В академичната общност и особено сред ръководителите на висшите училища от страната напоследък възникна напрежение. На пръв поглед поводът е репутационен, а по същество – финансов. Става дума за разпределение на немалък паричен ресурс в обозримо бъдеще между ограничен кръг от висши училища. Сблъсъкът е между две групи от тях, имащи различен статут и вървящия с него престиж, който пък дава нееднакъв достъп до предвидени по Плана за възстановяване и устойчивост близо четвърт милиард лева, които следва да се изразходват до края на 2026 г. Конкретният повод за възникналото вълнение е поставеното на обществено обсъждане предложение на Министерство на образованието и науката да се променят критериите за придобиване на статута на „изследователско висше училище“, респ. получаване на достъп до визираните съблазнителни суми.

Всъщност потенциалът за конфликт между институциите от сферата на университетското дело се появи с промяната през 2020 г. на Закона за висшето образование (ЗВО), с която се създаде новата[1] за страната форма на „изследователското висше училище“, която се добави към възприетите по-рано типове висши училища. В чл. 17а на ЗВО е дадено следното определение на този вид висше училище: то „дава значим принос за развитието на важни обществени области чрез върхови научни изследвания и има високи резултати от научноизследователска дейност, оценени съгласно обективни показатели, включващи брой научни публикации в издания, реферирани в международните бази данни, брой публикувани заявки за патенти, брой цитати от други автори в реферирани и индексирани списания в международните бази данни“. Иманите предвид „обективни показатели“, „международни бази данни“ и „методика за определяне на висшите училища като изследователски“ се съдържат в акт на Министерския съвет.

При въвеждането на фигурата на този вид висше училище законодателят не е съобразил, че назоваването му като „изследователско“ представлява тавтология, която не добавя съществен белег към понятието за академична институция, предоставяща висша образованост, доколкото в нея непременно се извършва и научно-изследователска дейност. Той също не си е дал сметка за един по-важен ефект от своя акт, доколкото е умножил използваните в страната системи от критерии, според които разграничава видовете висши училища, като с това е създал предпоставки да се размият способите за оценка на наличните такива. Така към утвърдените от специализирания в това отношение държавен орган – Националната агенция за оценяване и акредитация (НАОА), и съдържащите се в поддържания от Институт „Отворено общество“ ежегоден „Рейтинг на висшите училища в България“ се добавя още една скала от показатели, измерваща резултатите от дейността на висшите училища. Първите две са комплексни, т.е. отчитат всички аспекти от дейността на висшите училища, вкл. теоретичните изследвания, водени в тях, а последната е специализирана за оценяване само на научноизследователската им работа. Добавянето на още една система за отчитане обаче допълнително усложнява картината и обърква страничния наблюдател, стремящ се да се ориентира за качеството на предлагания продукт в различните висши училища. Същевременно се създават предпоставки за разминаване в оценките, които те получават според различните точконосни оценъчни скали. Такова драстично несъответствие се наблюдава между дадените оценки от НАОА и новата система, открояваща „изследователските висши училища“ от всички останали[2]. Ала то има съществени последици, някои от които със значим ефект върху финансирането на висшите училища от страната. Немалък ефект има и върху репутацията в обществото на образователните институции.

През последните години кръгът на висшите училища, придобили статута на „изследователски“, постепенно се разшири, като понастоящем той включва 12 такива от страната – всичките държавни[3]. За да предотврати по-нататъшното нарастване на броя им, настоящото управление в проект за постановление на правителството предлага „повдигане на летвата“ за прием в „клуба на избраните“, като се увеличат драстично количествените стойности на „обективните показатели“, с които се отчитат постиганите резултати от кандидатите за постъпване в него, съотв. на имащите достъп до извънредните „европейски пари“. На това начинание се противопоставят академичните ръководства на повечето от висшите училища у нас, които не са членове на визирания клуб, но имат мнозинство в Съвета на ректорите. Аргументите им като цяло са смислени, като се изтъкват „съществени недостатъци в структурата и концепцията на предложените изменения“ и се прави предложението проектът „да бъде основно преразгледан, коригиран и подложен отново на обществено обсъждане“. Същевременно вече включените в българската „Бръшлянова лига“ подкрепят инициативата на МОН и дори вече са създали алтернативно сдружение[4], което да защитава интересите им.

