Дневник 1939–1940 г.

Завръщаме се във войната, както в дома на нашата младост. Но там няма вече място за нас. От избата до тавана той е преизпълнен с викове, песни, миризми и дим. Шкафовете са изпразнени, изхвърлили са през прозорците нашите спомени и нашите мъртви, всичко е струпано безразборно на купчина насред моравата, за да бъде изгорено под надзора на санитарната служба. Вали ситен дъждец, примесен със сажди. Първите прозорци светват, от колата, която разнася провизиите, с грохот започват да разтоварват дажбите от месо, носещи печата на интендантството. Печката свисти и се нажежава като наковалня. Прокрадвам се по стълбите, но там има твърде много народ, потокът от хора ме изхвърля навън, без да ме забележи, гръмкият им смях не стихва и дълго продължава да ме преследва, сякаш ме настига през гребена на вълните, докато аз за последно се взирам в злочестия си стар дом, в дома на моето безумие, озарен от налудничава светлина, изтръгнал се от веригата си и лаещ в нощта.

Никога не съм изпитвал ни най-малка гордост по повод на онова, което наричахме Победата. Няма защо да се гордеете, че се разхождате под ръка с красива жена, която носи името ви, но не спи с вас. Победата не ни обичаше.

Ето защо би било редно младият Властелин на утрешния ден, преди да поведе малките французи, да нареди да изпишат над вратите на всеки от нашите военни некрополи:

Победата не ги обичаше

Победата не ни обичаше. Впрочем ние никога не сме се хвалили, че сме победители, в смисъла, който една жена влага в тези думи. Въпреки машинно изработеното снаряжение нито една война не е била повече дело на човешки ръце, отколкото нашата – ръкотворна война на майстори и работници, една добросъвестна работа. Честни труженици, ето какви бяхме, а не художници и поети, и нашата покорност в живота и в смъртта, разновидност на най-сладкото смирение, чиято тайна бранехме не толкова от свян, колкото от невъзможност да я разкрием, без да изглеждаме смешни, тъкмо тази тайна – ще се осмеля да го кажа – ни отвеждаше към светостта. Ала и тази наша святост бе ръкотворна, без вдъхновение и без изкусност, не се и осмелявахме да мечтаем за истинска святост, мечтаехме най-много за дъщерята на полковника. Бранената от нас гордост не можа дълго да устои под напора на общия опит на тревогата, за който Великите граждани в тила нямаха ни най-малка представа. Бяхме скромни и причините за това са напълно понятни, тъй като на всяко поколение се падат не повече от пет-шест Велики граждани; смятахме себе си за герои, но тази титла, разпространена от световната преса, почти не се различаваше за нас от титлата Боец. Бяхме светци с ниско качество, твърде нисши светци, които не проявяха никоя от възвишените добродетели на вида си, и в същото време – без да го съзнаваме – стигнахме твърде далеч по пътя на отричането си. Решаващата стъпка бе сторена. По времето, когато се сражавахме, всеки свестен човек чувстваше потребност да заложи живота си на карта, дори зад волана на някоя кола. Но не бе възможно да се иска от него да повтаря този си жест до безкрайност, както не правим любов по двадесет пъти на ден. Ясно е, че повечето от нас никога не са били нищо особено както на фронта, така и другаде, не рискувахме живота си по-често от някой юноша. Рядко отивахме на риск, по-скоро рискът идваше при нас. Чрез всекидневното си повторение нашето жертвоприношение постепенно прие характера на ритуал, който ни се налагаше да изпълним с престъпна разсеяност, както някой свещеник отслужва меса за двайсетина минути, макар и по този начин да се запазва вярата, тъй като това негово действие си остава основен момент и опора в деня, изпълнен с лекомислени грижи. Ние не се стремяхме към смъртта, не търсехме да принесем света жертва под преградния огън; напротив, в една или друга минута на благодат смътно започвахме да осъзнаваме братската си солидарност, превръщайки се в членове на едно и също страдащо тяло, на една и съща вселенска църква, вселенската църква на бойците – живите и мъртвите.

