0
3189

Украйна и бъдещето на Европа

Микòла Рябчỳк

В продължение на няколко години, повече от десет, се чуват мрачните гласове на интелектуалци от различни страни за кризата на демокрацията, кризата на Европа, отдалечаването на все повече страни от принципите на либерализма и за укрепването на популистки, авторитарни и направо диктаторски режими. Това се потвърждава от статистиката на американската Freedom House, която показва спад в броя на демокрациите в света от 2005 г. насам; това също така се потвърждава от анализа на влошаващото се качество на демокрацията в страни, които сякаш формално не се отказват от демократичната система на управление, но стават все по-нелиберални.

Самите заглавия на книги и статии, публикувани през последните години, сочат към сериозен проблем, вариращ от малко предпазливи по форма (Is Democracy in Decline? [Демокрацията в упадък ли е?] 2015, Is Transition Reversible? [Обратим ли е преходът наистина?] 2016, Is Liberal Democracy in Retreat? [Отстъпва ли либералната демокрация?] 2018) през по-твърди (Kriza dovery, kriza demokracie [Криза на доверието, криза на демокрацията] 2015, Democratic Deterioration in Central Europe [Демократично влошаване в Централна Европа] 2017, The authoritarian temptation [Авторитарно изкушение] 2017, The Return of the Authoritarian Spectre [Завръщането на авторитарния призрак] 2018, The rise of illiberal politics in Southeast Europe [Възходът на нелибералната политика в Югоизточна Европа] 2020) и достигащи до радикален ревизионизъм (Rethinking „democratic backsliding“ in Central and Eastern Europe [Преосмисляне на „демократичното отстъпление“ в Централна и Източна Европа] 2018, Post-Cold War Democratic Declines: The Third Wave of Autocratization [Демократични упадъци след Студената война: Третата вълна на автократизация] 2019, From Revolution to „Counter-Revolution“: Democracy in Central and Eastern Europe 30 Years On [От революция до „контрареволюция“: демокрацията в Централна и Източна Европа 30 години по-късно] 2020, Goodbye, Postsocialism! [Сбогом, постсоциализъм!] 2019, The Light that Failed: A Reckoning [Измамна светлина: Резултати] 2019).

Известната книга на Франсис Фукуяма „The End of History“ [„Краят на историята“], която в началото на 90-те години възвести идването на прекрасния нов свят – свят без видими идеологически алтернативи на победоносния либерализъм, – все повече и повече беше осмивана и критикувана, а пародията на заглавието ѝ The End of the End of History [„Краят на края на историята“] се оказва почти толкова разпространена, колкото и оригиналното заглавие.

Точно така Максимилиан Алварес нарича своя текст във влиятелния Boston Review през 2019 г.; така се казва цяла книга, издадена миналата година от Алекс Гочул, Джордж Гор и Филип Канлиф; под такова име излиза и интервю със самия Фукуяма в списание The New Statesman (30 март 2022 г.): We could be facing the end of „the end of history“ [Може да сме изправени пред края на „края на историята“]. Фукуяма обаче продължава да отстоява позицията си, вярвайки, че либерализмът в крайна сметка ще победи, но твърди това без предишната сигурност, допускайки възможността за поражение – „най-страшния кошмар“ [the „ultimate nightmare“]: коалиция от тоталитарен Китай и Русия, съвместното унищожаване на Украйна и Тайван и неспособност на Запада да се съпротивлява на това. „Тогава ще се окажем в свят, управляван от тези недемократични държави. И това ще бъде истинският край на „края на историята“.

За Путин и неговите съветници не е било абсолютно задължително да четат всички тези текстове – на тях им е достатъчно да наблюдават процесите, протичащи във водещите страни от колективния „Запад“, и от време на време да катализират тези процеси по различни начини: като подкрепят десните популистки партии и движения, като се намесват в местните избори, като подкупват западни политици, бизнесмени, експерти и журналисти и навсякъде разпространяват своята пропагандна отрова, която евфемистично се нарича post-truth [постистина]. Те видяха податливостта на немския и други елити към изкушаващи бизнес предложения, видяха безпомощността на евроатлантическите и други институции при вземането на жизненоважни решения, видяха паническото нежелание на западните политици и интелектуалци да наричат ​​нещата със собствените им имена („to call a spade a spade“) – тоест да виждат реалността такава, каквато е, а не подобрена от техните благочестиви желания и мечти за „демократизираща се“ Русия.