Развръзката на текущия казус предстои, като са възможни различни варианти за решаване. В контекста на разглеждания случай може да се постави по-важният въпрос: какви типове образователен продукт предлагат висшите училища у нас и как те кореспондират с техните наименования? Отговорът на това питане не е лесен. Съществуват предпоставки за голямо объркване не само у страничния наблюдател, но дори у работещите в сферата на университетското дело у нас при опита да му дадат такъв. Те произтичат както от терминологичната неразбория в нормативната база, регулираща тази социална област, така и от непоследователната позиция на държавата по отношение именуването на висшите училища. В това отношение голяма роля играят различни лобистки влияния върху органите на властта при учредяването и назоваването на висшите училища. Липсват единни критерии, според които да се узаконяват претенциите на висшите училища по отношение не просто на техните наименования, но и на заявките за профила им като образователни институции.

Нека започнем с правната регулация по темата. Първото деление на висшите училища в Закона за висшето образование е на държавни и частни, осъществено с оглед на собствеността им (чл. 12). По-нататък се въвежда тяхното разграничение на „университети, специализирани висши училища и самостоятелни колежи“ (чл. 17). В ЗВО е дадено подробно описание на белезите, които следва да има първият вид от тях, т.е. на университета, а на останалите категории висши училища се приписват част от присъщите му белези[5]. Какво е това определение по своето същество? То фиксира количествен, а не качествен основен признак: „университетът е висше училище, което обучава по широк кръг специалности от професионални направления в поне три от четирите основни области на науката – хуманитарни, природни, обществени и технически“ (ал. 2, т. 1). С такова формално определение на университет се губи спецификата на университетския тип образование, т.е. ясното дефиниране на вида знания и умения, които един университет има за задача да предоставя и които го отличават от останалите висши училища[6]. Същевременно се открива възможността всяко висше училище да се самоназове университет, стига да „провежда подготовка в една или две основни области на науката или културата и отговаря на изискванията на чл. 17, ал. 2, т. 2-10“, като избере „наименование, отразяващо спецификата му“ (чл.3).

Словесната неразбория става още по-голяма, когато в ЗВО се прави неуспешен опит да се даде някаква особена характеристика, отличаваща „специализираните висши училища“ от университетите: в тях се „осъществява научноизследователска или художествено-творческа дейност и провежда обучение в една от основните области на науката, изкуствата, физическата култура и военното дело и отговаря на изискванията на чл. 17, ал. 2, т. 2, 3, 5, 6, 7, 8, 9 и 10“. Тук особено озадачаващо е как да се разграничат специализираните висши училища от университетите от посочения втори тип, т.е. тези, които носят наименование, отразяващо спецификата им, тъй като и специализираните висши училища също имат свой облик, отразен в имената им. В списъка на типовете висши училища не бива да бъдат пропускани и узаконените самостоятелни колежи, в имената на които също се посочва техният тематичен профил. Там се предоставя висше образование, макар и само в образователно-квалификационна степен (ОКС) „бакалавър“, но не и в ОКС „магистър“, да не говорим за ОНС „доктор“

За забъркване на още по-голяма не само „езикова“ каша допринасят и някои подзаконови нормативни документи. Такъв е случаят с Класификатора на областите на висше образование и професионални направления[7]. Според него образователната и научноизследователската дейност в страната се осъществява в много повече от четири области, т.е. към обявените в ЗВО хуманитарни, природни, обществени и технически науки се добавят още: педагогически, социални, стопански, правни, математика и информатика, аграрни, медицински, спортни, сигурност и отбрана. А това означава, че кръгът на висшите училища, които водят образователен процес по професионални направления от повече от една и дори в повече от три или четири научни области рязко нараства, а следователно всяко от тях може да претендира да придобие статута на „пълен“ университет.

Въвеждането само на формални критерии за разграничаване на видовете висши училища не води до никаква яснота и не открива възможности за ефективна държавна политика в сферата на висшето образование. Постигането на такава яснота не се подпомага и от липсата на конкретни определения на въведените с понастоящем действащата Стратегията за развитие на висшето образование в Република България за периода 2021–2030 година две от трите категории висши училища: изследователски, образователни и професионални. Сред наличните нормативните документи още не са посочени конкретни характеристики на „образователните“ и „професионалните“ видове висши училища. Може само да се предполага, че в тях няма да се провеждат фундаментални научни изследвания, а в най-добрия случай – ако изобщо се предвижда да се водят някакви – ще се провеждат научно-приложни изследвания. Същевременно се очаква дейността им да бъде предимно образователна и обучителна, с оглед придобиване на професионална компетентност. В тази връзка се прокрадва подозрението, че тези два типа висши училища лесно могат да се превърнат в ПУЦ-ове, което би обезсмислило претенцията им да дават именно „образование“, а не просто да предлагат обучение за придобиване на конкретна професия. Още по-малко те ще могат да се именуват „висши“ училища, тъй като самата същност на тази институция предполага извършването в нея на научноизследователска работа. Същевременно възниква въпросът как ще се съгласува дейността на визираните два типа висши училища с императивните изисквания, съдържащи се в Националната квалификационна рамка за учене през целия живот, която е съобразена с нивата в Европейското образователно пространство. В този документ са записани видовете знания, умения и компетентности, които следва да има всеки, притежаващ ОКС „бакалавър“, ОКС „магистър“ и ОНС „доктор“, независимо от това в какъв вид академична институция ги придобива.

