Една съвременна мито-аскетична история
Нашето настояще може да се опише с една дума: удобство. Храната пристига с едно докосване на екрана, пътуването започва и завършва с кликване, светът се свива до приложението в телефона. В такава среда усилието изглежда излишно, страданието – безсмислено.
И все пак хиляди хора в България и стотици хиляди по света всяка година избират доброволно да бягат стотици километри в кал и студ, в жега и камънак. И в самота, в една интензивна самота. На фона на този наш супер удобен живот ултрамаратонът изглежда като нещо странно, напълно необяснимо. Анахронизъм от стари времена.
Но може би именно в този анахронизъм се крие силата му.
Анахронизмът на усилието
Когато можеш да се качиш на лифт, защо да обикаляш планината пеша? Когато имаш протеинов бар в джоба, защо да търпиш глад по трасето? Когато можеш да гледаш залеза през прозореца на колата, защо да тичаш часове, за да стигнеш върха? „Що не си седиш кротко?“ – това е може би най-честата реакция на българина, когато чуе за ултрамаратон. В страна, където удобството е извоювано с мъка след десетилетия на оскъдица и терор, доброволното страдание изглежда като лукс или лудост. Контрастът с масовия спорт у нас е поразителен. Докато футболът и фитнесът се консумират като спектакъл или мода (а сега вече и волейболът след успехите на Световното във Филипините), ултрабягането е нишов спорт. Дори тогава, когато има спонсори и медийно внимание като при Софийския маратон или „Лъвско сърце“ край Ропотамо, то е далеч от мащабите и популярността на най-масовите спортове.
Съвременната култура е изградена върху идеята за „икономия на усилието“ – машините работят вместо нас, технологиите спестяват време и енергия. В тази привична среда ултрабягането изглежда излишно, ненужно, дори архаично. Напомня повече на предмодерните времена, когато човек е трябвало да измине огромни разстояния, за да оцелее – ловец, скотовъдец, поклонник. А дори и по-назад, когато хората са ловували, като са изминавали стотици километри, за да изтощят плячката си.
Именно в тази „излишност“ обаче се крие неговата културна стойност. Ултрабягането възкресява забравената връзка между усилието и смисъла. Докато масовата култура обещава мигновено удоволствие, ултрамаратонът обещава часове болка, след които обаче може би ще откриеш ново разбиране за себе си. И удовлетворението, че си успял, че си преминал успешно, без да се сринеш и без да се откажеш. Психологическият парадокс е ясен и недвусмислен: в епохата на лайкове и видимост ултрамаратонът е невидим труд. Стоиците биха казали: истинската стойност е вътрешна, не е във външната слава. В пътя, не в резултата.
Аскеза и антропотехники
Петер Слотердайк въвежда понятието „антропотехники“ – упражнения, чрез които човек оформя себе си. Ултрабягането е точно такова упражнение: лаборатория за самодисциплина, но извън манастирските стени и без религиозен догматизъм. Да вървиш по планинска пътека посред нощ, с мокри обувки и с празен стомах, и да си казваш и повтаряш с всяка стъпка напред „още една крачка, още една крачка“ – това е аскеза в най-чист вид. Тялото се износва, съзнанието преминава през колебания, но именно в износването и колебанията се открива новата устойчивост на душата и тялото ти.
Паралелите с други аскетични практики са очевидни. Анахоретите и еремитите в пустинята на Синай, стълпниците в Кападокия, православните монаси в Рила и Атон познават това изтощение на плътта като път към духа. Въртенето на дервишите, стоенето с години на един крак при йогите… Будистките медитации при ходене търсят същото – изчистване на съзнанието през ритъма на крачките. Но за разлика от религиозната аскеза, ултрамаратонът не обещава спасение или просветление. Той е светска духовна практика: страдание, превърнато в смисъл; дисциплина, която оформя не само тялото, но и личностната идентичност. Ницше би разпознал в това своята „воля за власт“, но не като господство над другите, а като преодоляване на себе си. В контекста на ултрабягането това преодоляване придобива буквален смисъл – всяка крачка е избор, всеки километър е волеви акт.
