Във връзка с онова, което писах миналия път не мога да не се обърна и към изключително болезнения въпрос за различните (религиозни) “култури” и тяхното отношение към “универсалните и безусловни” права на човека, доколкото последните безспорно са формулирани в историческите рамките на европейската (християнската) цивилизация.
Да, различните религиозни култури именно защото изхождат от различни от християнските светогледни и философски представи за Бога и човека, биха могли да мотивират волята на общностите, живеещи с тях, към формулирането на отлични от европейските “права” за средата си. Това е факт. Така например в ислямската култура се смята, че мъжът има право да разполага с жена си (включително в определени случаи с живота и достойнството й), или, което е същото – че жената няма равно право с мъжа.
Тежкият въпрос е как да се гледа на различия от рода на това. Възможни са два подхода.
Според първия – „мултикултуралисткия” и особено разпространен днес – правата са производни от вижданията на различните култури и следователно са валидни изключително в тях и за тях. В тях и за тях те понякога се гледат дори като безусловни, но ако те все пак произтичат от възгледите на тези култури, то те не са универсално безусловни човешки права, а само универсално разпрострени претенции на визиите на въпросните “култури” за правата на човека.
Лесно се вижда, че според този „мултикултуралистки” подход универсално валидни права човекът просто няма и не може да има. Да, за християнския (европейския) човек „е валидно” това, че мъжът и жената имат равни права, тъй като, в най-голяма дълбочина, според вярата на този християнски човек всички хора – и мъжете, и жените – са в Христа Иисуса “осиновени Богу” и като братя и сестри един на друг еднакво имат причастност на трансцендентното достойнство и власт на своя небесен Отец (това е най-дълбокото – дори да е днес забравено – основание за равно-правието им). Мъжът и жената имат равни права, защото християните изповядват Бога като Отец, “осиновил” людете чрез (в) Христа Иисуса.
Напротив, за мюсюлманина е валиден възгледът, че мъжът има право над жената, защото Бог, Който и за него е единствен и абсолютен Господ (Господар, Владика) над творението Си, определя самовластно порядъка на креатурите в него и го е определил именно така, че е поставил мъжкия пол над женския. Мъжът и жената според мюсюлманската вяра нямат равни права, защото мюсюлманите не изповядват Бога като Отец на людете, а единствено като Господар и Законодател, Който е разпоредил нещата да стоят така. Проблемът възниква от това обаче, че за християнския (европейския) човек равните права на жената с мъжа са валидни, разбира се, не (просто) за християните (за европейците) – за тяхната “култура” – а за всички хора, т.е. според виждането му това са универсално валидни права и това е съвсем естествено, след като християнинът изповядва, че Бог в действителност е станал Отец на всички и всички биха могли (би трябвало) да у-своят за себе си това „осиновление” Богу.
Но и мюсюлманинът смята, че правото на мъжа над жената е валидно не (просто) за мюсюлманите – за тяхната (си) “култура” – а за всички, т.е. че това право е универсално валидно сред човеците, пак на основание на това, че и мюсюлманинът е уверен, че Бог в действителност е Господар на цялото творение и така именно го е устроил.
Какво произтича от това?
На пръв поглед нищо повече от онова, което и утвърждават “мултикултуралистите” – че всяка (религиозна) “култура” съобразно своята визия смята формулираните в нея права за универсални (макар емпирически те да са валидни само в нея) и значи действително универсални права всъщност няма. Има, повтарям, само права, които определената култура смята за такива.
Би могло обаче (и дори “мултикултуралистите” трябва да се съгласят, че поне би могло) да се утвърди и нещо друго. А именно че правата, формулирани в едната от тези (религиозни) култури, действително са универсалните (независимо че фактически нямат валидност в другата). Тогава обаче тяхното неспазване в тази друга култура трябва да се определи като ограничаване, отказване на тези универсални човешки права там и макар наистина в тях едно друго право – да кажем, на мъжа над жената – да има валидност, все пак жената и там има равни права с мъжа, само че на тях просто не им е дадена сила.
