Въпреки, че обикновено читателите са много по-силно изкушени от романа, отколкото от разказа, въпреки че българската публика познава най-вече романите на Мюриъл Спарк (1918-2006) – „Момичета със скромни средства”, „Лице за публиката”, „Преднамерено шляене”, „Балада за Пекъм Рай” и може би най-харесвания и предпочитан „Разцветът на госпожица Джийн Броуди” – не би трябвало да пропуска и късите разкази на писателката със свое „задължително” място в списъка на най-добрите английски писатели на ХХ век.
Спарк е родена в Единбург, награждавана е с престижни отличия, удостоена е и с Ордена на Британската империя за заслуги към короната и нацията. В творческата й биография присъстват двайсет и два романа, пет сборника с разкази, няколко пиеси, поезия, критически текстове и биографии на Мери Шели, Емили Бронте и Джон Мейсфилд.
Сборникът разкази „Портобело Роуд” е наистина представителна извадка от разкази на Мюриъл Спарк, писани през доста дълъг период от време (някои от тях са още от 50-те на миналия век), които в своята цялост дават наистина добра представа за класата на Спарк като разказвач.
Първото обаче, което можем да кажем за сборника е, че той представлява една еклектика от класа. Подчертавам това. Опитът с романите й не уверява читателя, че това е писателка, която има интерес към толкова различни теми и сюжети. Разказите й обаче покриват най-разнообразни жанрове. Като започнем от социален „коментар”, трилър с психологически елементи, сюрреалистична история и стигнем дори до намигване към научната фантастика. Някои от тези разкази са изработени по класическата схема „запетая плюс но”, достатъчно кратки са, за да я изпълнят и изчерпят, други са разгърнати почти като новели, в тях има елементи на мистерия, психологически обоснована клаустрофобия, криминално напрежение. Такъв е например считаният за шедьовър от критиката „Птичката Махай се”. Голямо е разнообразието от типажи, тази проза е населена от колониалисти в Африка, типични представители на средната класа в Англия, сноби и др. Историите са едновременно трогателни, смешни, леко жестоки, но наистина чудесни в тъканта на цялото. Изглеждащи класически като повествование, отстраненост на авторския глас, разгръщане на сюжета, внимание към интериора или екстериора, от друга страна – те изненадват с интересните „пречупвания” вътре в тях, с насмешливостта си, често „черна”, с променящата се перспектива, уж зададена от „класическия” стил на разказване.
Прочитът на този сборник със сигурност ще проясни за читателя и защо Мюриъл Спарк е сравнявана от критиката с писатели като Ивлин Уо и Греъм Грийн. Някои пък казват, че е написала и някои от най-добрите изречения в английската литература като „Джордж ме погледна така, сякаш смяташе да ме убие, и го стори”, а самата тя, Спарк, си е задавала въпрос, който винаги може да даде перспектива на един или друг от разказите в „Портобело Роуд”: „Често се питам дали всички ние не сме герои в някои от сънищата на бог”.