Близка среща с Pirin Extreme
По време на Pirin Ultra (маршрут Pirin Extreme) се изправих срещу един от най-големите си страхове: височината. На ръба, на над 2700 метра надморска височина, пропастта под мен не само плашеше – тя и привличаше. Французите имат израз за това – L’appel du Vide, „повикът на бездната“, познато и като High Place Phenomenon в психологията. Сърцето бие учестено, краката треперят, а съзнанието се свива в една точка: как да оцелея. В спортната психология често се говори за „поставяне под напрежение“. Но тогава разбрах, че задачата не е да победиш страха, а да вървиш редом с него.
Смелостта не е липса на страх. Смелостта е движение напред въпреки страха.
Киркегор нарича това „страх и трепет“. Камю го вижда като среща с абсурда. За мен пропастта стана учител – момент, в който ужасът се превърна в източник на автентичен фокус върху себе си и върху света. Стоиците казват: смисълът идва от действието, не от надеждата.
Архетип и инициация
Сред българските ултра събития особено място заема „Лъвско сърце“. Самото име извиква архетипа на смелостта. „Лъвско сърце“ отдавна се е превърнало в нещо повече от състезание, в инициация – изпитание, в което участниците преминават през вода, планина и слънце. От психологическа гледна точка такива събития са школа за адаптация. Тялото се сблъсква с неочакваното: да въртиш десетки километри педалите на велосипеда, след като си плувал в бурното, пълно с медузи море; да тичаш, когато коленете отказват. Ултра моменти, когато старият „аз“ остава назад по трасето, а новият продължава напред.
„Лъвско сърце“ отива отвъд спортното предизвикателство и се превръща в същински мит в действие. В античните времена героите доказват себе си чрез подвизи – днес най-обикновени хора изпълняват подобен ритуал. Вярно, в модерна форма. Но все пак това е инициация, която оставя белези по тялото и следи в съзнанието. И може би затова „Лъвско сърце“ вече се е превърнало в мит – не защото произвежда рекорди, а защото създава истории. А митът, както знаем, е най-устойчивата форма на култура тъкмо защото разказва истории.
Българският „Камино“
Да минеш Ком–Емине означава да прекосиш гръбнака на България. Това е нашият вариант на Camino de Santiago – но не религиозен, а светски. Физически. Поклонничество, в което смисълът идва не от финала, а от многодневното движение.
Българите винаги сме имали особена връзка с планината. От Върбишкия проход и планината Беласица през хайдутите и четниците до днешните планинари, Балканът е място за изпитание и свобода, преодоляване и спасение. Изместени от долините, които османците завладяват, успяваме да се сговорим с планината. А тя го допуска. Дори когато тоталитарният режим се опитваше да организира и контролира всичко – включително свободното време – планината остана пространството, където човек може да диша. И Черни връх изкачват не 300, както по времето на Алеко, а може би 30 000. Днешното ултрабягане е наследник на това вечно българско търсене на простор, въздух и свободен дъх.
Тук психологията на устойчивостта се проявява в най-чист вид. Ден след ден човек се сблъсква с болка, самота, монотонност. Но именно тогава – както напомня логотерапията на Виктор Франкъл – страданието може да се превърне в източник на смисъл. Всяка пришка по краката, всяка безсънна нощ са принос към индивидуална цел, надхвърляща елементарното удобство. Преминалите Ком–Емине образуват общност на посветените. Те не се познават всички, но се разпознават – като пилигрими, прекосили един и същ ритуал. В страна, разделена на региони и партии, Стара планина е обединителен символ. Да я прекосиш от край до край значи да изминеш не километри, а свещена история.
Глобалната „Мека“
Всяка година в края на август – началото на септември в Шамони се събират хиляди бегачи от цял свят за UTMB – Ultra-Trail du Mont-Blanc. Над 10 000 участници стартират на осем различни трасета. Това е глобалната „Мека“ на ултрабягането. Там личното усилие се превръща в колективна идентичност. По Андерсън бих казал „въобразена общност“: хора, които никога няма да се срещнат лично, но които знаят, че принадлежат към едно и също изпитание.