На когото тази алтернатива се струва мъчна и предвид обременеността й с възможни междукултурни (религиозни) конфликти достойна да бъде оставена без разрешаване, трябва да признае обаче, че от нейното решаване по единия или другия начин (което често пъти няма как да се избегне) произтичат радикално различни практически последици, които не могат да се загърбят.
Защото ако всъщност няма универсални права и например равното право на жената с мъжа е универсално само според “културата” на християнското човечество (без да е такава и в действителност), ние ще трябвада приемем, че когато в ислямското общество мъжът разполага с живота и достойнството на жена си по един за нас недопустим начин (непрекъснато сме свидетели на подобни случаи), той собствено не върши нещо, на което няма право, но само нещо, което за нас е неприемливо. Та нали право-мерното и не-право-мерното е нещо, което има валидност само в рамките на определената “култура” и вън от нея може да функционира единствено като претенция. Но тогава ще трябва да се съгласим също и че всяко практическо действие по защитата, да речем, на правото на една ислямска жена да разполага самостоятелно с честта и живота си (което, колкото и да не желаем конфликти, непрекъснато се налага да извършваме) е пак само акт на претенция на представителите на една “култура” (християнската) спрямо друга, т.е. не е право-мерно действие, а – при всичките си емоционални и благородни подбуди – насилие, което, ако бъде успешно, ще бъде вече не плод на възтържествувалото “право”, а на наличната (в момента) по-голяма сила на европейците (на християните). А на насилието насилваният има основание да отвърне по подобаващ начин.
В скоби казано никакъв аргумент тук не може да бъде например позоваването на обстоятелството, че и ислямски страни са подписали след Втората световна война “Всеобщата декларация за правата на човека”, където равно-правието на половете е утвърдено експлицитно и следователно са се включили в общото воле-изявление на “обединените нации”. Именно тук зависимостта на правото от волята (т. е. чисто секуларното му обосноваване) разкрива в най-голяма степен своята онтологическа недостатъчност. Защото за всеки привърженик на върховенството на шериата (ислямското “Божествено” право) тази волеизява на мюсюлмански държавници трябва да се гледа било като принудена (от по-голямата сила на християнските нации тогава), било като подлежаща (както всяка воля) на промяна, която даже не просто може, а трябва да се извърши, доколкото е противоречала на едно онтологично (Бого-установено) положение, което просто не подлежи на отменяне от волята.
Съвсем друго е, ако въпросът бъде решен не в духа на мултикултурния релативизъм или егалитаризъм. Тогава отново различните “култури”, защото изхождат от различни, валидни в тях религиозни визии, биха могли да прокламират различни права – например неравни на мъжа и жената – но това тогава ще трябва да схванем в смисъл, че тяхната мотивирана от визиите им воля е отказала позитивно-правна сила (разпоредила е да не се спазват в тях) на определени безусловно универсални права. Така, ако в ислямската култура определени религиозни визии са мотивирали волята й да не даде равно право на жената пред мъжа (й), това ще означава не че (просто) тя е дала друго и валидно за нея право, а че чисто и просто не е дала сила на (о-без-силила е) едно безусловно универсално право на човека – в случая на човека от женския пол. А това пък ще означава, че жената ще продължи да има това право (на равенство) и в “културата”, която й го отказва, а всяко практическо действие (на самата ислямска жена или на фактор “отвън”) по защита на самостоятелното разпореждане с живота и честта й ще трябва да се определи именно като действие по защита на право – право-защитно действие.
Само в този случай би могло най-сетне да получи някаква осмисленост и понятието “еманципация”. Защото еманципацията – в противовес на модерната европейска философия на правата, ще кажем сега – не създава права (които, както показахме предишния път, и не могат да се “създадат” чрез отделянето от “дома”, от “общността”, от “отчеството”). Тя обаче връща (или, още по-точно – възстановява) ограничени или отнети от определена общност права, ако те действително са такива.
