Откъс от книгата, която изследва пределите на лудостта и езика. Изданието е на Сонм, преводът – на Тодорка Минева

„Тази книга се казва УМОПОМРАЧЕНИЯ. Умопомрачения в множествено число. В това множествено число няма нищо недопустимо. В него няма нищо тревожно. Особено ако става дума за любовни умопомрачения. Мъжът и жената достигат сякаш до някакви умопомрачения; умопомрачения в множествено число като че ли са по-подходящи от едно-единствено умопомрачение. Но в следващите два разказа става дума за действително умопомрачение – от тези, които сериозните речници определят с израза „загуба на здрав разум“.

Андре Байон

Андре Байон (1875–1932) е измежду най-ексцентричните, иронични и сензитивни писатели във франкофонската литература, получил признание във Франция и Белгия като оригинален стилист благодарение на творбите си с автобиографичен елемент „Историята на една Мария“ (1921), „Един така обикновен човек“ (1925), „Ухолезата от Люксембург“ (1928), познати и на българския читател. Определят го като предтеча на екзистенциализма, а сюрреалистите припознават в него своя сродна душа. „Умопомрачения“ са считани за ключово произведение от така наречената „клинична част“ на библиографията му, в която звучат ясно отгласите от кризите на писателя, предизвикани от психичното заболяване – негов спътник през целия му живот. В двата разказа, съставляващи корпуса на творбата: „Думите. Церебрална драма“ и „Ева и Кики. Семейна драма“, Байон изследва пределите на лудостта и езика с помощта на две истории, лишени от всякакви орнаменти, с най-обикновени персонажи. В тях хуморът и страданието се свързват в общ глас, а отчуждението, загубата на смисъла и опитите за възстановяването му са основни теми. Пред читателя се разкрива свят, разположен на „неясната, неуточнена, но неизменна граница, преминаваща между лудите и онези, които не са луди“ (Мишел Фуко, „Литературата и лудостта“, Critique 2016/12 (835).

„Умопомрачения“, Андре Байон, превод от френски Тодорка Минева, корица Софи Унг, изд. Сонм

IV.