Да се направи информиран избор за това в кое от различните по вид висши училища да следва потенциалният кандидат-студент става още по-трудно, ако се опре на техните наименования. Тук настава пълно объркване. Да започнем с категорията, която има най-голям брой представители. Понастоящем от 52 висши училища в страната 31 носят гордото име „университет“, като тук влизат и двата посочени в ЗВО типа. Към тях следва да добавим още 9 висши училища, които са се назовали – с одобрение на държавата – „академии“, макар такива да не са изрично посочени в ЗВО. Това означава, че над 3/4 от всички висши училища в страната имат претенцията да дават висше образование с университетски характер. Това не е изненадващо, след като държавата не си е дала труда да даде съдържателно определение на подобен вид образователна институция, което ясно да го разграничи от останалите висши училища. У нас специализираните висши училища, които не се стремят да повишат репутацията си чрез именуването си като „университети“ или „академии“, са 9. Останалите 3 са самостоятелни колежи[8], стремящи се да създадат „добро име“ в обществото, без непременно да се кичат с гръмки „титли“.

Да видим какви са другите признаците, според които са се именували висшите училища в страната. Своя вид собственост в имената си са посочили един държавен[9] и два частни („свободни“) университета[10]. Други университети се гордеят със своето световно[11], европейско[12] и/или национално[13] самоопределение. Отделни висши училища наблягат на своя териториален обхват[14], а други посочват местоположението си[15]. Най-многобройна е групата на висшите училища, които поставят ударението върху своя професионален профил: технологичен[16], стопански[17], сфера на сигурност[18], област на изкуството[19]. Внушителен е и броят на висшите училища, които се представят в публичното пространство чрез заявление на своето социално предназначение: военно дело[20], медицина[21], спорт[22].

Ориентацията не само на средностатистическия гражданин сред този лабиринт от имена, поставящи ударение върху различни белези на висшите училища, претендиращи да дават най-високото образование, е почти невъзможна. В това отношение не помага и присъствието на лични имена, добавени в заглавията на визирания вид академични институции. Тук палитрата също е пъстра и включва различни фигури от българската история – далечна и близка. Особено впечатление правят духовните лица[23], някои от които са канонизирани за светци. Тук може да се постави въпросът на какво основание светски висши училища носят имената на свещеници. Възможният отговор е, че всички те са същевременно и книжовници, т.е. имат принос за развитието на родната култура, част от която е образователното дело. Недоумение обаче буди немалката по численост група на революционерите и борците за национално освобождение[24] сред патроните на някои висши училища. Издигането престижа на образователна институция чрез свързването ѝ с политически фигури едва ли е уместно, макар да има своите прецеденти в миналото[25]. По-скромен е кръгът на дейците на изкуството[26], като към тях могат да се добавят и някои университетски преподаватели с подобен профил или такъв на учени[27]. Присъствието на последните е напълно приемливо, макар имената на визираните професори едва ли говорят много на съвременниците ни, особено на младите поколения, а следователно и е малко вероятно да повишат привлекателността на висшите училища чрез имената им. Накрая следва да откроим спомоществователя на висшето училище в гр. Свищов, благодарение на когото то просъществува много години при различни социално-политически системи[28].

В заключение нека видим какъв е резултатът от маркираното словотворчество. Едва ли след него неизкушеният читател ще може да изгради в ума си подредена картина за разположението на висшите училища от страната в някаква определена система или йерархия. Той няма да бъде улеснен и в усилието си да реши много по-съществения проблем за вида и нивото на качество на висшето образование, което предоставят специализираните в областта институции у нас[29]. Остава му да се осланя на различни източници на информация, някои от които – ненадеждни. Струва си обаче да се вземе предвид обстоятелството, че името на дадено висше училище съвсем не е достатъчен гарант за определяне стойността на образователния продукт, който то предоставя. Тук международният опит може да бъде от полза, като се отчете фактът, че реномето на дадено висше училище съвсем не се повишава, ако то се е назовало „университет“ или „академия“[30], както и ако е сложило някакво друго определение преди името си.

