0
1329

Университетът според понятието си

KYanakiev

Университетът е специфична институция, идеята за която, изглежда, не позволява той да бъде отъждествяван просто с школа, в която се развива и преподава определено високоспециализирано знание. И макар в наше време най-различни подобни школи да биват наричани “университети”, мисля, че например училищата, в които се усвояват най-висшите умения по т. нар. в миналото “практически изкуства”: управлението на стопанството, медицината, различните художества, а също и инженерно-техническите науки, не са еднородни с “университета” (въпреки че са, разбира се, висши училища за своите области). В дълбочината си идеята за “университета” все пак е иманентно свързана с хуманитарното знание и поради това едно “висше училище” е същевременно “университет” именно ако ядрото му съставляват традиционните от векове за Европа философски, теологически, филологически, правен, исторически и т.н. факултети.

Но “университетът” в своята най-съществена характеристика не е и просто една “висша школа” за развитието и преподаването на въпросното хуманитарно знание (факт е, че това развитие и това преподаване могат да се осъществят доста успешно и в други институции). Само университетът обаче е мястото, в което богатствата на хуманитарността функционират също като съхранявани и “носени” културни величини. И аз подчертавам тук тъкмо като културни “величини”, а не просто като “знания”.

Защото как би могло да се отрече, че във всяка страна, имаща претенцията да е на равнището на световната култура, би трябвало да има място, в което да се пазят (и дори просто да звучат), независимо дали имат някаква утилитарна стойност в нея, Омир и Вергилий, Платон и Аристотел; където да бъдат съхранявани като четими от някого, пак независимо от всяка утилитарна цел на подобно четене, старогръцкият и латинският език; да бъдат по подобаващ начин “чествани” с тяхното изучаване великите политически мъже на миналото, големите юристи на древността, класическите писатели. И ето именно в хуманитарните и в обществените факултети на университета на една страна (на една област) това се извършва в най-собствения смисъл. Защото тъкмо в националния университет (в националните университети) тяхното изучаване по неразделен начин представлява и тяхното непрестанно културно честване. Че това е именно така, ни свидетелства обстоятелството, че днес, когато Европа и светът са достатъчно обединени и по-малките и по-бедни нации биха могли “да подготвят” своите философи и теолози, своите класици (а дори и своите прависти) във висши училища в други страни, все пак няма културна нация, която да не държи тези “културни величини” да бъдат четени, да звучат и да се изучават и на нейната територия. Което именно означава, че с тяхното изучаване тя ги и “чества” в своята собствена среда и мястото на това “честване” е университетът. В университета, бих казал, изучаването на Омир и Вергилий, на Платон, на Данте и Достоевски е честването им.

Но това означава, че университетът е по своята идея колкото място за “учене” и “преподаване”, толкова и (неразделно от тия двете) място за нещо като перманентен “култ”: място, в което се извършва “литургията” на културата.

Университетът, следователно, измежду останалите “висши училища” (и в отличие от тях) е и култово място, култова институция и в определен смисъл по-скоро това го прави “университет” в собствения смисъл на тази дума.

Впрочем струва си да си припомним, че в традиционните европейски университети се е запазил обичаят при определени тържествени моменти от техния живот членовете на преподавателската им корпорация да се явяват в специфични “свещенослужебни” одежди (тоги, наметки и т.н.). Всъщност, ако се замислим, единствено за три професионални групи в обществото тази традиция се е съхранила и до днес. На първо място, разбира се, тя е задължителна за църковния клир – за свещенослужителите на спасението, на второ – за “жреците” на правораздаването – съдиите и участниците в съдебния процес, и на трето – именно за университетските учени. Което означава, че по идея тяхната корпорация не просто “преподава”, но и “свещено”-служи с това преподаване на “знанието”.

Новото време още от XIX век, но от XX все по-определено, е фасцинирано от ценността на “творчеството” (от един етап нататък може би и от похотта за творчество): за произвеждането на “ново”, за “авторство”, противопоставящо се на “ученичеството” и “следовничеството”; за “развитие” и надминаване, противопоставяно на съхраняването; за произвеждане (от себе си) на знание, противопоставено на строенето (на себе си) за знанието. В противовес на това университетът, със своята своеобразна “литургичност”, вплетена в самата му идея, и през Новото време си остава до някаква степен “Касталия”: институция в по-голяма степен на служенето на духа, отколкото на творчеството; на достойното носене на духовното в по-голяма степен, отколкото на “усвояването” му, на “знаенето” му. Място, сиреч, поне по идеята си не тъкмо на съвършени “познавачи” (експерти), а на хора, изградени и изграждащи себе си така, че да могат да “носят” съобразно неговата мяра това духовно.

