а аз изобщо не съм добър в ходенето, не обичам да го практикувам. Но идеята да се поставя в ситуация, в която условията не са идеални за мен, също ме привличаше. Впрочем 15-те километра разубедиха и някои хора да се включат. Тези, които участваха, отначало не разбираха много идеята, но на моменти се оставих да ме водят, в други водих аз и в крайна сметка всеки показа нещо от себе си. Беше важно да се срещна с тези млади художници и студенти и същевременно да премахна момента на дистанция между нас. Минахме през много различни места, например една изоставена фабрика, квартали, в които застрояването е изключително нехармонично, разпръснато, т.нар. архитектура на нуждата. Всичко това беше много интересно, защото сюжетът беше там.

Какво ви въздейства в тези пейзажи? Оказаха ли те влияние върху концепцията и процеса ви на работа?

Тази архитектура на нуждата, а не на удобството, липсата на естетика, функцията, която няма много общо с използвания материал, идеята за patchwork (шивашки метод, при който се използват разнообразни по цвят, размери и форма парчета плат, б.р.) са много забележими в София и са гледки, които познавам. Произхождам от португалски имигранти, баща ми се е установил млад във Франция и може да се каже, че съм израснал в т.нар. работнически градини, където идеята да общност, за споделяне също е изключително характерна. И да, тези пейзажи определено повлияха или по-скоро затвърдиха убеждението ми, че трябва да направя тази работа, защото отдавна имам желанието да работя с няколко вида материали, както и с идеята за нещо, което изглежда едно на пръв поглед, а после се оказва друго. Например тези маратонки, излети в благороден метал, които обаче по всички външни белези приличат на един най-обикновен чифт от плат. Освен това в творбата няма само елементи, които са излети в бронз или алуминий, има и от месинг или мед, които са патинирани до такава степен, че приличат на стомана. Това „спречкване“ между материалите ме интересува особено.

Симона Иванова/Фото-Корпус

Материалите наистина са много разнообразни. Как се случи подборът им?

Използвах няколко типа. Първо тези, които намерих в София, в различни складове, депа и дори в задния двор на Markovstudio. Идеята ми не беше да използвам нещо ново, а материали, които носят следите на времето, употребата. Други идват от по-далеч, като тази гъба, която донесох от Канада, от една гора близо до Ванкувър. Тя е преминала много граници и стоеше в ателието ми, в очакване да бъде използвана. Друг естествен елемент е дървото, което взех от Markovstudio, където иначе щеше да им послужи да захранят пещите. Чрез използваните материали въвеждам и идеята за работата, за труда. Изцапаните с боя маратонки например са работните обувки на мой приятел художник, с когото работих в Марсилия и който ги забрави там. А потникът, който повечето мъже са носели, както под работните си дрехи, така и под тези за неделната литургия, говори не само за работа, но и за една култура на свободното време, на отдиха. Всички тези елементи, пришити заедно, въвеждат в крайна сметка една история на възможното. История, която публиката впрочем вижда или не вижда.

А откъде дойде изборът на изложбено пространство? Има ли той връзка с тази история?

Местоположението дойде по-късно. Отначало скулптурата трябваше да е изложена в Националната галерия, но това се оказа много сложно, политически и не само. Така е навсякъде, но в София може би повече, отколкото на други места. А не исках работата да пострада по политически причини, защото на някой му е удобно тя да бъде сложена тук или там. За мен на първо място беше важно да е добре за нея, преди да е добре за хората, независимо от факта, че в този парк тя със сигурност не получи същата видимост. Но също така ме интересуваха и посетителите, които са тръгнали на разходка, които се мотаят, които са дошли да карат колело с децата си и изведнъж попадат на тази скулптура, имат време да я обиколят, да я разгледат. Нещо, което е много по-трудно осъществимо в градска среда. Самата работа е направена с толкова много материали, които не са видими от пръв поглед и изискват да им отделиш време, за да ги обходиш и разбереш. Напрежението, което се създава между този дворец, символ на една свалена царска власт, който заслужава да бъде реставриран, но може би никога няма да бъде, и тази форма, поставена в парка, направена от страшно различни неща, която говори за една друга класа, също е интересно.

Да се върнем малко назад. Заглавието на скулптурата, която направихте в София, идва от друга, по-ранна творба, затова и в сегашната има едно later (по-късно).

Да, скулптурата в София следва в известна степен един проект от 2004 г. – VLZ310, в който също се говори за градини, за къща, за собственост, за класа, но и за заобикалящата ни среда. Тази първа работа беше директна препратка към модел косачка от началото на века, който обещава една нова епоха, що се отнася до функционалността и прецизността за консуматорите, които мечтаят за щастие от типа Home and Garden (Дом и градина). Творбата беше изградена от няколко сини стълби, напомнящи тези на басейн, каменна стена и декоративен ананас – елементи, поставящи в перспектива декорацията от португалската колониална епоха и насочването на нейните характеристики към модерната средна класа. Въпреки различната естетика, VLZ310 later също говори за света на градината и за символичните, психологически и физически взаимовръзки в концепцията за дома. Погледът към неолибералната естетика на първата творба тук е изместен от погледа към споделените места, алтернативните практики и колективните утопии. 

