1
3995

Университетският учен и публичният прожектор

Прави ми впечатление, че когато някое – съгласно чисто формалните критерии – академично лице, тоест преподавател в университета нашуми в публичното пространство с нещо скандално, както бе наскоро със злощастния субект Петър Илиев, уличен в плагиатство, а по-преди с професора Михаил Мирчев и неговите безумни лекции (качени от него самия онлайн), в социалните мрежи започват да звучат възмущения към университетската колегия като цяло. „Що за учени (професори) сте всички вие, след като сте търпели до сега подобни хора помежду си“. Или пък генерализиращи обобщения, вдъхновени от полу- или дори съвсем неосъзнат антиелитистки патос от рода на: „Ами, ето това са те – големите учени: преписвачи, тарикати, дрънкачи на безумия, които ние изхранваме с данъците си и на чиято фалшива експертиза поверяваме своите деца“.

Нерядко тези гласове в социалните мрежи не са на хора от агресивно-„народняшкия“ или носталгично-комунистическия спектър (за които „истински учени имаше тогава – преди да дойде демокрацията, а днес всички са мошеници“). Очевидно обаче са на такива, които не си дават достатъчно ясна сметка за спецификата на академичната (университетската) колегия. Защото, освен че е твърде, твърде многобройна, за да се състои от хора, които дори биха могли да се познават помежду си (ще кажа, че в Юридическия факултет, в който злощастният Петър Илиев заема скромната длъжност „главен асистент“ има цели девет специалности, а например във Философския, в който от 33 години преподавам аз – десет), академичната колегия въобще не прилича на някакъв team на фирма, работещ заедно и (именно) „екипно“. Не прилича дори на учителска колегия в начално или средно училище. И не прилича, защото университетският преподавател и (по идея) учен е автор на своята научна биография, той е – ако щете поради професията си – индивидуалист – човек, който работи задълбочавайки се, мисли и „произвежда“ измисленото, сам. След което, пак по идея, го преподава и му дава публичност като негов автор. А „авторите“, нека съобразим, не могат да бъдат общество, приличащо на фирмения staff – взаимно контролиращо се, следящо се и „внимаващо се“ взаимно. Да, членовете на академичната корпорация, тоест на университетските учени, биха могли да влизат помежду си в спорове – дори много остри, да се критикуват страстно, та даже и унищожително, но… само ако сами се забележат, ако има с какво да се забележат.

Ето защо в университета, ще го кажа с убеденост, далеч по-съществена е не формалната йерархия: професор, доцент, асистент и т.н., а неформалната – йерархията на личните авторитети, или казано на по-традиционен език: на мисловните направления, на талантите и на научните постижения. И тази йерархия далеч не задължително съвпада с тази на служебните позиции – ректор, декан и т.н.

И ето – тук е чисто психологическата грешка, която правят онези, които се възмущават по повод фигури като Петър Илиев: „как е бил търпян досега този“, „как може да е университетски учен този“ и т.н. Защото те би трябвало да съобразят, че „този“ им е станал – да, одиозно – известен именно след като е попаднал в лъча на публичния прожектор и защото е попаднал в лъча на публичния прожектор, а не обратното – попаднал е в него, защото, видите ли, е бил някакъв фактор в университетската колегия на учените, а значи – „що за учена колегия би могла да е тя, та да изпрати такъв като него под прожектора“.

Ще доверя, че до номинацията на въпросния Петър Илиев за – ни повече, ни по-малко – правосъден (а впоследствие и вътрешен) министър; до неговото потресително инфантилно-самохвално интервю по телевизията – в университетската колегия той не е бил нищо повече от член на младшия академичен миманс и собствено в колегията на учените, която обвиняват, че го е имала в състава си, е бил един от десетките сиви „труженици“, които собствено академичният „прожектор“ не е осветявал дори най-бегло, а със сигурност не би осветил и още години наред. Но в такъв случай кой носи вина, че „такъв човек“ влиза в светлината на публичния прожектор – университетската колегия, в чиято собствена йерархия той и формално (бидейки главен асистент), и неформално (бидейки автор на една единствена – без никаква известност до разкритието за плагиатство – книга) е заемал място в незабележимата ѝ периферия?