Пиша това, както го мисля, а тогава изобщо не мислех за това. Никой от нас не си е и помислял, че може да бъде един вид свещеник, който да говори на нашия език, да ни даде да разберем, че от този момент сме белязани от съдбата и че никое учреждение не може да ни върне в света такива, каквито сме го оставили. Ласкателите внушаваха, че ще прекараме дните си, предизвиквайки изумление в Тила. Но честно казано, ние въобще нямахме желание да удивяваме когото и да било, в това число и хората в Тила. Предварително знаехме, че искаме да се изгубим в тълпата, да бъдем послушни на Гражданския закон и Великите граждани. Загрижени бяхме да се забрави, че някога сме принадлежали към една вдъхваща подозрения църква, чието апокрифно евангелие, култ, блага и йерархия не са оцелели при извънредните обстоятелства, довели до нейното възникване. Истина е, че Великите граждани ликвидираха нашата църква за шест месеца, но не се справиха докрай с нас. Великите граждани се оказаха безсилни срещу Свещенодействието.

***

Победата не ни обичаше, а ние ѝ се отплащахме с презрение. По времето на Марна[1], едва встъпили в просешките ордени, вероятно можехме да я ощастливим. Но няма значение! През 1918 г. тя, честна дума, вече бе по-голяма от нас. Какъв задник, какъв корем, каква гръд! Тя би доставила такова удоволствие на нашите мъртви приятели, те биха могли само да мечтаят за тази свежа плът в своите ями, докато се хранеха с корени, подобно на селяните на Лабрюйер[2], тези проклети вегетарианци! Не ѝ желаехме нито добро, нито зло, искахме само да не ни говори за политика, но тук тя бе непреклонна, знаеше наизуст речите на Великите, измъчваше ни със статистика дори в постелята. Така и никога не видяхме Победата, обвинявахме себе си, че нищо не проумяваме в характера ѝ, че не отчитаме нейния темперамент. Великите граждани, които срещахме понякога с кърпа в ръка, бащински ни разпитваха за разни неща. Изглежда, че те нямаха много високо мнение за нашата мъжественост. Толкова по-зле! Изгаряхме от желание да ги запитаме: „Това ли е Победата? Сигурни ли сте? Не ни ли будалкате?“. А те ни се смееха в очите. Великите граждани бяха я избрали за нас, а най-великият измежду тях, гражданинът Поанкаре[3], дори сам бе подписал мирния договор. А нали бяхме равни пред Закона. Напразно се опитвахме да им кажем, че ние и победата живяхме като брат и сестра, тъй като те бяха наясно с това. Тези стари мошеници знаеха добре, че Победата е запазена за тях всеки вторник и всеки петък, от пет до седем часа вечерта.

Двадесет години съжителство е дълъг срок. Не сме си говорили от години с нея. Тя никога не призна измамата си, дори спря да се кичи с името Победа. На 3 септември в пет часа заранта открихме, че домът ни е опустял. Победата си бе тръгнала, без да промълви нито дума, изнасяйки мебелите.

***

Тилът не е образ, символ или фикция, това е реално и конкретно социално битие. Ако не съумея да ви убедя в това, мисля, че ще погубя живота си и напразно ще надживея моите съратници, за които постоянно си спомням и които струват много повече от самия мен. Тук изобщо не става дума за наивната разлика между цивилно и военно лице. Нациите вече не водят войни чрез армиите си, нашата армия – това е нашата въоръжена младеж. Тилът може да се определи с една дума: това е Франция без младежта си, лишена от своето бъдеще, бавно осъзнаваща неговата липса, което намира израз в стерилно съжаление, избледняващо от ден на ден. Цялата уродливост на съвременните войни се проявява в този наистина сатанински знак. Отечествата рискуват армиите си, светът от самото начало залага своята младеж и всичко се организира така, сякаш този залог никога не трябва да бъде възстановен. И той наистина никога не бива възстановен, тъй като враждебните действия продължават, а нравствените основания на избитата наполовина младеж са дълбоко разколебани поради изкупителната роля, която тя е поела почти в детството си, в тази възраст, в която всяко същество има право на защита, вместо да защитава другите; тази младеж е не повече от призрак, тя тутакси бива погълната от огромния и охолен Тил и едва достига зрелостта си.