И всичко това беше заради думите.
Случи се един четвъртък. Докато Жермен беше болна, тя се напрягаше: „Наред съм, уверявам ви“. Но той, без да се напряга, си беше съвсем наред, уверявам ви. Макар че главата го болеше там отзад, под костта. Но той имаше това право… Колкото до останалото: всичко беше наред, уверявам ви.
В четвъртък прекара един час у Мари, онази от книгите му, да, не му беше любовница, нито съпруга като Жермен, а нещо като майка. Жермен искаше това – много го искаше, уверявам ви.
Когато той влезе, Мари шиеше ризи. Какво друго да прави Мари, освен да шие ризи? И по-точно тропосваше бутониера върху ризата. Тя попита:
– Как си? По-добре ли си?
По-добре? Защо пък по-добре? Той отвърна:
– Да, Мари, добре съм, уверявам те. Тя се сети за Жермен. Попита го:
– А у вас? Наред ли е всичко?
– Всичко е наред, уверявам те. Тя се усмихна:
– Сега съм доволна. Както виждаш, аз…
– Да, Мари, виждам: ризите ти. Отлично. И тя беше добре, уверявам ви.
Той обичаше да идва в дома на Мари, а после обичаше да си отива. Погледна колко е часът на малкия часовник, окачен на стената. Беше забравил своя. Девет часът. Изчака малко и се осведоми:
– Това от вълнен плат ли е?
– Не, от памук.
– Бих се заклел, че е вълнен плат.
И отново погледа часовника. Все така беше девет часът. Ох! Времето не бързаше. Огледа се наоколо. Мари шиеше в кухнята: масата, печката, кафеникът – наивно твърде голям за самотната Мари, мивката. Преживя малък шок. Каза:
– Знаеш ли? Не бива да се изхвърля утайката в мивката.
– Разбира се – каза Мари. – Иначе мивката се запушва. Защо ми казваш това?
– Просто така, Мари. Казах го, както бих казал всяко друго нещо. Понякога това поражда недоразумения: гайка в кривката. Разбираш ли?
– Не – каза Мари, – не разбирам.
– Не се безпокой. Казвам го, защото…
И за трети път погледна часовника. Виж ти, все още е девет часът! Отбеляза:
– Часовникът ти не работи.
– Да, не работи – каза Мари, – повреден е.
Добре, повреден е. Няма какво да отвърнеш на това. Само дето беше малко по-късно. Защо Мари окачваше на стената часовник, който не показваше часа, понеже беше повреден? И после часовниците не се поврежда току така. Той каза:
– Може би не си нахранила часовника. Да нахрани часовника? Не. Той много добре знаеше как се навива един часовник. Каза това на шега, за да спечели време, пък и защото беше гладен. Мари би трябвало да разбере. Но не разбра: тя беше тази, която не разбираше. Довършваше бутониерата. Приближи я към устата си и скъса конеца със зъби. Той ясно видя как тя захапа ядно конеца и каза:
– Никой не си храни часовника.
И тозчас „часовник“ стана дума с колелца, които се въртяха, за да глождят мозъка му. Това, което се случваше, беше справедливо. Но той не искаше да се случва тук. Опита да се защити:
– Не се сърди. Не те упреквам: ти си свободна жена. Просто констатирам, че си забравила да нахраниш часовника.
Това обяснение би трябвало да е достатъчно. Храниш или не храниш един часовник, след като предоставяш мозъка си за глождене на часовника.
Той не можеше да каже това на Мари. Тя трябваше да отговори кратко, например: „Прав си, ще си нахраня часовника“. За нищо повече не можеше да става и дума. О!, не: тя направи това, което правеха и другите от няколко дни. Каза му:
– Не се шегувай. Говориш глупости.
Всъщност беше очевидно, че човек може да дава храна на часовника си. И после не му се искаше Мари да казва, че той говори глупости.
– Кълна се – рече той, – кълна се, че се лъжеш, че всички вие се лъжете,когато твърдите, че говоря глупости. Мари, разбери, че не говоря глупости, когато казвам:
„Забравила си да нахраниш часовника“, по-малко от всякога говоря глупости…
Той млъкна. Тя направи жест на човек, който захвърля шиенето, защото млякото му изкипява. Напръстникът падна, иглата падна, а накрая и ризата. Защо се случиха тези падания едно подир друго? И го погледна така, както преди, когато той се оплакваше: „Боли ме главата“. Да, имаше главоболие. Но не се оплакваше. Трябваше на всяка цена тя да разбере, че човек дава храна на часовника.
– Я да видим защо казваш това!… Ако беше канарче, щеше да му даваш зрънца. Зареждаш с гориво печката… А часовникът… Може би не си спомняш… Правиш го, без да се замисляш… И все пак помисли… Всеки ден даваш храна на часовника си… Знаеш, че всеки ден даваш храна на часовника си. Знаеш, че всеки ден даваш храна на малкото си часовниче, всеки ден даваш храна на клетото си малко часовниче.
Той я прегърна. Всъщност Мари беше добра душа. Щом я прегърнеш, в крайна сметка винаги разбира. Тя заплака за злощастията на това клето малко часовниче. Каза:
– Така да бъде! Ще нахраня часовника.
Отлично. Той беше доволен. Но с какво ще нахрани часовника? Той рече:
– Не плачи… Побързай. Любопитен съм.
И ето. Тя взе яйца – цели три. Чукна ги в един тиган, изпържи ги и ги сложи пред него:
– Яж, миличък.
И вече не плачеше.