Кремълските елити, които превърнаха наглата хуцпа[1] в начин за водене на международна политика, имат основателни причини да вярват, че ще могат да се справят със свят на разглезени от мир и просперитет егоцентрици, които винаги може да се подкупят или да се сплашат, а ако не се сплашат, да се излъжат, и които те открито презират, наричайки ги Гейропа и либерасти. Имат този опит от 1999 г., когато светът на джентълмените по никакъв начин не реагира на взривяването от путиновите спецслужби на жилищни сгради в Москва и няколко други града – само за да отключат античеченска истерия и на тази вълна да доведат на власт малко познатия досега сив полковник от КГБ. Отговорът на Запада на тези провокации беше приемането на Путин в Бундестага следващата година и овациите след лицемерната му реч на форума. Подобна беше реакцията на геноцида в Чечения – редовни приеми, аплодисменти и орден на Почетния легион от Жак Ширак; след това имаше подобна реакция (или по-скоро липса на такава) на нахлуването в Грузия и анексирането на 20% от нейната територия – никакви санкции, вместо това поредният „reset“ и амбициозен проект за „partnership for modenization“ [партньорство за модернизация].

Дори анексирането на Крим и агресията в Донбас не доведоха до събуждане на колективния Запад, тъй като е трудно да се смятат за адекватна реакция тези слаби и доста формални санкции срещу Москва, които предвидимо не дадоха никакви резултати, а компрометираха самата идея за санкции, особено в контекста на ентусиазираното строителство на „Северен поток 2“. Всичко това, взето заедно, насърчава Кремъл към по-нататъшни безразсъдни действия, вместо да го обезкуражава. Дори войната, започната от Кремъл с Украйна през 2014 г. от името на измислени „сепаратистки републики“, никога не беше призната за война. От осем години западни политици и журналисти говорят за „украинската криза“, като всъщност приемат руската версия на събитията като вътрешна, чисто украинска работа, един вид „гражданска война“, с която Русия няма нищо общо. В продължение на осем години западните политици принуждаваха Киев да прави различни отстъпки по печално известните Мински протоколи, които априори не биха могли да имат ефект, тъй като главният подбудител, участник и бенефициент в този конфликт принципно отричаше да е страна в него.

Лесно можем да разберем желанието на Русия да замъгли и засенчи участието си в тази война; по-трудно е да се разбере желанието на западните политици и интелектуалци да подкрепят дискурсивно тези митологии, използвайки истинския новговор на Оруел, само за да не наричат ​​войната война, агресията – агресия, престъпната държава – престъпна държава. Ето няколко примера от академични текстове, които показват как дори на това ниво кадрирането на събитията се извършва по московския модел: терминът „криза“, тоест една чиста абстракция, чрез номинализирането придобива признаците на субект, на независим актьор, на някаква магическа и спонтанна сила, действаща напълно самостоятелно, независимо от ума и волята на някого:

  • „The crisis in Ukraine in 2014… led to Russia’s occupation and annexation of Crimea and military involvement in the war in Eastern Ukr.“ [Кризата в Украйна през 2014 г…. доведе до окупацията и анексирането на Крим от Русия и включване на армията във войната в Източна Украйна] (Forsberg & Haukkala 2015);
  • „The Ukraine crisishas provoked the Putin regime to reject liberal interdependence in favour of illiberal sovereign statism” [Кризата в Украйна провокира режима на Путин да отхвърли либералната взаимозависимост в полза на нелибералния суверенен етатизъм] (Averre 2016);
  • „The Ukrainian crisisbrought Russia the contours of an ideology that filled the vacuum of the Yel’tsin’s years… disrupted the [Russian-Ukrainian] relationship and left Moscow with the liability of the Donbas conflict“ [Украинската криза очерта в Русия контурите на идеологията, които запълниха вакуума от годините на Елцин… разрушиха [руско-украинските] отношения и обвиниха Москва за конфликта в Донбас] (Матвеева 2018).