Тилът не е фикция, но неговата конкретност и реалност е различна спрямо Предната линия. Младежта страда и погива още преди да се формира изцяло, нейният крехък скелет рано се превръща в прах. Навикът да се страда и умира заедно развива чувството на другарство, което не би могло да повлияе благотворно на колективното съзнание. Тилът, изграден от гъвкави елементи, плътно напаснати помежду си от общи интереси, лесно придобива подобно съзнание. Младежта заема в обществото мястото, с което се ползва любовта в живота на човека: нейната роля може да бъде огромна, но тя не изглежда неминуема за наблюдаващия нещата само отвън. Има живот без любов, който също изглежда нормален, преизпълнен със събития. Обществото, лишено от своята младеж, може на пръв поглед да не носи симптомите на старческа немощ и нищо да не свидетелства за неговото внезапно стареене, тъй като то няма нито вени, нито артерии: то просто става безчувствено, придобива отличителните характеристики на животинския егоизъм, гнусна карикатура на свещения егоизъм на ранното детство. Между 1914 и 1918 г. Тилът чудесно се справяше и без нас. Смъртта на милион и половина наши съотечественици изобщо не му се отразяваше… Бих казал нещо повече: ако никой от нас не се беше върнал, следвоенната история изобщо нямаше да се промени. Тя беше предопределена предварително и без нас.

Трябва да кажа, че съвременната война, демократичната тоталитарна война, войната на народите, е национална само по име. Тоталитарната демократична война има национални цели, но не може да ги постигне, тъй като не е в състояние да наложи мир, достоен за това име. Тоталитарната демократична война, войната на народите, е остра форма на хронична анархия, която прави ненадеждна всяка нова организация. Тоталитарната демократична война е война на всички срещу всички и с всякакви средства, тя е един вид катастрофа, която военни и политици следват, давайки си вид, че я управляват, докато всъщност тя е стихия, наподобяваща земетресенията и наводненията. За разлика от старата война, тя не е ultima ratio[4], в нея няма и сянка на разумност; никой не прибягва до разума, всички си забраняват дори да мислят за него, а изгодите, които политиците извличат от всичко това, могат да измамят само наивниците. Ето защо някои мародерстват над развалините въпреки закона на военното време, подобно на грабители в опожарен град.

Тоталитарната демократична война е национална само по името си. Тя е интернационална по своите крайни цели и крайни последици. Засега не бих се осмелил да твърдя, че съвременният свят умишлено жертва младежта си, изпробвайки своя арсенал от средства, но всеки път той стига докрай, избягва революцията само чрез всеобщата ликвидация. На всеки двадесет години младежта по света поставя въпрос, на който нашето общество не може да отговори. Но въпреки че не може да отговори, то мобилизира младите хора по примера на един министър, мобилизирал пощенските служители и железничарите. Пиша това, защото е истина. И никой не може да отрече тази очевидност. Мобилизацията на младите хора е необходима мярка, държавна необходимост, универсален феномен. Плебисцитните автокрации, имперските демокрации го превърнаха в нещо регулярно. Парламентарните демокрации, чиито парламенти вече не са нищо друго освен атрофирали крайници, скоро ще бъдат принудени да последват примера им, тъй като съкращаващите се промеждутъци между две войни правят все по-трудно и все по-скъпо завръщането към предишното състояние, което някога ни изглеждаше нормално, сиреч към състоянието на мир.

