Начало Галерия Умират ли пакостите?
Галерия

Умират ли пакостите?

Александър Кьосев
15.03.2023
4005

Запътих се към Бродуей 378 да видя новооткрита изложба на Банкси. Отивах с умерено враждебна нагласа и един стар виц ще обясни защо.

Един голям пънкар пишел със спрей на всяка стена Punks Not Dead. Ама просто нямало стена, която да пропусне – където му паднело, все Punks Not Dead! Гонели го, биели го, йок. Изграфитил фасадите на своята улица, балконите, оградите, преместил се на следващата, изписал квартала, града, преместил се в Пловдив, Варна, цяла България, а след нея стените и оградите на Европа, на Северна и Южна Америка, на целия свят. Просто вече нямало къде. Нужно му било ново, чисто пространство за писане, затова решил да отиде чак в Антарктида. Отишъл и се спрял пред един огромен блок чист, бял, блестящ лед. Взел да пръска със спрея, не става, стича се. Опитал с маркери, бои, друго – не става. Накрая взел една огромна бургия за бетон, брррр, прас!, счупила се. По едно време гледа – един ескимос му се смее (няма там ескимоси, но нейсе, и у нас нямаше истински рокаджии и пънкари). „К’во си решил да правиш с тая бургия?“, пита. „Еми, пиша тука Punks Not Dead на това прекрасно парче лед“, му вика. „Хе-хе, момче, това не ти е лед. То е вечно. То е Led Zeppelin“, смее се старият ескимос.

Та с тази древна нагласа към пънка съм се запътил към изложбата. Но добре знам, че вицът е едно, а животът – друго. В средата на 70-те пънкът беше излязъл от гаражите, размахал прически и секс пистолети и завладял душите на младите. От Леда нищо не беше останало, просто ни беше отнесъл. Отвял беше уж непоклатима музика и философия – и на битниците, и на децата цветя, и на психаделисти и металисти – на всички, които с дълги коси се катереха по стълбата от наркотици и динозавърски сола към обратната страна на Луната. Пънкът дойде и каза: There Is No Dark Side Of The Moon. Really. Вероятно в Източна Европа това беше прозвучало дори по-болезнено, отколкото другаде.

Но аз и до днес малко мазохист си падам. След всичко гореописано съм тръгнал, представете си, десетилетия след цялата драма, да гледам визуален пънк и да се поуча.

***
Изложбата, свряна в няколко малки стаи и коридорчета в Сохо, е една от многото „неaвторизирани“ изложби на Банкси. Което значи, че неизвестният свръхизвестен не е давал съгласието си за нея, но не е изразил и категорично несъгласие тя да се случи. Още вторият текст на стената специално подчертаваше връзката на Банкси с пънка като автентична гаражна и улична култура, решила да накаже по-старото поколение заради вписване в музикалния мейнстрийм и претенциозната студийна елитарност. В средата на 70-те пънкарите искат да върнат рока към истинските му контракултурни корени: няколкото прости дисторшън акорда, агресивен ритъм от улицата, протестни текстове, груба момчешкост. Това – твърди се и досега – освобождавало инвенции отдолу, които никаква музикална индустрия не може да имитира. Връща се онова, което винаги е било „контра“ – на властта, на войната, на родителите, на пазара, на Холивуд, на Дисниленд, на метълите. И на ченгетата, да не забравим. Защото да бъдат баламосвани те е път към чистата Истина:

Както е известно, пънк провокацията се разпространява далеч отвъд музиката – във визуалната култура, модата и дизайна, колажната фотография, шрифтовете, в уличния танц и в движенията на тялото, в побоищата между пънкари и скинари и къде ли още не. Амбицията е да бъде нов, неконтролиран стил на живот – собствена направа. Чиста автономия, за която същественото е „да не се вписва“, а най-важното послание: Anyone Can Do It. Естествено, това няма как да мине без флакони, графити, нелегалност, гонитби с полицията заради „вандализирани“ влакове и оцапани фасади. И без него, разбира се:

Banksy Was There

Бях научил житейския урок, но друго е да видиш пънк на живо… Изложбата напълно задоволяваше този мерак на зрителя да види. Веднага личи обаче, че Банкси не е елементарен побойник, а носи някакво наследство и от Достоевски, не е забравил урока за „малкия човек“. Така че макар всички ченгета да са маймуни, отделно взетият полицай дълбоко в душата си може да се окаже… също пънкар. Среден полицейски пръст за вас, елементарни момчета от публиката! Нестандартните послания са негова запазена марка. По същия начин е показал, че дори агресията може да бъде цветна, а хвърлянето на камъни букети – красиво, с атлетическата красота на „Дискохвъргачът“ на Мирон:

Макар залата да беше мъничка, изложбата успяваше прилежно да опише цялата кариера на Банкси – от първите графити в Бристол до избухването му по огради и фасади на света – САЩ, Австралия, Палестина, къде ли не. Информацията беше добре подредена и зрителят може да научи много – за ранните хулигански години, краткото попадане в затвора, после как и защо е минал към stencil technique (рисуване с шаблони). Прeвземането на световния художествен пазар при пазене на загадъчна анонимност беше предадено от организаторите така, сякаш се е случило от само себе си, Банкси не го е търсил нарочно. И винаги ставаше дума за някакви полуакции, полуизложби, които най-добре можеха да се опишат с името на една от тях: Barely Legal. В следващия текст се разказваше за избухването на черния му политически хумор в зрелия му период – например как хвърлял сред тълпите на разни фестивали двойно фалшиви банкноти (издадени от Banksy of England, с лика на лейди Даяна, вместо кралицата), които балъците после се опитали да осребрят; споменаваше се графитът с бягството на Оскар Уайлд от затвора в Рединг, изпръскан на стената на самия затвор… Зрителят биваше осведомен как Банкси е нарисувал онова, за което никой не иска да говори (световната бедност, слона в стаята[1]), после му беше предоставена информация за внезапното посещение във воюваща Палестина. Не бяха пропуснати разни графити – манипулации, извършени върху известни произведения на изкуството, нито, разбира се, големият скандал с аукциона, на който неговото произведение (момиченцето с балона) се самоунищожава минута след като е било продадено за 1,4 милиона долара (внимавайте какво купувате, колекционери, може би то е просто trash…) Но разказът за всичко беше неутрално осведомителен, все едно да преразказваш черни вицове със спокойна сериозност. 

Очевидно най-важното за тази експозиция беше да се ситуира като реплика към предишната акция на Банкси в Ню Йорк през 2013 г. Better Out Than In (заглавието се закача с препоръката на Пол Сезан да се рисува на открито). Тогава и в Голямата ябълка го сполетява това, което непрекъснато му се случва другаде: след като е осеял улиците на Манхатън, Бруклин и Бронкс с нелегални графити, се оказва в епицентъра на скандал. Тогавашният кмет на града, Майкъл Блумбърг, категорично заявява, че това е вандализъм: „Графитите съсипват собствеността на хората и са признак на упадък и загуба на контрол… Никой не е по-голям поддръжник на изкуствата от мен. Просто мисля, че има места за изкуство и места, които не са за изкуство“. Банкси също е поддръжник на изкуството, но явно е решил, че е по-интересно то да се прави тъкмо на нерегламентираните места.

Изложбата беше май забравила да разкаже, че в рамките на същата акция, сякаш за да потвърди думите на кмета, че графитите не са нещо кой знае колко ценно, Банкси наема и малко магазинче, в което да се продават негови работи на случайни туристи. Там те вървят по 50–60 долара парчето (при положение че по същото време на световните аукциони цените им били поне по 100 000–200 000 долара). По този начин успява да скандализира пазара, обезценявайки собствената си визуална стока, но пък издигайки подривната си слава. Еднократен акт, от него не се обеднява – който си купил, купил, после всичко по старому, цените се вдигат.

Почти за всички тези провокации имаше документален разказ в съпътстващия текст по стените, а в самата галерия просто висяха картини в рамки. Загледах се и ми се прииска да установя някакъв устойчив стилов принцип в тях, който да надскача местата на нелегална направа. Не беше трудно да бъде открит. Във всеки от графитите му имаше някакво почти гениално хрумване с точно премерен баланс между изненадата на черния хумор, приобщаването и политическата подривност. Естетиката беше проста, но ефикасна – базираше са на невъзможния синтез (всъщност непоносим за окото на зрителя контраст) между розово-лилаво-милозливата популярна култура и бруталните образи на насилието, пробиващи отвътре. „Консуматори от всички страни, обединявайте се!“ – сред войни, бомби и напалм, перверзно изтеглени към дисни-детското. В Candyland на Банкси момиченцата обичат да гушкат снаряди, а хеликоптерите носят панделки, докато от тях излизат тежковъоръжени морски пехотинци с емотиконни сърца. Дори крещящите в ням ужас горящи деца намират утеха: за ръце ги държат Мики Маус и Роналд Макдоналд.