UTMB обаче е и спектакъл – с камери, спонсори, индустрия на представянето. В него се откроява добре напрежението между интимното и публичното. От една страна – поклонничество в планината. От друга – масово събитие, в което рискуваш да изгубиш своя личен смисъл. Може би това е съдбата на всеки нишов спорт – да бъде претопен в масовото. Но дори сред този шум избликва същината: кръгът около Монблан като ритуал на поклонническо преминаване.
Технологии за себе си
Съвременните ултрамаратони са немислими без GPS часовници, Strava, социални мрежи. Те са и помощ, и надзор. Следят пулса, измерват височината, изискват постоянна видимост. Фуко би ги нарекъл „технологии за себе си“ – инструменти, чрез които дисциплинираме и конструираме идентичност. Бюнг-Чул Хан обаче предупреждава: обществото на постижението лесно се превръща в общество на прегарянето. В ултрабягането виждаме и двете: едни намират себе си чрез данните за напредъка, други се изгубват в тях. Стоиците биха напомнили за мярата. Както казва Сенека, прекаленото удоволствие вреди, в добродетелта се съдържа мярата. Така е, дори и в ултрата трябва да има мяра.
Ултрамаратонът е парадокс: аскеза без манастир, поклонничество без храм, спектакъл без публика. Той е страдание, което ражда смисъл. В българския контекст това придобива особена острота. Страна, търсеща своята идентичност между Изтока и Запада, между традицията и модерността, намира в ултрабягането неочакван отговор. Не в идеологиите или институциите, а в простия акт на движението напред – крачка след крачка, пътека след пътека, километър след километър. И може би именно в този парадокс се крие културната му сила – защото в епохата на удобствата и на консумеризма ултрабягането ни връща към най-стария въпрос: какво означава да бъдеш човек. Конкретно за българина – какво означава да бъдеш човек тук, между Дунав и Бялото море, между миналото и бъдещето, между страха и надеждата.
*
Владимир Новков е роден в София и е израснал в Бургас. Завършил е психология в Софийския университет – първо бакалавърска, после магистърска степен по социална психология. Пътят му го отвежда и до специализация в Barça Innovation Hub, където задълбочава интереса си към спортната психология и развитието на атлетите. Повече от десетилетие работи в пресечната точка между личност и представяне – било то в рамките на международния проект 16Personalities, където участва в създаването и в анализа на психологически профили, или чрез собствени инициативи. Така се появяват платформите SportPersonalities.com, посветена на връзката между личност и спорт, и SynergisticMan.com, която изследва интегрирания подход към живота. Ко-водещ е на подкаста „Практически стоицизъм“. Извън професионалната си работа е любител на бягането – в него намира не само движение и ритъм, но смисъл и форма на самопознание.
Източници
- Nikolaidis, P. T., & Knechtle, B. (2020). State of Ultra Running 2020. RunRepeat.
- Ultramarathon. Wikipedia (актуализирано, 2024).
- Pirin Ultra – официален сайт: https://pirinultra.com
- Лъвско сърце – официален сайт: https://lionheart.bg
- Български туристически съюз (БТС) – информация за маршрута Ком–Емине (~650 км, част от европейския път E3).
- UTMB Mont-Blanc – официален сайт: https://utmbmontblanc.com
- Hames, J. L., Ribeiro, J. D., Ingram, K. M., & Joiner, T. E. (2012). An urge to jump affirms the urge to live: An empirical examination of the high place phenomenon. Journal of Affective Disorders, 136(3), 1114–1120.
- Foucault, M. (1988). Technologies of the Self: A Seminar with Michel Foucault. University of Massachusetts Press.
- Sloterdijk, P. (1999). Du musst dein Leben ändern [You Must Change Your Life]. Suhrkamp.
- Han, B.-C. (2015). The Burnout Society. Stanford University Press.
- Seneca. Letters to Lucilius (особено Писмо 71).
- Strava, Year in Sport 2023/2024. https://blog.strava.com
- Anderson, B. (1983). Imagined Communities: Reflections on the Origin and Spread of Nationalism. Verso.