Така времето напредна. Той си тръгна. Чувстваше се съвсем добре, уверявам ви. Чувстваше се като човек, изял три яйца. Беше изял три яйца. Тогава защо?… Защо, когато се прибра, Жермен го изгледа с такъв лош поглед? Той се усмихваше, готвеше се да ѝ каже: „Добър ден“, а после да я целуне. Тя се отдръпна:
– Е, как си? Някакви новини?
Какъв въпрос! Ясно беше: тя вече знаеше за историята с часовника; подозираше бог знае какво заради историята с часовника. Той обясни:
– Часовникът ѝ беше повреден… Малко се поскарахме. Аз казах: „Учудвам се, че си забравила да нахраниш часовника“.
Тези думи трябваше да бъдат достатъчни. Нищо лошо не беше направил. Жермен трябваше просто да отговори:
„Ясно“. Той я подкани:
– Нали, Жермен?
Е, не! Жермен нямаше под зъба си конец от бутониера, върху който да излее яда си. Тя отсече:
– Човек не дава храна на един часовник.
Защо да продължават тази история с часовника? Той уточни:
– Да видим. Доказателството е, че тя изпържи две яйца. Аз ги изядох.
Тя се усмихна с проклетата усмивка на жените, когато не са прави. Направи това, което правят всичките жени, когато не са прави. Заговори за друго. Каза:
– Три яйца, след като си закусил – голям си лакомник. Не каза „лакомник“, произнесе друга дума, но само от учтивост той я изтълкува като лакомник.
Тогава защо? Защо тя казваше: „Говориш глупости“? Защо отричаше: „Човек не дава храна на един часовник“? Защо произнесе онази дума, която той само от учтивост изтълкува като „лакомник“? Клетата му глава! Той се чувстваше добре, уверявам ви. Клетата му глава! Думите отново започнаха да глождят.
И онова, което се случваше, беше справедливо.

Следобеда той излезе. Беше казал на Жермен:
– Отивам да се видя с един приятел.
Приятелят беше Приятелят с главно П, единственият Приятел, любимият Приятел. Колко се радваше, че ще се види отново с единствения си Приятел. Времето беше хубаво. Той тръгна бързо. Шът! Човек не мисли за думите, когато отива при Приятеля си; не мисли за часовника, когато отива при Приятеля си. Нито дума, няма да каже нито дума за часовника на Приятеля си.
Когато пристигна в дома на Приятеля си, той каза:
– Поскарах се с Мари. Приятелят се учуди:
– А! И защо? Той обясни:
– Заради един часовник. Не беше си нахранила часовника. Така, без да иска, отново заговори за часовника. Приятелят му не изглеждаше изненадан. Несъмнено знаеше историята? Той попита:
– А вие с какво храните вашия часовник?
Той? Какво… От години не се беше занимавал с часовника си. Часовник е дума с колелца, които се въртят, за да глождят мозъка. Не можеше да каже това. Пиха кафе. Предположи наслуки:
– На часовника се дава кафе.
После се разсмя, защото беше смешно да даваш кафе на един часовник. Приятелят му също се разсмя:
– Шегаджия.
Защо шегаджия? Онзи не уточни. Заговориха за друго. Жермен също беше заговорила за друго. Приятелят нижеше фрази, за да завоалира проблема с часовника [защото той си мислеше по въпроса с часовника]*, защото те и двамата мислеха по въпроса с часовника.
Тръгна си. Крачеше през полята. Чувстваше се много добре, уверявам ви. Вече не мислеше за часовника. Вече не мислеше за думите. Може би думите са жаби, които скачат без риза като голи жени по ливада. Ах! Ах! Той мина през една ливада, видя тези жаби. Взе една. Под гушката ѝ нещо туптеше като тиктакането на часовник. Ах! Да, часовникът. Помисли си:
– Приятелят ми каза: „А вие с какво храните вашия часовник?“. Не каза: „Не мисля, че човек дава храна на един часовник“. Следователно той вярва или не вярва. Защо? Защо като Жермен, защо като Мари да не каже какво се дава за храна на един часовник?
Прибра се. Жермен свиреше на пианото Бетовен. Скъпата Жермен. Та… та-та! Все този велик Бетовен… Той каза:
– Не искам да те безпокоя. Никога вече няма да споменавам за часовника.
И онова, което се случваше, беше справедливо.