––––

[1] В някои страни зад граница са обособени „изследователски университети“, в които акцент се поставя върху осъществяваните в тях научни изследвания.
[2] Вж. Приложението.
[3] Това са СУ „Св. Климент Охридски“, ПУ „Паисий Хилендарски“, ЮЗУ „Неофит Рилски“, РУ „Ангел Кънчев“, БДУ „Проф. д-р Асен Златаров“, ТУ-София, ХТМУ, Тракийският университет в Стара Загора и медицинските университети в София, Пловдив, Варна и Плевен.
[4] Става дума за Асоциацията на изследователските университети.
[5] Такива са: достатъчен академичен състав, който има потенциал за образователна, научно-изследователска и художествено-творческа дейност, позволяващ му да развива основни области на науката и културата; добра материална база, осигуряваща условия на преподавателите и студентите за успешна реализация на тяхната творческа продукция; развита информационна среда и система за защита на интелектуалната собственост; международни контакти, които подпомагат дейността им и др.
[6] Повече за същината на университетския тип образование виж в тестовете на Хосе Ортега-и-Гасет „Мисията на университета“ и на Роджър Скрутън „Идеята за университета“, публикувани в сборника „Философи от ХХ век за образованието“ (София, 2024).
[7] Приет с Постановление 125 на МС от 24.06.2002 г.
[8] КМТМ-София, ТК „Любен Гройс“-София, КТ-Благоевград.
[9] БДУ „Проф. д-р Асен Златаров“.
[10] ВСУ „Черноризец Храбър“ и БСУ.
[11] УНСС.
[12] ЕПУ.
[13] НБУ, АУБ.
[14] ЮЗУ „Неофит Рилски“ и ТрУ.
[15] ВТУ „Св. Климент Охридски“, ПУ „Паисий Хилендарски“, РУ „Ангел Кънчев“, СУ „Климент Охридски“ и ШУ „Еп. Константин Преславски“.
[16] ВТУ „Тодор Каблешков“, ВСУ „Любен Каравелов“, ВУТП, ЛТУ, МГУ „Св. Иван Рилски“, ТУ-Варна, ТУ-Габрово, ТУ-София, УАСГ, УниБИТ, УХТ и ХТМУ.
[17] АУ-Пловдив, ВУАРР-Пловдив, ВУМ-Варна, ЕВУИМ-Пловдив, ИУ-Варна, МВБУ-Ботевград, СА „Димитър Ценов“, УЗФ-София, УНСС.
[18] Академия на МВР, АНИС-Пловдив.
[19] АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“, НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, НМА „Проф. Панчо Владигеров“, НХА.
[20] ВА „Георги Раковски“, ВВВУ „Георги Бенковски“, ВВМУ „Никола Вапцаров“, НВУ „Васил Левски“.
[21] МУ „Проф. д-р Параскев Стоянов“, МУ-Плевен, МУ Пловдив, МУ-София.
[22] НСА „Васил Левски“.
[23] Св.св. Кирил и Методий, св. Климент Охридски, св. Иван Рилски, еп. Константин Преславски, Черноризец Храбър, Неофит Рилски, Паисий Хилендарски.
[24] Георги Раковски, Васил Левски (две висши училища), Любен Каравелов, Ангел Кънчев, Георги Бенковски, Тодор Каблешков.
[25] През епохата на тоталитарния социализъм на почит бяха тогавашните кумири на властта, респ. на тях бяха кръстени и някои висши училища от страната: Карл Маркс, В. И. Ленин, Димитър Благоев, Георги Димитров, Васил Коларов и др.
[26] Никола Вапцаров, Кръстьо Сарафов, Любен Гройс.
[27] Проф. Панчо Владигеров, проф. Асен Диамандиев, проф. Асен Златаров, проф. Параскев Стоянов.
[28] Димитър А. Ценов.
[29] Възгледите ми по тези въпроси в цялостен и подреден вид могат да се открият в книгата „Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея“ (София, 2017), а по конкретни проблеми на висшето образование у нас в редица текстове, поместени през последните години в Портал Култура.
[30] Да си спомним за „Масачузетския технологичен институт“, „Лондонското училище по икономика и политически науки“, „Кралския колеж Лондон“ и др.

Приложение

КЛАСАЦИЯ
на висшите училища в България според акредитационните им оценки, дадени от НАОА към 20.10.2025 г. (в bold са „изследователските“ ВУ)                           

Още по темата:
Добрин Тодоров, Хаотични намерения за промени във висшето образование
Добрин Тодоров, Как да се оценяват университетските преподаватели?
Добрин Тодоров, За висшето образование
Добрин Тодоров, Университети в остра криза
Добрин Тодоров, Реформа без основа и ясни цели
Добрин Тодоров, Стратегия на статуквото