Във всеки един от тези примери терминът „криза“ се появява като deus ex machina, който независимо задейства различни процеси и предприема различни действия, като същевременно прикрива истинската роля на Русия – на руските политици, идеолози, специални служби и наемници – в създаването и усилването на тези процеси. Номинализацията, тоест прехвърлянето на субективност от конкретни политически актьори към абстрактни категории с очевидна цел да се прикрият истинските им имена и да се заличи активната им роля в описваните процеси, понякога приема гротескни и абсурдни форми като: „Ukraine’s choice of European association and Deep and Comprehensive Free Trade Agreement (DCFTA) with the EU […] has plunged the country into chaos and led to the most serious security crisis in Europe since the end of the Cold War“ [Изборът на Украйна за асоцииране с Европейския съюз и споразумението за свободна търговия между Украйна и ЕС […] потопи страната в хаос и доведе до най-сериозната криза на сигурността в Европа след края на Студената война] (Молчанов 2016).

От тази странна синекдоха можем да разберем, че нито Владимир Путин, нито руското правителство, нито конкретните му действия са потопили съседната държава в хаос и са предизвикали остра общоевропейска криза, а се оказва – само някакъв абстрактен „Ukraine’s choice”/„избор на Украйна“, тоест само той е причината и виновникът. Тази формула напълно освобождава руското правителство от всякаква отговорност, като напълно извежда този актьор от дискурса и имплицитно обвинява украинското правителство, защото именно то прави този злополучен избор. (Въпросът дали легитимното правителство на суверенна държава има право да прави суверенен избор изобщо не възниква в този контекст).

Междувременно „украинската криза“ в подробния и точен смисъл на думата имаше много ограничени и точни времеви рамки. Тя започна на 21 ноември 2013 г., когато президентът Янукович под натиск от Русия оттегли вече готовото за подписване Споразумение за асоцииране с Европейския съюз, и това предизвика обществено възмущение и масови протести, и всъщност приключи на 22 февруари 2014 г., когато изплашеният от протестите президент избяга в Русия. Още на следващия ден Върховната Рада на Украйна (единственият легитимен орган на властта по това време) обяви оставката (импийчмънт) на президента беглец с изключително мнозинство от гласовете, сформира временно правителство, свика предсрочни президентски избори в най-близък възможен срок и възложи, съгласно Конституцията, на новия председател на парламента Александър Турчинов временно да  изпълнява задълженията на президент. Така политическият процес се върна от Майдана в парламента, от извънредното положение към процедурната рутина и така „украинската криза“ в точния смисъл на думата приключи успешно. Това, което започна по-късно, вече не беше „криза“ и още по-малко беше „украинска“, а само непредизвикана руска агресия и следователно руско-украинска война – хибридна, локална, необявена, привидно ниско интензивна, но насочена към постепенно унищожаване на държавата, ограничаване на нейното развитие, принуждаване да приеме „Минските протоколи“ в руската интерпретация, тоест да се откаже от всякакъв реален суверенитет – какъвто беше горе-долу случаят с източноевропейските страни след Втората световна война.

Изглежда, че преди година, през февруари 2021 г., Кремъл изгуби надежда да завоюва Украйна в хибридната война, която щеше превърне страната в нещо като Беларус със сателитно правителство или напълно нефункционираща Босна, манипулирана от Москва. Такава стратегия не изискваше широкомащабна открита инвазия, тоест нямаше да изложи Русия на риск от тежки военни загуби, още по-малко на риск от тежки международни санкции. Докато от една страна преговорите в Минск продължаваха, а от друга украинското правителство позволяваше на руски агенти, прокремълски партии и медии да действат законно в страната, Москва се надяваше на повече или по-малко мирно идване на власт с помощта на тези сили.

Изглеждаше, че поражението на „ултранационалиста“ (както го представят Кремъл и прокремълските медии) Петро Порошенко на президентските избори, а по-късно и на неговата партия на парламентарните избори, дава на Москва шанс за политическа промяна, но се превърна в смъртоносно разочарование за Кремъл. Тя показа, че в Украйна не са останали наистина влиятелни проруски сили извън платената агентура и че никаква смяна на властта в Киев няма да промени значително геополитическата ориентация на Украйна. Володимир Зеленски, който изглеждаше като пацифист и изразяваше желание за мирно решение на конфликта, беше също толкова непреклонен в преговорите, изразявайки не само настроенията на обществото, но и вероятно raison d’etat и собствения си рационален и отговорен подход към въпроса. За руската пропаганда това беше двоен шок, защото образът на „ултранационалист“ не подхождаше на човек, който произхожда от рускоезично еврейско семейство от Южна Украйна и който винаги се дистанцира от всякакъв „национализъм“ и дори по различни начини го осмива в популярното си „шоу“. Така пропагандистите поеха по различен път, представяйки го като американска марионетка без никаква собствена субективност.