Но ако бъде гледан от подобна перспектива, ще стане ясно, че университетът и не е мястото, в което просто се пре-подават високоспециализирани знания, насочени към прилагането им в “деловия” живот (както, като за нещо самоочевидно и достатъчно, се мисли от различните “оптимизатори” на съвременното университетско образование). Университетският “професор” (за разлика от всеки друг “преподавател”) не е просто човек, който знае материята си и я пре-подава на своите студенти. Той е и (и дори преди всичко, и) – пак казвам, според идеята за университетски професор – изградилият се на висшето равнище на материята си. Изключително съществено е поради това да се осъзнае, че университетът затова тъкмо е “университет” (а не просто висше училище, изследователски институт или лаборатория), защото в него не се разделят (не бива да се разделят), а се обединяват познавателният, учителният и Bildung-трудът. В университета – и като студент, и като преподавател – “се строиш”, извършваш онова, което се обозначава с немската дума “Bildung” (“образоване”, но и “образуване”, “построяване”, “израстване”). И това е така, защото тук и “познаваемото” това не са просто “предмети”, “дисциплини”, а неразделно с това и “нива”, йерархически равнища, за които трябва да израснеш, за да можеш да ги “знаеш”. В университета трябва да постигнеш определено равнище на интелектуален хабитус, за да можеш не само да пре-подаваш знанието си, но и да бъдеш-на-равнището-на-знанието. В това, мисля, е и най-собствената характеристика на онова, което се величае като “университетско знание”.

И за да го обясня по-грижливо, ще си послужа сега с пример, който само на пръв поглед е взет от друга област.

Не би могло да се спори, наистина, че за да можеш да кажеш, че познаваш, да речем, музиката на Хендел или Брамс, ти трябва не просто да си “слушал” достатъчно обилно тази музика или да си запознат с традицията, в която тя е възникнала – с историческия й контекст; не просто даже трябва да можеш да я “разчиташ” върху нотните листове. Ти трябва да си се “построил” на такова душевно равнище, та да можеш – от него именно – да я “познаваш”. “Познаването” следователно, казвам аз, на музиката на Хендел или Брамс не е равно на “слушането” на Хендел и Брамс. То е и (непременно) постигането на определено духовно равнище, на определен духовен “строй”, в който “познаването” й изобщо може да се извърши. Но точно това, казвам аз, по идея трябва да става в университета и то е собствената характеристика на образованието и йерархичното израстване в него. В него, за да можеш да имаш достъп не просто до специализираното, а до наистина “високото” знание, ти трябва да изградиш себе си така, че въобще да придобиеш вкус към подобно “високо” знание. Трябва да си създадеш определен вътрешен “строй”, за да “носиш”, за да съзерцаваш, да “вкусваш” не например “епистемологическата единица Платон”, а Платон (или светите отци, или големите творци на литературата). Едва тогава и едва с това, казвам аз, ти вече си университетски професор. В противен случай би могъл да се появи някой “гениален” студент, който – благодарение на феноменалност на таланта или свръхамбиция да претендира с това – автоматично – да се нарича университетски професор. Казвам обаче, че той ще стане такъв едва тогава, когато освен голите “знания” и „таланти“, той ще покаже и подобаващия етос за тяхното “носене” и съхраняване.

С други думи, университетът е и място за изграждане на етос.

След всичко казано дотук трябва да е вече ясно защо според мен не бива да се прекалява с тази (толкова упорито прокламирана напоследък) идея за “все по-тясното обвързване на университета с прагматиката“ – с непосредствената, пряка “реализируемост” на получаваното в него “в действителността”. Не ми се вижда много мъдра – направо ще кажа това – политиката да се обвърже по-строго, отколкото досега, университетската наука с “нуждите на стопанството”.

Да, съвременното стопанство все повече става стопанство на високите технологии, стопанство на високата квалификация. То наистина е, както се изразяват, все по-“наукоемко” и поради тази причина трябва да инвестира в науката, като очаква в замяна от нея осезателна възвръщаемост за увеличаване на своята ефективност. Това е напълно вярно и се отнася с пълна сила за различните специализирани “висши училища” и дори за отделните хуманитарни специалности, откриващи се в тях. Те всичките трябва да се съобразяват с нуждите от “възвръщаемост” на инвестициите на бизнеса в тях. Но е вярно също, че в университета (който, повтарям, затова не е просто “висше училище” като останалите в една област) се “произвежда” и се дава не просто знание, реализируемо отвъд него. В университета се “произвежда” (респективно се споделя) самият етос на познаването – тоест на безкрайното отдаване на интелектуалните предизвикателства, на само-ценния за учения “диалог” с класиците на знаниевата традиция, на рефлектирането, на задълбочаването. В университета се изработва и се преподава, следователно (и това е естествено за него), както познанието, така и етосът и духът на познанието. А това е процес със съществено по-бавни темпове и по-деликатен ритъм от простото “вливане” на знания и експертно квалифициране. Пак ще се върна към казаното: не можеш, буквално не можеш да получиш “висше” образование по Платон (но също и по Данте, по Едмънд Бърк, по философия на правото), ако преди това не си изграден така, че да бъдеш вече дух-на-равнището-на-това-да-опознаваш Платон (Данте, Едмънд Бърк, философията на правото). От личен (университетски) опит знам  например, че не са чак толкова малко хората, които биха могли да се ориентират при подходящо насочване в невероятно тънките логически ходове на Платоновия диалог “Парменид”. Знам обаче и това, че ако успоредно с изучаването на диалозите на древния философ не си формирал равнище, надвишаващо простата логическа съобразителност, на теб просто не може да ти бъде “преподадено” какъв е смисълът от тази логическа “игра” – какъв е смисълът да се философства за “едното” и “многото” изобщо (или какъв е смисълът да се търси ново решение на висша математическа задача, да се усъвършенства формалното изложение на една физическа теория). Отново казвам: това е същото, като да нямаш изградения душевен строй да слушаш музиката на Хендел или Брамс.