Долу отдясно е „Напалм“ на Банкси, а вдясно до него просветващия „зад“ графита първообраз – прочутата фотография от времето на Виетнамската война на Ник Ът „Ужасите на войната“, или „Напалмовото момиче“, 1972

Горкият Мики Маус беше станал Mickey Snake – ужасната анаконда се проточваше напред, втренчена в зрителя, докато междувременно в съседната картинка ядрени подводници миролюбиво изплуваха във ваната до гумени патета. Контрастите между визуални и идеологически репертоари бяха подчертани и от двете ясно различими цветови гами, които ту се смесваха, ту се отделяха: агресивният ярък колорит на рекламната индустрия срещу черно-бялата стенсил eстетика на графитените подписи на нелегални момченца и момиченца. 

Да, картините показваха как Банкси е бил някъде там, навън – беше се забавлявал, омесвайки холивудската шарения и черно-белия саботаж на силуетите, вдигайки цените на недвижимите имоти[2]. И ето го сега вътре, в рамка, драги зрители – радвайте се на любимото на всички малко момченце сянка, което с нарисуван чук ей така, просто на шега разбива светая светих на американската сигурност и градски ред – пожарния кран. Ето го и щастливото семейство, което като Афродита от пяната излиза от морето, хванало за ръце своето мишенце (мишена+детенце). Ето я и Палестина, въртележка на смъртта.

Макар да беше ясен, на този стилов принцип не беше лесно да му се залепи етикетът на някой известен „-изъм“, а тавтологичното „пънк графити“ не стигаше. Защото отвъд агресивния контраст между рекламно и брутално, в провокациите на Банкси остава неуловим изящен остатък. Някакви малки, фини измествания, скрити в лекотата на рисунката, деликатни приплъзвания в плакатните послания, класически пози, класически композиции. Върху графитите е работил художник, не просто пънкар с флакон. И въобще, трябваше да си призная, че макар и не от моя отбор, Банкси е голям чаровник, дори повече чаровник, отколкото пънкар. Това личи от едно ключово негово изказване, което всички обичат да цитират: „Представете си град, в който графитите не са незаконни, град, в който всеки може да рисува каквото си иска. Където всяка улица е покрита с милиони цветове и отделни малки фрази. Където висенето на автобусна спирка никога не е скучно. Град, в който се усещаш като на парти, на което са поканени всички, не само брокерите на имоти и бароните на големия бизнес. Представете си такъв град, но не се облягайте на стената – тя е мокра“.

Това си е утопия отвсякъде. Дълбоко в сърцето си пънкарят на Банкси мечтаеше за по-добър и по-цветен свят, населен от творчески същества и автори на неочаквани „малки фрази“, например на следното сапьорско послание:

***
Дадох си сметка, че търся красота, стил и естетика, защото изложбата ме задължаваше да правя това – вкарваше ме в ролята на съзерцател. Нещо – или може би няколко неща? – обаче убягваха на тази роля, а липсваха и в изложбата. Първото го установих бързо: имената, авторските лица на кураторите и организатори. Кои бяха тези хора? Разбрах само това, което вече знаех – че изложбата е направена от „частна колекция“ на творби на Банкси, а основанието да се организира, макар и unauthorised, е благородно: желанието на организаторите да покажат творбите на Банкси на такива като мен, обикновени зрители, които иначе няма да ги видят. Просвета.

Че самият Банкси също ще липсва – това беше ясно по дефиниция. Но отсъствието му в случая прикриваше, че липсва нещо по-важно от него, духът му. Или „ефектът на Банкси“, както го наричат.

Изложбата беше посветена на графити, но не можеше да бъде по-класическа – платна с рамки, „работи“, наредени по стените, придружени от сериозни черни пана, които обясняват на зрителите каквото има да им се обясни.

© David Chiu

Организаторите бяха събрали и подредили двойниците на графитите и успешно бяха пропуснали автентичната им сила. Която, разбира се, не е нито в красотата, нито в стила. Да бяха гледали задълбочено самите „работи“, Банкси би им подсказал, че тя изглежда ето така:

Но галерията им си беше останала перфектен бял куб и никой не се беше опитал да разбие решетките ѝ, нито да мине силово през баркода на съвременния художествен пазар. Галеристите от 2023 г. просто бяха вкарали вътре онова, което през 2013 г. беше предпочело да остане отвън, при силата (не красотата) на графитите. А тя е там, където рисуваш, промъквайки се в сенките, защото собствениците те заливат с вода, криеш се под колите, защото полицията те гони и бие. Този пънкарски дух, който по дефиниция трябваше да си вилнее по улиците, го нямаше, а без него всичко ставаше миличко – лишено от черния си хумор и аурата на изящна подривност. „Вандализмите“ в случая бяха просто преместени от фасадите и въдворени зад рамки и стъкла, в галерия – място, мечта на кмета, специално предназначено за изкуство. Но с това просто преместване артистично-вандалската им аура се беше изпарила. А самата галерия беше започнала да напомня на зоологическа градина: вътре има тигри, но са на сигурно място, не могат да избягат[3].