Запази си силите за съботата. Съботно време се срещаше с други приятели в дома на Приятеля си. Докато Жермен беше болна, те му казваха: „Пази се. Човек не може да живее безнаказано в подобна атмосфера. Особено ти!“. Знаеха всичко. Известна им беше историята с Валер. Вероятно знаеха за проблема с часовника. Събираха се единствено, за да разрешат проблема с часовника. Тогава какво биха казали?
Отначало не заговориха за часовника. Бяха пристигнали преди него. Казаха:
– Добре ли сте?… Починахте ли си?… Ходихте ли на лекар?
Всичко това, за да спечелят време и да заговорят по-късно за часовника. Впрочем внимание! Да иде на лекар. За Жермен също бяха говорили да иде на лекар и едва влязъл: „Тя е опасна за себе си, опасна е и за другите, би било разумно да я въдвор…“ О, не, той не беше пожелал. Отвърна:
– Много съм добре, уверявам ви. За какъв лекар говорите? Знаете, че не съм…
Той изчака и сякаш обяви високо: „умрял“:
– Умопомрачен.
Всички се разсмяха в един глас:
– О, да, о, да, знаем, че не сте…
Сетне сякаш обявиха високо: „умрял“:
– Умопомрачен.
Внимание! И на Жермен казваха: „О, да, о, да, знаем…“. Тоест считат го за умопомрачен. Помисли си, че и според Жермен беше си изгубил ума. Рече:
– Казвате, че не съм умопомрачен поради простата причина, че ме считате за умопомрачен. И все пак аз не съм умопомрачен. Но ако поради някаква причина това ми доставяше удоволствие, бих ви казал, че съм умопомрачен, че несъмнено малко по-късно поради друга проста причина ще полудея напълно.
А те в един глас:
– Очевидно е, драги, умопомрачен сте. Кой от нас не е поне малко…
И сякаш обявиха високо: умрял.
– Умопомрачен.
Хем умопомрачен, хем пък после не бил умопомрачен? – ясна работа. Те се шегуваха. Искаха да избегнат въпроса с часовника. Той престана да отвръща. Оттегли се в един ъгъл. Заслуша се. Тъй като разговаряха, неизбежно стигнаха до въпроса с часовника. Бяха писатели: разбира се! Почетоха от творбите си: разбира се. Имаше музиканти: разбира се. Те посвириха музика: разбира се. Всички знаеха, че са се събрали, за да обсъдят въпроса с часовника, но нито един от тях не се реши да заговори по въпроса с часовника.
Казаха му:
– А вие, драги, ще ни прочетете ли нещо?
Той беше писател, разбира се: прочете нещо, разбира се. Всички бяха тук, за да разберат с какво се храни един часовник, и когато той свърши, нито един от тях не се реши да заговори за това, с какво се храни един часовник. Някой му каза:
– Този разказ ми харесва.
Не ставаше дума за разказа. Ставаше дума за часовника и несъмнено той мислеше това на висок глас, защото всички изригнаха:
– Проклет шегаджия.
Тогава Приятелят му излезе. Върна се с нещо. Каза:
– Ето кафе. Ето един часовник. Твърдите, че на часовника се дава кафе. Дайте това зрънце немляно кафе на часовника.
Най-сетне! Заговориха за часовника. Но самият той не беше шегаджия, не беше умопомрачен. Часовникът не се храни с кафе; и най-вече на часовника не се дава кафе публично. Той рече:
– Не е сериозно това, което искате от мене. Те се направиха, че разбират.
– Ами да поговорим за нещо друго.
Но мислеха за часовника. Имаше сред тях един Господин. Той заговори за Тен. Нужно ли беше този Господин да говори за Тен?
– Господине, ако ви попитам, бихте потвърдили, нали, че трябва…
– Тен… – продължи Господинът, който говореше за Тен.
Имаше и една дама. Тя свиреше на пиано. Нужно ли беше тази дама да свири за пиано?
– Госпожо, ако ви попитам, бихте потвърдили, нали, че трябва…
– Та-та-та – продължи да свири на пианото дамата. Тогава той видя, че дамата беше Жермен, че докато я слушаше, с ръка върху челото си, Господинът с Тен клатеше глава, а другите, наредени в кръг, също клатеха глава. Имаха вид, че тактуват, но не тактуваха. Правеха си знаци:
„Внимание! Нито дума, да не кажем нито дума за часовника“.
Защо? Защо заговорничеха така? Защо упорстваха да не говорят за нещо толкова просто: с какво се храни един часовник. Беше достатъчна една дума, няколко думи, много думи, за да се изчерпи най-сетне въпросът. Затова бяха дошли. А, ясна работа! Преди той да дойде, те се бяха споразумели: „С неговия Валер той разболя жена си, ние ще го накажем“. Следваха план, план, измислен от Господина, който упорито говореше за Тен. Това трябваше да приключи. Той се изправи със скок:
–Говорите за Тен, Господине,но съзнавате,че аз не съм… И както се обявява високо: „умрял“:
– Умопомрачен.
И ето че, щом се изправи, „умопомрачен“ стана дума с крака като неговите, с ръце, които бяха продължение на неговите, те пореха въздуха, удряха по масата, в крайна сметка обърнаха една чашка с кафе, несъмнено същото от- вратително кафе, което твърдяха, че той трябва да даде на часовника. Тъпа работа, но нещата ставаха сериозни. Той се обърна към Жермен.
– Няма какво да правя сред тези хора. Да си вървим. Той си тръгна. Вървеше по пътя. Беше нощ. Чувстваше се съвсем добре, уверявам ви. Жермен го държеше за ръката. Внимание! Тя беше уморена. Той я беше разболял с тази негова история с Валер, сега нямаше да започва отново с историята за часовника. Каза ѝ:
– Жермен, моля те, признай поне веднъж, че човек трябва да дава храна на един часовник.
Тя сякаш не разбираше. Отвърна:
– Слушай, там долу има една локва. Чуй как крякат жабите. Така е, защото нощта е хладна.
Той каза:
– Възможно е да се чува как крякат жабите, когато нощта е хладна. Не става дума за това. Ти ме наричаше: моето момче, пратено ми от милостивия Бог. Има Бог, Бог съществува. Едни казват да, други – не. Ако отхвърляш въп- роса за часовника, как ще знаеш дали Бог съществува или не?
Тя каза много сериозно:
– Знам: Бог съществува.
– Тогава мисли логично. Ако Бог съществува, проблемът с часовника има значение. Часовникът вече не е часовник: той е факт. Това, дали се храни или не, е друг факт. Това, че Бог съществува, е трети факт. Ако отречеш първите два, отричаш и последния. Виж небето, виж земята: заради един часовник ти отричаш небето и земята.
И тогава най-сетне тя разбра. Погледна небето, погледна земята – заприлича на Бог, готвещ се да сътвори от нищото небето и земята.
– Не мисли за това. Нали знаеш – чуй ме, – нали знаеш, че не се дава кафе на един часовник, че не се дава нищо за ядене на един часовник. Понякога се случва да капнеш само няколко капки олио в часовника.
Олио, като на салатата, след като сме призовали небето и земята! Той се разсмя. Но не беше умопомрачен. Човек не изхвърля утайката в мивката, нито излива кафе в часовника, нито пък олио в часовника. Човек не дава храна на часовника. Знаеше много добре: часовникът се навива. Тогава за какво беше това упорство? Защо му се присмиваха? „В часовника се капва олио.“ Имаше над какво да се разсъждава. Боже мой, след като имаше над какво да се разсъждава…
След малко той си спомни за Господина, който говореше за Тен. Каза:
– Той ми се сърди заради историята с Валер. Ти също ми се сърдиш. Разболях те, но си жертвах разума и Валер е само дума. Около тази дума групирах други думи и от дума на дума се роди Валер с неговите пръсти в пристъп на лудост около врата на една стара жена. Кълна ти се, че Валер, който не съществува, не е убил никаква старица; че аз, който съществувам, не съм убил никаква старица. Но ако ти пожелаеш, с думите, от дума на дума, ще убия Валер.
Тя каза:
– Да, можеш да убиеш Валер с думи. Напиши разказ. Но преди това си почини. Виж се с някой лекар. Почакай да се успокоиш. Бъди спокоен за мене.
– Спокоен? Така ли?…

* Текстът е добавен във второто издание от 1931 г. – Б.пр.