Но какво въобще означава “отнети права”, ако безусловно универсални права на човека всъщност няма и те не са нищо повече от възгледите на “културата” за правото? Та онова, което се определя като “отнето” право на жената в културата на исляма, е (нейно) право само според християните, както онова пък, което е (налично) “право” на същата тази жена в християнската култура, е чиста не-право-мерност (отнетост на “правото” на мъжа) в културата на исляма. Еманципацията следователно пред–полага определена интуиция за безусловно право – за право, трябва да кажем, което е налице за всички и навсякъде, т.е. и там е налице, където определена общност не му дава позитивна сила, където то не се съблюдава, и поради това именно отделянето от тази общност не е “отиване в далечна страна”, а тъкмо “еманципация” – възстановяване на едно (само лишено от сила) безусловно право. Това следва да се има предвид от всички, които си служат с понятието “еманципация” в теоретическите и в практическите си действия.
Ако има безусловни и универсални права на човека, тогава различните “култури”, повтарям, биха могли само да дават или да отказват позитивно-правна сила (в своите общности) на тези права, но не биха могли да премахват правотата им. Човекът има тези права не защото общото виждане на “културата” (например християнската, европейската) ги е утвърдило за човека съобразно представите си, а напротив – то ги е утвърдило (или, още по-точно – трябвало е да ги утвърди), защото тях човекът ги има (от Бога). Но ето защо човекът и не престава да ги има, те не му (вече) непринадлежат, ако той е имал „късмета” да е роден или да живее в “култура”, в която те не се утвърждават или се отказват по някакви съображения.
Който твърди обратното (колкото и мотивът му да е миротворски и почиващ на емпиричния факт на “мултикултурността”) – а именно: че правата на човека зависят от идеите на различните култури за човека и Бога, отрича със самото това човекът да има право изобщо. Той казва, че правата се създават от (идеите на) хората и значи могат на едно място да са едни, а на друго – други; днес да са едни, а утре са други; че всеки има право да дава или да отнема права. И тогава възниква въпросът: а откъде има той това право? Отговорът е съвършено тавтологичен: от това, че има определени представи и идеи (за Бога, за “реда”, за “закона” и т.н.). Ето това означава да предадеш правата на човека на чистия произвол на човека и да унищожиш с това идеята за “правото” изобщо.
Религиозните традиции (лежащи в основата на различните “култури”) са по-откровени от мултикултуралистките си “омиротворители”. Те не казват, че “правото” идва от вижданията им, а че то идва от Бога. И затова не оставят в неведение хората по отношение на това дали действията им имат “право” или не. Така ислямската традиция казва на жената (включително на жената от християнската култура): ти нямаш право наравно с мъжа си. В тази твоя „християнска култура” правото на мъжа ти над теб просто не се съблюдава. Но то е. Казва и на ислямската жена: „еманципирането” ти от мъжа не е израз на някакво твое “право” да избереш правото на друга „култура”, а чисто и просто не-право-мерно действие. То е неспазване, погазване на правото, обезсилване на онова, което е право – право на мъжа над теб, дадено от Бога. Но по същия начин и християнската традиция казва (включително и на ислямската жена): ти имаш и в твоята „култура” право наравно с мъжа си, защото чрез Христос Бог е “осиновил” и теб, както всички люде и чрез Кръщението ти можеш да у-своиш това „осиновление”. В твоята “култура” това твое право не се спазва, защото това осиновление Богу чрез Христа не се признава. Но то е. Ето защо ти имаш право да се отделиш от твоята “култура”. Това е твое право-мощно действие и следва да се определи като “еманципация”, а неговото възпрепятстване епротиво-правно действие независимо какво мислят за това в твоята “култура”.
Но ако и двете традиции говорят по този начин, то или нито една от тях не говори истината и жената нито има равно право с мъжа, нито мъжът й има право върху нея, и нито едното, нито другото е въобще “право”, а само различни възгледи за “правото”, и друго освен (само) възгледи за правото няма. Или права е едната и тогава (например) жената има равно право с мъжа и това не е просто “възглед” на християнската “култура”, който тя смята за универсално положение, а нещо, което е. И което, имайки сила, бидейки съблюдавано в общността на християните, не се съблюдава, макар да е право, в общността на мюсюлманите.
In abstracto, разбира се, можем да кажем, че точно толкова е възможно права да е ислямската вяра и жената да няма равно право с мъжа, което пък положение християните не съблюдават в общността си. Въпросът обаче не е че правотата и на двете, чисто мисловно е възможна, а че непременно е вярно (само) едното положение, ако въобще има право, а не просто възгледи за правото.
