Темата за доклада не стана централно събитие на изминалата седмица. Репликата „Който не работи, той не греши” издава пасивност и безхаберие към тежките констатации. Симулацията на активност е продукт на нежеланието за промяна.
Специализираният коментар на препоръките от поредния мониторингов доклад на ЕК би следвало да бъде дело на хората с юридическо образование, които заемат високи и отговорни позиции в органите на съдебната власт и на държавното управление. Те разполагат с изключително богат емпиричен материал, върху който могат дълго да умуват, смело да развиват своя професионален, интелектуален и административен капацитет, доколкото притежават такъв, за да решат дали действително ще се съобразят с препоръките, или ще продължат с имитацията на действия, които в крайна сметка не водят до положителен резултат. Докладът има различни равнища на прочит, изключително богат е на съдържание, но тук ще бъде хвърлен само бегъл поглед върху политическото послание.
Тонът е равен, спокоен и чисто чиновнически. Изобилието от факти говори само за себе си. Усещат се признаци на умора дори и в предупреждението, че мониторингът няма скоро да спре. Когато става дума за намерения за бъдещи действия, се срещат и похвали – какъвто е случаят с приетата от парламента Стратегия за развитие на съдебната реформа. На равнището на постигнатите резултати положението е отчайващо. Не е подминато абсолютно нищо – дори и политическата криза от миналата година, която на практика е стопирала промяната. На новото правителство дипломатично се дава известен шанс, потупването по рамото след смяната на властта е практика на Комисията и тя винаги води до самозалъгващо успокоение на управляващите. Част от него е и въздишката на облекчение, че докладът не е чак толкова тежък, колкото се е очаквало. Ударът пада върху ВСС и съдебната система, но нима е пощадено Народното събрание, което не успя да избере главен съдебен инспектор поради проточилата се процедура и предсрочния вот, не е приело промени или пък изцяло нов Наказателен кодекс, не е уточнило дали са необходими поправки на конституцията. Т.е. втората характерна черта в стилистиката на Комисията, освен поощрението на декларираната политическа воля за реформи, е да отправя препоръки за законодателни и институционални промени за засилване на капацитета на държавните и съдебните органи в борбата с организираната престъпност и корупцията – двете области, за които постоянно се подчертава, че страната не се справя, и да определя резултатите от предприетите действия като недостатъчни и неефективни. Брюкселските чиновници ни казват на техния си език, че е крайно време да се направи нещо реално у нас, за да се спре с беззаконието и да се въведе ред в държавата. Вследствие на това отговорните фактори изпадат в невъобразима паника, тъй като най-малкото са длъжни да отчетат някаква дейност и се започва цяла плеяда от хаотични послания: Докладът не е чак толкова негативен, колкото се е очаквало да бъде, поставя се началото на писането на нов екшън план, който ще се съобрази с полезните и обективни препоръки на европейските ни партньори, въпреки изобилието от критики, никой не пропуска да отбележи със задоволство и да преувеличи до крайност дипломатично изказаните за него няколко положителни думи. Без дори да персонализираме, можем да отбележим, че изречената през седмицата реплика „Който не работи, той не греши” издава пасивност и безхаберие към тежки и значими констатации, олицетворява в себе си общия колективен патос на самоотбрана, даващ възможност на всеки да си спасява кожата поединично и да защитава консервативните си позиции. Или казано с една банална метафора, малцина са тези, които са склонни да изхвърлят гнилите ябълки от собствената си градината
В традицията на констатациите в докладите или не са гласувани необходимите закони, или те не са качествени и са нужни допълнителни поправки, или те не се прилагат, или създадените от тях институции не функционират. А българските магистрати и политици в повечето случаи проявяват откровена неадекватност при изпълнението на предписанията. ЕК разкритикува електронния избор в съдебната система и предварителните уговорки за осигуряване на необходимия брой гласове за даден кандидат в условията на липсваща прозрачност и на обективна оценка за заслугите и способностите на кандидатите. В този момент беше избран Лозан Панов за председател на ВКС. И въпреки всички съмнения, че системата за електронно гласуване създава възможности за контрол и манипулация и въпреки критиките на самия Панов към тази система, той пое новия си пост именно чрез нея. Същото нещо стана и със системата за случайно разпределение на делата в СГС, за която наши специалисти и експерти ни уверяваха колко е честна, а в доклада пише друго. Или ако вземем пример с изпълнителната власт, окозва се, че БОРКОР има само аналитични функции, но не е направил абсолютно нищо по отношение на превенцията на корупцията.