През февруари 2021 г. Зеленски обвини в държавна измяна и арестува главния политически агент на Русия в страната и личен приятел на Владимир Путин – Виктор Медведчук. В същото време той закри основните телевизионни канали, които излъчват руска пропаганда в Украйна. Това вероятно предопредели решението на Путин да засили натиска, като се подготви за мащабна военна инвазия – или поне демонстрира за сплашване подготовка за такава. Експерти твърдят, че това решение е повлияно и от предстоящото завършване на газопровода „Северен поток 2”, тоест от фактическото изтегляне от територията на Украйна на важна за Русия транспортна инфраструктура и по този начин отварянето на цялата територия за евентуална битка. Някои също така твърдят, че поражението на Запада в Афганистан и хаотичното изтегляне на американските войски най-накрая са убедили Путин, че може лесно да се справи с този хартиен тигър.

През годината Путин концентрира войски по границите на Украйна, проведе маневри и настоя Киев да се предаде, тоест да признае т.нар. Донецка и Луганска „народни републики“ по условията на Кремъл. През ноември Путин директно заяви своите изисквания в ултиматум, като повиши залозите и поиска пряк отговор от Брюксел и Вашингтон на шантажа си. Западът обаче не мигна, нито Киев. Путин трябваше или да се предаде в тази игра и да се оттегли, или да стигне до края. И той тръгна.

Нито експерти, нито западни политици даваха реален шанс на Украйна да оцелее в тоталната война с Русия. В интервю украинският посланик в Берлин Андрий Мелник си спомня как веднага след руската атака той се втурнал към германските власти за помощ и незабавни санкции срещу Москва. Един от събеседниците, финансовият министър Кристиан Линднер, го приел с учтива усмивка и според Мелник говорел така, сякаш поражението на Украйна вече е свършен факт. „Euch bleiben nur wenige Stunden“ („Имате само няколко часа“), казал той, вероятно очаквайки връщане към нормалния бизнес с Русия след установяването на марионетно правителство в Киев и подписването на мирно споразумение с Москва.

Въпреки това „няколкото часа” на Линднер продължават няколко месеца и нищо не показва, че Украйна трябва да капитулира. Освен това нито геноцидната реторика на руското правителство, което отрича самото съществуване на украинската нация и нарича всеки, който не е съгласен с нея, фашист, нито убийствената практика на руските войски в окупираните територии оставят избор на украинците. Те трябва да се бият или да умрат, поне като нация, защото отделни хора все пак имат шанс да оцелеят, ако се разпознаят като руснаци („един народ“ по думите на Путин) и се съгласят да станат колаборационисти. Преобладаващото мнозинство обаче не са съгласни. Защото явно не става дума за територия, език, етническо самоопределение или евентуално членство в Европейския съюз или НАТО. Става дума за свобода и достойнство – ценности, които правят украинците съвсем различен народ, независимо от това на какъв език говорят или в коя църква ходят (ако ходят), от кои земи идват и какви етнически корени имат техните предци. Всичко това са частни въпроси, които понякога разделят украинците – както в крайна сметка и всяка демократична нация, където се срещат различни възгледи и конкретни интереси, идентичности и ориентации, но където има и основни ценности, които обединяват тази нация, особено в критични ситуации.

Обединената, консолидирана украинска нация се оказва може би най-голямата изненада за наблюдателите, по-голяма дори от неочаквано лошото състояние на руската армия („втората най-добра в света“) или, обратно, от неочаквано добрата подготовка на украинската армия (особено в сравнение с 2014 г., когато след управлението на Янукович тази армия почти не съществуваше). Тази изненада обаче до голяма степен е резултат от невежество – непознаване на украинската идентичност и местен патриотизъм, който винаги е съществувал тук и е запазвал украинската обособеност дори по време на най-големите имперски репресии и унификации, избухвайки или със създаването на Украинската народна република през 1918 г., или с антисъветските партизани след Втората световна война, или с най-голямото дисидентско движение в СССР през 1970-те, да не говорим за 90-те процента гласове за независимост през 1991 г., Оранжевата революция и Евромайдана, които, въпреки че не отговориха напълно на революционните очаквания, спасиха страната от неосъветския авторитаризъм, показвайки силата и жизнеспособността на гражданското общество.

