Университетът – собствено университетът – е специфична институция, идеята за която, мисля, не позволява той да бъде свеждан до школа, в която чисто и просто се „произвежда“ и преподава определено високоспециализирано знание. И макар в наше време най-различни подобни школи да биват наричани „университети“, очевидно е, че например училищата, в които се усвояват най-висшите умения по т.нар. в миналото „практически изкуства“: управлението на стопанството, медицината, различните художества, а също и инженерно-техническите науки, не са еднородни с „университета“ (въпреки че са, да – висши училища за своите области). В дълбочината си идеята за „университета“ все пак е свързана най-вече с хуманитарното знание и поради това едно „висше училище“ е същевременно „университет“ именно ако ядрото му съставляват традиционните от векове за Европа философски, теологически, филологически, правни, исторически и т.н. факултети.
Но „университетът“ в своята най-съществена характеристика и не е просто една „висша школа“ за развитието и преподаването на въпросното хуманитарно знание. И това е така, защото университетът е мястото, в което богатствата на хуманитарността функционират също и като съхранявани и „носени“ културни величини – като културни „величини“, а не просто като „знания“.
Защото как би могло да се отрече, че във всяка страна, имаща претенцията да е на равнището на световната култура, би трябвало да има място, в което да се пазят (и дори просто да звучат), независимо дали имат някаква утилитарна стойност в нея, Омир и Вергилий, Цицерон и Демостен, Тома от Аквино и Данте; където да бъдат съхранявани като четими от някого, пак независимо от всяка утилитарна цел на подобно четене, старогръцкият и латинският език; да бъдат по подобаващ начин „чествани“ с тяхното изучаване великите политически мъже на миналото, големите юристи на древността, класическите писатели. И ето именно в хуманитарните и в обществените факултети на университета на една страна (на една област) това се извършва в най-собствения смисъл. Защото тъкмо в националния университет (в националните университети) тяхното изучаване по неразделен начин представлява и тяхното непрестанно културно… честване. Че това е именно така ни свидетелства обстоятелството, че днес, когато Европа и светът са достатъчно обединени и по-малките и по-бедни нации биха могли „да подготвят“ своите философи и теолози, своите класици (а дори и своите прависти) във висши училища в други страни, все пак няма културна нация, която да не държи тези „културни величини“ да бъдат четени и да се изучават и на нейната територия. Което именно означава, че с тяхното изучаване тя ги и „чества“ в своята собствена среда и мястото на това „честване“ е университетът.
Университетът следователно, казвам аз, е по своята идея колкото място за „произвеждане“ и „преподаване“ на знания, толкова и (неразделно от това) място за нещо като перманентен „култ“: място, в което се извършва „литургията“ на културата.
Университетът измежду останалите „висши училища“ (и в отличие от тях) е и култово място, култова институция и в определен смисъл по-скоро това го прави „университет“ в собствения смисъл на тази дума.
Но ако бъде гледан от подобна перспектива, ще стане ясно, че университетът и не е мястото, в което просто се произвеждат (грижливо и педантично „отчитани“ с определено количество „точки“) и се пре-подават високоспециализирани знания, при това насочени към прилагането им в „деловия“ живот (както като за нещо самоочевидно се мисли от различните „оптимизатори“ на съвременното университетско образование). Университетският „професор“ (за разлика от всеки друг „преподавател“) не е просто човек, който знае материята си и я пре-подава на своите студенти. Той е и (и дори преди всичко, и) – пак казвам, според идеята за университетски професор – изградилият се на висшето равнище на материята си. Изключително съществено е поради това да се осъзнае, че университетът затова тъкмо е „университет“ (а не просто висше училище, изследователски институт или лаборатория), защото в него не се разделят (не бива да се разделят), а се обединяват познавателният, учителният и Bildung-трудът. В университета – и като студент, и като преподавател – „се строиш“, извършваш онова, което се обозначава с немската дума „Bildung“ („образоване“, но и „образуване“, „израстване“, „построяване“). И това е така, защото тук „преподаваното“ и „познаваемото“ са не просто „предмети“, „дисциплини“, а неразделно с това и „нива“, йерархически равнища, за които трябва да израснеш. В университета трябва да постигнеш определено равнище на интелектуален хабитус, за да можеш не само да „произвеждаш“ и усвояваш знанието, но и да бъдеш на равнището на това знание. В това, мисля, е и най-собствената характеристика на онова, което се нарича „университетско знание“.
И за да го обясня по-ясно, ще си послужа с пример, който само на пръв поглед е взет от друга област.
Не би могло да се оспори наистина, че за да можеш да кажеш, че познаваш, да речем, музиката на Хендел или Брамс, ти трябва не просто да си „слушал“ достатъчно обилно тази музика или да си запознат с традицията, в която тя е възникнала – с историческия ѝ контекст; не просто даже да можеш да я „разчиташ“ върху нотните листове. Ти трябва да си се „построил“ на такова душевно равнище, та да можеш – от него именно – да я „познаваш“. „Познаването“ следователно на музиката на Хендел или Брамс не е равно на „слушането“ на Хендел и Брамс. То е и (непременно) постигането на определено духовно равнище, на определен духовен „строй“, в който „познаването“ ѝ изобщо може да се извърши. Но точно това, казвам аз, по идея трябва да става с цялото хуманитарно знание в университета и то е собствената характеристика на образованието и йерархичното израстване в него. В него, за да можеш да имаш достъп не просто до специализираното, а до наистина „високото“ знание, ти трябва да изградиш себе си така, че въобще да придобиеш вкус към подобно „високо“ знание. Трябва да си създадеш определен вътрешен „строй“, за да „носиш“, за да изучаваш, да изследваш например Платон (или светите отци, или големите творци на литературата). Едва тогава и едва с това, казвам аз, ти вече си университетски учен или зрял хуманитарен студент.