Трайното и устойчиво присъствие на болната тема „корупция”, която очевидно се е превърнала в системна и неизкоренима, изгражда на България образ на корумпирана държава, на неприятно изключение в ЕС. Отново се повтаря дълбоко познатата ни мантра: „До този момент има много малко окончателни присъди по дела, свързани с корупция в големи размери, въпреки мащаба на проблема.” Няма ефективност, няма осъдени, делата се бавят, съдебната система не функционира както трябва. Така се насочваме към вече направеното наблюдение, че усилията не произвеждат очаквания резултат, че компетентните институции са неспособни да си свършат работата, че техните действия отиват направо в нищото. Препоръчва се изработване на стратегия за противодействие на корупцията и тук за кой ли път влизаме в схемата за изработване на нормативен документ, в който резонно ще се набележи поредната дузина от мерки, съответно подлежащи на изпълнение и на последващ контрол. А ние сме царе на писането на стратегии и на приемането на закони за прилагането им. Тази игра сме я играли толкова пъти с ЕК, че сме си научили урока на определено ниво, което обаче сме доказали със сигурност, че не можем да надскочим. Въпросът опира до манталитета и корупцията не се изкоренява с нормативни актове. Когато аз взимам подкуп под масата, мен ме интересува не каква е нормативната уредба за наказание на моето деяние, а как да се укрия, за да не мога да бъда осъден и респективно как да подкупя съдиите, за да отърва кожата, ако ме хванат. Именно тук е голямото разминаване с мисленето на възпитаните в стриктното съблюдаване на върховенството на закона брюкселски бюрократи, които смятат, или поне се правят, че смятат, че някъде в законодателството се крие панацеята за превенцията на корупцията и на престъпността. И „организираната престъпност продължава да бъде проблем на България”, и там са малко приключилите дела, има показни убийства, осъдените успяват да избягат. Създава се усещането, че престъпниците стоят над закона и остават безнаказани, надделяват над оказалата се пасивна спрямо тях държава. Не само правната рамка не е в състояние да въздаде нормалната доза справедливост, а и критиката към съществуващата институционална структура допълва щрихите към оформилия се модел на безпомощност и безучастност.
В част от обществото съществува нагласата, че мониторинговият механизъм трябва да бъде прекратен. Темата за доклада дори не се нареди като централно събитие на изминалата седмица. Чуват се и политически гласове, че това наблюдение е крайно време да отпадне, че Европа също има своите проблеми с престъпността и корупцията и фиксацията върху нашата страна е несправедлива и неоправдана. Нещата опират до социокултурни възприятия и до историческата традиция. Западноевропейците имат далеч по-устойчива демокрация и далеч по-развита култура от нашата и това се дължи на обстоятелствата и на средата, а не на самите хора. Историята в по-голяма степен е пощадила тях и е наказала нас. Обаче, след като в днешната модерна ситуация споделяме общ политически и цивилизационен фундамент, би следвало вече да сме унифицирали и конкретните практики поне в областта на върховенството на закона. Тези, които сравняват негативните проявления в България и в Европа, забравят колко по-напреднала е в други отношения тя спрямо нас. Това е ефектът на умората от интеграцията. Той се изразява в опита да се издигне на една достойна висота спадналото национално самочувствие на българите, води до разпалване на националистическите страсти и засилва евроскептицизма и враждебността към европейците, които обясняват на българите какво трябва да правят. Докато има кой да роптае срещу западните посланици и да ги нарича „червенобузи чичковци”, винаги ще съществува опцията за отклонение от правия път. Метафората не свършва само с изваденото от нафталина политическо послание, тя се е вкоренила в светогледа на множество отговорни фактори, които латентно я припознават и като своя, както и в мисленето на част от населението. Ако системата имаше достатъчно воля да се промени на равнището на реалните действия, а не на показната декларативност, тя отдавна щеше да го е направила. Факт е, че тя резистира и затъва все по-дълбоко в дебрите на процедурния формализъм и в бумагите от стратегии и екшън планове. Симулацията на активност е продукт на нежеланието за промяна. Статуквото е далеч по-удобно, с него всички са свикнали – полицаите, прокурорите, съдиите, престъпниците. И изведнъж трябва да им се разклати спокойствието. Това няма да стане толкова лесно. Умората от доклада е прекалено голяма и мнозина се нуждаят от почивка.