Точно политическата култура е тази, която основно различава (и винаги е различавала) украинците от руснаците, въпреки магическите заклинания на Путин; това е култура на свободни индивиди, които не са привързани към държавата си като поданици, а я уважават и ценят главно дотолкова, доколкото зачита и защитава тяхната свобода и достойнство. Това е култура, която прави украинците един народ – в политически смисъл – не с руснаците, а с поляците и литовците, защото идва от Жечпосполита, от нейната традиция за ограничаване на всякаква абсолютна власт, от традицията на договорните отношения между владетели и подчинени, а това означава взаимна отговорност и отчетност, от традицията, която различава тогавашната Жечпосполита от Московското царство, точно както ни отличава днес от империята на Путин. Трябва да помним тази традиция, да я съхраняваме и развиваме.

Руско-украинската война продължава, крайните ѝ резултати са неизвестни. Украйна може и да не спечели в нея, защото си има работа с огромна и въоръжена държава, жестока, лъжлива и подла държава, държава, която има ядрено оръжие и е способна на всичко в своята арогантност и параноя. Но може и да спечели, защото има такава мисия и такава нужда. Тя разбира, че това е войната за независимост – не приключена, а само отложена от 1991 г. И тъй като сега си има работа с друг режим, чисто нацистки режим, вече не става дума само за независимост, но и за оцеляване, за съществуване. Тя може да спечели, ако получи необходимата подкрепа от своите съюзници: ракети и самолети, тежки оръжия; ще спечели, ако западните общества принудят своите пацифистки и меркантилни правителства към такава подкрепа, ако разберат (и тя, и те), че това е уникална възможност да победят империята на злото, престъпната държава, която гние и заразява всичко около себе си от години и която, ако унищожи Украйна, ще получи още един тласък за унищожаване на другите съседи. По-добре е да преодолеем това зло сега със смелата помощ на Украйна, отколкото да се борим с него по-късно, когато Украйна – това може да се случи – вече няма да бъде на земното кълбо.

„Украинците – казва проницателно Ан Апълбаум в едно от скорошните си есета – правят каузата си глобална, като твърдят, че се борят за набор от универсални идеи – да, за демокрация, но също и за форма на граждански национализъм, основан на патриотизъм и уважение към върховенството на закона; за мирна Европа, където споровете се решават от институции, а не чрез война; за съпротива срещу диктатурата“. Езикът, с който говорят на света, е ефективен, „защото събужда принципите, които обединяват повечето европейци, американци и много други хора по света, напомняйки им колко по-лош е бил светът в по-кървавото минало и колко по-лош може да е в бъдеще, ако тези принципи изгубят значение“.

Всъщност за това говорим – за бъдещето не само на Украйна или целия ни регион, а и за бъдещето на целия свят. „Победата на Украйна наистина ще бъде победа за всички, които вярват в демокрацията и върховенството на закона“ – пише Ан Апълбаум. Затова пък поражението ще бъде точно това, което Фукуяма с право нарича „ultimate nightmare“ – истинския край на „края на историята“.

Превод от украински Оля Божекова, редактор Албена Стаменова

Микòла Юрийович Рябчỳк (1953) е украински журналист, публицист, поет, прозаик, преводач и колумнист, лауреат на Националната премия на Украйна „Тарас Шевченко“ за 2022 г. Почетен председател на Украинския ПЕН-клуб. Старши научен сътрудник в Отдела по етнополитология в Института за политически и етнонационлни изследвания „И. Ф. Курас“ на Националната академия на науките на Украйна, кандидат на политическите науки. Този текст е подготвен за четвъртото издание на Варшавско-Вилнюския колоквиум – поредица от дебати, организирани от Центъра за източноевропейски изследвания на Варшавския университет съвместно с Вилнюския и Каунаския университет. Представен е във Вилнюс в Замъка на великите литовски князе на 27 април 2022 г.

__________________

[1] Хуцпа – арогантно поведение, излизащо извън пределите на това, което другите смятат за възможно или са в състояние да си представят. Б.пр.