Ще се осмеля да кажа, че вина за „опубличностяването“ на подобни „академични персони“ като злощастния субект Петър Илиев, а съответно и за стигматизирането на академичната корпорация заради тях носи самата дълбоко сбъркана логика на днешната ни публичност. Защото дайте си сметка, че в академични именно авторитети тази наша публичност превръща – и то систематично – хора, които са „блеснали“ извън „академията“ и след това, едва след това са „произведени“ от нея и в „учени“ и „експерти“. Ще попитам: изтъкнати учени и въобще известни хора ли бяха през 2001 г. неколцината университетски юристи, които Симеон Сакскобургготски направи свои министри и които придобиха публична известност едва след като и защото станаха министри? Подчертавам: станаха известни, защото станаха министри, а не станаха министри, защото бяха (вече) известни учени. По-нататък: забелязвам, че от една година насам в казионния в-к „24 часа“ започнаха да ни приподнасят като „политолог-експерт“ (т.е. като академично лице с авторитет) един млад човек, за който за първи път чухме през лятото на миналата 2020 г. във връзка с намесата му в… среднощен скандал с протестиращите, блокирали кръстовището пред Румънското посолство. Сиреч – той пък бе „произведен“ от медийната публичност в „сериозен политолог“ („университетски учен“), защото се прочу в извънакадемичната шумотевица. Но не бе (и струва ми се едва ли щеше да стане) „сериозен политолог“ и университетски „учен“, ако не се бе прочул като „антипротестърски“ скандалджия.

Точно обратното: в нашата медийна публичност под лъча на прожектора обичайно не попадат онези университетски учени и членове на академичната корпорация, които в собствено нейната йерархия, тази на авторите, на (неформалните) авторитети – заемат първите места. Преди две седмици написах in memoriam за такъв именно свой колега. Във вестникарската рубрика „днес рожден ден имат“ няма да срещнете например името на наскоро отпразнувалия 70-годишния си юбилей друг мой колега – проф. Цочо Бояджиев – автор на над 20 монографии, превел от латински класическата „Сума на теологията“ на Тома от Аквино в обем от поне 5 хиляди страници и още толкова от Платон, Плотин, Пико дела Мирандола, Хайдегер, Братя Грим и т. н. Но ето защо широката публика остава с впечатлението, че академичната ни общност се състои най-вече от „специалисти“ като Петър Илиев, политолога-скандалджия от кръстовището, от потъналите в заслужена забрава „царски“ министри-юристи, а защо не и от такива като доктора по философия и продавач на шнорхели, който Слави Трифонов бе решил да ни направи министър-председател.

Отново ще призова обаче тази наша публика да си даде сметка, че изредените лица са попаднали под прожектора не защото вече са били известни представители на академичната общност, а напротив – са станали известни като принадлежащи на тази общност едва след като и защото са попаднали под прожектор, който никога и за никого не би ги осветил изобщо, ако би бил собствено академичният прожектор.

Или с най-прости думи казано: позволете и на нас – учените, авторите и да – авторитетите, да не сме познавали (преди да се изложат) субекти от типа на Петър Илиев. Имали сме си своята – самотна, индивидуална, умствена работа, която ни е ангажирала достатъчно, за да не ни даде възможност да забележим тяхната незабележимост.[1]  

____________________

[1] Този текст бе написан в деня, в който бе обявена кандидатурата за президент на колегата Анастас Герджиков, поради което този нов и по-своеобразен „сюжет“ е извън вниманието му.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЦветни транскрипции на преживяното
Следваща статияДимитър Косев – млад музикант на годината 2020

1 коментар

  1. Хванах претенцията на професора но не я разбирам. Излиза че никой не е знаел за кражбата на интелектуален труд от нагло копеле от негов колега понеже всички са били вглъбени? Едва ли? по скоро трябва да потърсим причините защо са си мълчали толкова време в Хранителката. И защо след като настана скандала толкова бързо изчегъртаха наглеца? Сиреч са знаели. И защо това преписването, криенето и изобличаването след скандал става в хуманитарията? ако си спомняте неколко германски политици изгърмяха като плагиати. и не бяха физици . И защо професора говори само за хуманитарите. Като че ли в Хранителката няма истински науки – математика, физика, химия, биология. и защо Правото възпитава в хюбрис? и да не би другите унивърситети по света да изповядват team организация и работа в екип? и защо хем искаме да имате лукса на „ако мине“ и хем да ни уважават в обществото? Въпроси и пак въпроси …. The answer is blowin’ in the wind