Окачени по стените на галерията, графитите веднага се бяха превърнали в творби, някои дори в шедьоври, струващи много пари. Трети пък – във тишърти, худита, шапки, шалчета и пр. пазарни радости на промишления дизайн. Целокупно, приходът от тях вероятно беше по-голям дори и от шедьоврите.

Така че от графита през 2005 г. в Палестина през 2023 г. в Манхатън беше останало ето това:

А и то беше минало през безмилостното сито на мърча, човек лесно можеше да открие това в интернет. 

***
Впрочем, най-интересното беше, че при цялата си семплост изложбата беше иронично-саморефлексивна в това отношение. Тя не се беше посвенила да покаже – отново зад рамка и стъкло – тъкмо тази комерсиално-рекламна трансформация на тигъра Банкси и дори, използвайки стария виц, да се присмее сама на себе си.

***
P.S. Докато пишех този личен разказ, във Forbes излезе кратка бележка за изложбата, в която се казваше, че червена нишка в творчеството на Банкси била неговата punkish irreverence, пънкарска непочтителност. Оттам научих и онова, което дотогава не бях открил: the catalog of works has been submitted and revised by Pest Control Office [the ‘parent/legal guardian for the artist Banksy’] for accuracy and authentication, буквално „каталогът с произведения е представен и ревизиран от Службата за борба с вредителите [„родител/законен настойник на художника Банкси“] за точност и удостоверяване“.

Е, бащинската служба по вредителите се беше справила – Банкси не изглеждаше вече вредител. Чак сега забелязах, че всъщност изложбата така и се казва: Banksy in New York: Defaced, обезличен. Не беше баш умрял, ама… просто бившата му punkish irreverence беше станала punkish irrelevance. А той се забавляваше със своята псевдоанонимност и си играеше на ту вън, ту вътре спрямо комерсиалната машина…

Разбирах тази самоирония, но тя не ми харесваше. В България на такива работи им викаме „тука има, тука нема“. Хем съм анонимен и не авторизирам нищо, хем контролирам за точност и удостоверявам“, хем съм навън – в риска, хем съм вътре – в сигурното и паричките. Но може би такава е съдбата на цялото съвременно изкуство. Във всеки случай, артистичното пакостничество си беше тръгнало от сърцето на Голямата ябълка, автентичното пънкарството се беше поминало, оставяйки само галерийни спомени.

На това място трябваше да се чувствам отмъстен, динозавърската ми рок душа да тържествува и да злорадства, но всъщност ми беше тъпо. Идеше ми аз, побелелият рокаджия, отколешен враг на пънка, да взема един спрей и да почна наляво-надясно: Punks Not Dead!

И както си мърморя това и вече съм си тръгнал, виждам в този момент на очукания тротоар на Canal Street:

Е, не е Банкси, но си е най-автентичен нюйоркски графит!
После гледам, че всъщност е реклама на спортния клуб по бокс насреща…

P.S. P.S. И за да не мислите, че ви лъжа и си измислям небивалици, ето как се самодокументирах – гравирах своя фотообраз в белия куб, сред „творбите“ на художника.

Punks Not Dead!

Текстът е публикуван първоначално на сайта на Културния център на Софийския университет. 

[1] Просто вкарал един слон в голяма зала и го боядисал с цвета и шарките на стените, животното едва се виждало… Това накарало властите да го обвинят във frivolous abuse of an elephant.
[2] След като Банкси оставя своите графити по стените на частни имоти, тяхната цена рязко скача. Има случаи, в които се продава само отделно взета стена с негов графит.
[3] В изложбената зала на Бродуей 378 никой не се беше постарал да вкара графитите в някакво взаимодействие с чистичките бели стени на галерията, в някакви заигравания, оцапвания, напускане на рамките, поне псевдовандализми. Във Филаделфия преди година (януари 2022) при организирането на изложбата Banksy Was Here кураторът Джон Залър доста се е постарал тъкмо в това отношение – там е имало пространствени реконструкции на инсталации, анимации, интерактивни елементи за най-малките посетители – имало е дори стая за графити, където зрителите са поканени да си направят сами шаблони и да се „изразят“. Нищо подобно нямаше сега в Ню Йорк.

 

Александър Кьосев
15.03.2023