С други думи, университетът е и място за изграждане на етос.
След казаното дотук обаче трябва да е ясно защо според мен не бива да се прекалява с тази (толкова упорито прокламирана напоследък) идея за „все по-тясното обвързване на университета с прагматиката – с непосредствената, пряка „реализируемост“ на „произвежданото“ и получаваното в него. Не ми се вижда много мъдра – направо ще кажа това – политиката да се обвързва още по-тясно, отколкото досега, университетската наука с „нуждите на обществото ни“.
В университета (който, повтарям, затова не е просто „висше училище“ като останалите в една област) се „произвежда“ и се предава не просто знание, непосредствено реализируемо отвъд него. В университета се „произвежда“ (респ. се споделя) самият етос на познаването – а това значи и на самоцелното отдаване на високо интелектуалните предизвикателства, на само-ценния за преподавателя и студента „диалог“ с класиците на знаниевата традиция, на рефлектирането, на задълбочаването. В университета се изработват и се преподават следователно (и това е естествено за него) както познанието, така и етосът, и духът на познанието. А това е процес със съществено по-бавни темпове и по-деликатен ритъм от простото произвеждане и „вливане“ на знания и експертно квалифициране. Пак ще се върна към казаното: не можеш, буквално не можеш да получиш „висше“ образование по Платон (но също и по Тома от Аквино, по Данте, по Едмънд Бърк), ако преди това не си изграден така, че да бъдеш вече дух-на-равнището-на-това-да-опознаваш Платон (Тома от Аквино, Данте, Едмънд Бърк и т. н.). От личен (университетски) опит знам например, че при подходящо насочване дори и не особено подготвени хора могат да схванат невероятно тънките логически ходове в Платоновия диалог „Парменид“. Бил съм свидетел и на това обаче, че ако успоредно с изучаването на диалозите на древния философ не си формирал хуманитарно равнище, надвишаващо простата логическа съобразителност, на теб просто не може да ти бъде „преподадено“ какъв е смисълът от тази логическа „игра“ – какъв е смисълът да се философства за „едното“ и „многото“ изобщо (или какъв е смисълът да се пита има ли светът начало или не, има ли, или няма истина на самия свят и т.н.). Отново казвам: това е същото като да нямаш изградения душевен строй да слушаш музиката на Хендел или Брамс.
Но следователно на университета трябва да бъде оставено (да бъде „позволено“) да може да формира и равнището, на което „знанията“ от висок порядък изобщо могат да се получат. А това не става с просто „натоварване“ на преподавателската „заетост“ или с „пришпорването“ към произвеждане на „продукция“.
Университетският труд въобще не е просто – за да си послужа сега с две латински понятия – negоtium, т.е. труд, който се извършва, за да се изпълни определено задължение към всекидневието или деловия живот, за да се „произведе“ определен обществено нужен „продукт“. Университетският труд е неразделно от това (и по-скоро) otium – т.е. съвкупност от усилия по личностно себе-изграждане, личностно задълбочаване и личностно квалифициране. Ето защо „логиките“ и жизнените очевидности на homo faber и на homo academicus не могат нито така лесно да се съчетаят, нито така лесно да се съ-подредят във вида, в който биха искали да направят това онези, които желаят днес едно по-голямо „утилитаризиране“ на университета. Между двете „логики“ има дори определена противоположност. Така базисният мотив на homo faber е несъмнено рентабилността, а това означава минимална трудо-емкост и ресурсо-емкост и максимален ефект (продукт, печалба): минимум усилие за максимум резултат. Homo academicus обаче най-често има вкус именно към усилието като такова – т.е. към дългия, перманентен и най-важното – не „нацелен“ непосредствено към „резултата“ труд, към интелектуалното рефлектиране и дори резониране като само-целност и само-ценност. Университетският „професор“ – това трябва да знаят настояващите пред него за бърза и осезателна възвръщаемост на инвестициите във висшето образование – има нагласата да работи дълго – не просто бързо да достигне „решение“, да произведе „продукт“, а именно постоянно и непрекъснато да се задълбочава – да отваря все нови и нови хоризонти за „озадачаване“. А и да насърчава студентите си да го правят.
Но следователно да бъде тласкан необмислено в съответствие с логиката на рентабилността към това да „спестява“ самоценността и самоцелността на труденето си, означава той постепенно да бъде деградиран до обикновен учител от обикновено училище.
Разбира се, от гледната точка на политиката това означава и едно много точно определяне на броя на университетите в една страна. Защото аз несъмнено си давам сметка, че ако университетът, за разлика от специализираните училища (включително хуманитарните), трябва да бъде и една обществена „Касталия“, той не би могъл да възниква по всяко време и на всяко място (каквато май е днес тенденцията в малка страна като България).