Защо тези истини днес скандализират? Вместо да помогне, последната война изглежда, само влоши нещата. Достатъчно съм живял, за да си спомням като „златен век“ смешното време около 1900 г., когато същите тези старци виеха: „Накъде отиваме?“ под управлението на проконсула Емил Лубе[5]. Как можете да ме убедите, че след десетина години нов кръстоносен поход няма да вдъхнови същите неуморни патриарси с носталгичните им размисли за невинните радости на Всеобщото изложение от 1937 г.? „Ние не искахме тази война, наложиха ни я“, ще кажат те. Разбира се, че ви я наложиха, както и другата. Онзи, комуто налагат война във време, което не си е избрал сам, не ни оставя надежда, че ще си извлече урок от случилото се. Но не това има значение. Бихме искали да проявите поне някаква тревога, защото тази тревога ще бъде добро предзнаменование за нас. Тогава ще си кажем, че урокът е бил от полза. Точно обратното. Гигантската машина се задейства безпрепятствено, вие призовавате Небето за свидетел, че ръцете ви са били в джобовете и че нищо не сте пипали, а изведнъж са ви изиграли мръсна шега и ненадейно сте се озовали на мястото на пилота: „Щом си тръгнал, все се движиш някъде и в един момент ще пристигнеш. Спомнете си 1918 г…“. Разбира се, че я помним.

Писнало ми е от такива чисти съвести.

***

Французите вече нямат родина, откакто си създадоха ясна и отчетлива идея за нея, извлечена от Историята, сиреч от съвкупност от предположения, формулирани от неколцина архивисти и просвещенци, които специалистите по писането на учебници се опитват да съгласуват едни с други. Те вече нямат отечество, тъй като не се осмеляват да му служат и сега се чувстват като клет бедняк, забравен от пазачите да спи на плюшеното канапе в националния музей. Те вече не дръзват да служат на отечеството си, не се осмеляват да поемат какъвто и да било риск, да рискуват заради родината си и са си вбили в главите, че всичко там е табу, дори мебелите, като искрено вярват, при това с религиозно чувство, че Франция е нещо като произведение на изкуството, шкаф или скрин, изработен от техен прадядо, върху който все още може да се открие отпечатък от палеца му. Те гледат на тези съкровища с очите на Държавата, оценяват ги в съответствие с морала на консерваторите на националните музеи и дори уморили се да ги гледат, не смеят да докоснат тези предмети на култа; извършвайки веднъж светотатство, не могат да спрат, тъй като нямат избор между това да съхранят всичко или да го обърнат надолу с главата – войната до победен край съответства на революцията, доведена докрай. „Щом сме най-прокълнати сред прокълнатите – казват те, – поне да се напием на воля.“

Нашите предци никога не са се хвалили, че са Държавата, още по-малко, че те са Папата – тези две сили са принадлежали на друг свят, различен от техния; свързвали са себе си с нещо, което от време на време е могло да им даде препитание и им е позволявало да се чувстват уверени. Нашите предци никога не са се хвалили, че са Държавата, нито Папата, но са вярвали с желязна непоколебимост, че те са Франция и Християнството. Не са познавали добре историята на Франция, нито тази на Църквата, сиреч фактите от миналото, ето защо свободно са изобретявали настоящето; вярвали са, че Християнството или Родината могат да загинат вследствие на някоя грешка, но са предпочитали по-скоро да грешат и да се заблуждават, отколкото да бездействат. Имали са вяра в Християнството и във Франция и тъкмо тук е загадката.