Но посетителите в София, които попадат случайно на творбата, може би няма да я разчетат по този начин.

По принцип има поставена табелка, която представя скулптурата, но да, прочитът може би няма да е същият. Това не е проблем, харесва ми идеята да предложа нещо и да оставя всеки да реагира на това предложение. В работата има елементи като решетката и вълнообразния покрив, които всеки познава и които извикват една колективна памет.

Симона Иванова/Фото-Корпус

Какво ще се случи със скулптурата после?

Тя ще се върне отново във Франция, където вече беше показана това лято, в изложбата 100 artists in the city на центъра за съвременно изкуство MoCo в Монпелие. Тъй като бюджетът от резиденцията в София не стигаше за направата ѝ, използвах и този, даден ми за изложбата, а сделката беше работата да бъде показана и на двете места. След престоя ѝ там от два месеца тя отпътува обратно за Markovstudio, където всъщност беше направена. Показването ѝ в градско пространство не мина без вандализъм и имаше спешна нужда от реставрация. В този смисъл паркът също беше много подходящо място, защото на работата ѝ трябваше малко спокойствие. А другото лято ще бъде показана в една от изложбите, които подготвям по време на Manifesta (Биеналето за съвременно изкуство Манифеста 13 ще бъде в Марсилия през 2020 г., б.р.), но не в нейната цялост. Идеята беше да създам творба с елементи, които да са и автономни, и да се сглобяват, адаптирайки се към мястото.

Но това означава ли, че творбата е същата?

Първоначалната идея за труд, за класа, за несигурност, както и материалите остават същите, така че на чисто концептуално ниво това, че е разглобена, не ми пречи.

Имате навика да създавате сам работите си от А до Я, включително когато става въпрос за рязане с машина, претопяване, заваряване, сглобяване и т.н. Така ли се случи в София?

Работя по време на целия процес на създаване, защото това ми позволява да спра всяка фаза, когато го поискам. В тази скулптура има много различни цветове и текстури, т.е. все избори, които не мога да оставя на някой друг. Винаги имам много точна идея в главата си, но ми е много трудно да я предам. В този смисъл може да се каже, че работата в София беше премиера за мен, тъй като нямаше как да остана по време на целия ѝ процес на създаване, който между другото мина много добре. Бях направил нещо като техническо описание за Markovstudio с много референции и препратки към цветове, елементи и т.н., така че да намерят точната плоскост, която искам, а не някоя друга.

Често се говори за архитектура в работата ви. Откъде идва този интерес?

Ако трябва да съм честен, едва започвам да се отърсвам от този етикет на специалист по архитектурата. Във Франция много обичат да поставят художниците в различни рамки, това улеснява критиците. А всъщност нещата не са точно така. Да, интересувам се от тази форма, която ни заобикаля, в която живеем, но се интересувам най-вече от хората, които я обитават. Те винаги са били движещата сила в работата ми. И да, използвам материали, взети от архитектурата, но те често са само плоскост. Творбите ми говорят за хора, за това как те си представят и изграждат своя подслон. Говорим както за стандартните панелни блокове от 70-те и 80-те, така и за проекти като New Babylon на датския художник Констант Нюувенхюс и теориите на френския писател Ги Дебор. Подобни утопии често са катализатор на проектите ми.

Говорейки за утопии, кои са тези, които ви занимават днес, и работите ли по нов проект, свързан с тях?

Утопиите днес са изгубили от силата си, но все още ги има. Самоуправлението, само-достатъчността, анти-капитализмът са все повече присъстващи утопични тенденции по целия свят. За Manifesta например работя с една градска ферма в покрайнините на Марсилия, която е анти-капиталистически ориентирана. Този ѝ аспект не ме интересува много, погледът, който предлагам, не е критичен. Наблюдавам хората, които преминават през нея, тези, които работят в нея, живеят в нея, строят я, и разговарям с тях. Идеята, по която работим, има за цел да създаде своеобразен вид контейнери за работните им дрехи и уреди. Дали проектът им е обречен на провал, или може да бъде предаден за следващите поколения в една действаща форма е въпрос, чийто отговор не мога да дам. Но общността ще я има и тя ще продължава да захранва проектите ми. 

Скулптурата VLZ310 later на Уилфрид Алмендра беше показана от 10 септември до 30 октомври 2019 г. в парк-музей Врана.

Десислава Милева
03.11.2019