Но следователно на университета трябва да бъде оставено (да бъде “позволено”) да може да формира и равнището, на което “знанията” от висок порядък изобщо могат да се получат. И няма как поради това той да бъде “превърнат” (без да бъде разрушен като такъв) просто в една чиста “работилница”, пускаща, така да се каже, “на конвейер” хора, от които се нуждае “бизнесът”.

Университетският труд въобще не е просто – за да си послужа сега с две латински понятия – negоtium, т.е. труд, който се извършва, за да се изпълни определено задължение към всекидневието или деловия живот, за да се “произведе” определен обществено нужен “продукт”. Университетският труд е неразделно от това и по-скоро otium – т.е. съвкупност от усилия по личностно себе-изграждане, личностно задълбочаване и личностно квалифициране. Ето защо “логиките” и жизнените очевидности на homo faber и на homo academicus не могат нито така лесно да се съчетаят, нито така лесно да се съ-подредят във вида, в който биха искали да направят това онези, които желаят днес едно по-голямо “утилитаризиране” на университета. Между двете “логики” има дори определена противоположност. Така базисният raison d’etre на homo faber е несъмнено рентабилността, а това означава минимална трудо-емкост и ресурсо-емкост и максимален ефект (продукт, печалба): минимум усилие за максимум резултат. Homo academicus обаче най-често има вкус именно към усилието като такова – т.е. към дългия, перманентен и най-важното – не “нацелен” непосредствено към “резултата” труд, към интелектуалното рефлектиране и резониране като само-целност и само-ценност. Университетският “професор” – това трябва да знаят настояващите пред него за бърза и осезателна възвръщаемост на „инвестициите във висшето образование“ – има нагласата да работи дълго – не просто бързо да достигне “решение”, да произведе “продукт”, а именно постоянно и непрекъснато да се задълбочава – да отваря все нови и нови хоризонти за “озадачаване”.

Но следователно да бъде тласкан необмислено, в съответствие с логиката на рентабилността, към това да “спестява” самоценността и самоцелността на труденето си, означава той постепенно да бъде деградиран до обикновен учител от обикновено училище.

Всичко казано дотук, ако бъде погледнато от зрителната перспектива на политиката, означава според мен следното: университетът, ако въобще искаме да го запазим като такъв, трябва да бъде едно не тъкмо “рентабилизирано”, а едно грижливо “протежирано” място, една – ако политиката би била действително културна – обгрижвана “Касталия” на обществото, в която в противовес на безудържното “творене” (произвеждане непрекъснато на нещо “ново”) се съхранява етосът на подобаващото “носене” на духовните достижения на културата, благословената “ана”-хроничност (буквално – раз-времевеност) на тия достижения, изучавани и четени в него чисто и просто, за да ги има в обществото, а не за да произвеждат в него някаква повишаваща се “ефективност”.

Разбира се, това означава и едно много точно определяне на броя на университетите в една страна. Защото аз несъмнено си давам сметка, че ако университетът, за разлика от специализираните висши училища (включително хуманитарните), трябва да бъде по-скоро обществена “Касталия”, отколкото институция за делова квалификация и изследване, той не би могъл да възниква по всяко време и на всяко място (каквато и до днес е тенденцията в България). Да, именно нуждите на националното стопанство трябва да определят политиката на откриването и характера на висшите училища на държавна издръжка и именно според тях трябва да се решават насоките и характерът на изучаваните в тях дисциплини, броят на приеманите студенти и всичко друго, което е в полето на една гъвкава образователна политика.

Но нуждата от нещо доста по-различно: от наличието на място, в което се съхранява и възпроизвежда духовното равнище на една нация, трябва да определя особеното отношение към единия или няколкото истински “университета”, създадени от нея.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияКъм РБ
Следваща статияПолски пиеси за деца