Французите се лишиха от родината си – а с какво се римува словото родина, което е тъй крехко, че не може да послужи за нищо? С болната жена, която всяка неделя навестяват в болницата? С рядкото животно в зоопарка? След големите сблъсъци някога, след онези стълкновения, тя излизаше понякога с разкъсан корсаж, но с пламнали от желание очи! Несъмнено всички знаеха, че тя не е свободна, че Държавата, нейният строг и винаги безпаричен опекун, никога не е одобрявала тези игри, защото тя в крайна сметка плащаше сметката. Няма значение! Между консервативния гений на Държавата и всяко ново поколение, мечтаещо да подари на Франция дете, което да не прилича на другите, малко по малко се твореше Историята и тя беше свещена. Но за това почти никой не подозираше. Ние никога не се гордеем с историята, която правим сами, както и с книгата, която пишем, а само импотентните се гордеят с онова, което са сторили другите…

Подмениха чувството за родината с юридическото понятия за Държавата. Нито един здравомислещ човек не би могъл, разбира се, да разглежда държавата като свой приятел. От французите откраднаха ако не родината, то поне образа, който носехме за нея в сърцата си. Да се формира образ за Държавата е нещо, разбира се, недостъпно за клетниците. Все едно да им поискат да си създадат идея за Църква без Христос и Евангелието – един вид спекулация, запазена марка само за последователите на Шарл Морас[6].

От порядъчните хора откраднаха Родината и това не е само поетичен израз, който лесно може да бъде заменен с друг, много по-земен. Порядъчните хора имат все по-малка възможност да произнасят името на страната си с определена интонация – възклицание, типично за всички клетници, на които им е писнало от властимащите: „Ах, ако кралят знаеше!“, „Ако Франция знаеше!“. Едно патетично обръщане към Историята, абсолютно непостижимо за клетниците. Изразът „Ако Държавата знаеше!“ обаче има по-скоро зловещ смисъл, тъй като клетниците знаят, че държавата се намесва само за да вземе лъвския пай за себе си, дори да става дума за коричка хляб.

***

От французите откраднаха Франция, откакто им набиха в главите, че Франция не е била тяхно дело, а дело на Държавата и че единственото задължение на порядъчните французи е да подпомогнат решаването на държавните задачи. Колкото и очевиден да изглежда този принцип, каквато и да е тежестта му, не би трябвало да се оставим да ни измамят. Историята на нашата страна не е историята на някой образцов колежанин или на някой чиновник. В живота на великите народи, както и в живота на хората, родени за господство, грешките или отчаяните неуспехи се вплитат в самата тъкан на съдбата и само Бог знае каква е частта на греха в делото на спасението. Ако Църквата броеше само посредствените си свещеници или послушните енориаши, бихме могли да запитаме къде тогава е мястото на светците. Защото светците са били послушни, но не и покорни, а посредственият свещеник – дори да е самата посредственост – пак може да смесва послушание и покорност. Когато настъпи денят, ще узнаем от Бога по какъв тайнствен начин са били обвързани великите грешници и великите светци, а каквито и да са били набожните конформисти, не бива да забравяме, че Христос е вървял по нашите пътища, говорил е по площадите ни, пил е и е ял заедно с нас, като Неговият човешки опит ни най-малко не е бил обвързан с набожния конформизъм. Националните призвания и личните призвания несъмнено се подчиняват на едни и същи закони.

Буржоазията без затруднение се е обвързала с Държавата, с гледната точка на държавата, тъй като гениалността на тази класа е в това на всяка цена да избягва терзанията на съвестта. Тя охотно е депозирала съвестта си на надеждно място, подобно на паричен депозит, и не се вълнува дали ще извлече голяма полза от него, стига домът ѝ да е на сигурно място – стар навик, който рано или късно, въпреки естествената неприязън към евангелския дух, ще я направи лесна плячка за клерикалния конформист, който умее да прави разлика между съвет и духовно наставничество. Винаги съм твърдял, че старата вражда между клерикалния свят и буржоазния свят е рожба на недоразумението, тъй като тези двама прорицатели през целия XIX в. непрекъснато са настоявали, че тъкмо те съдействат за победоносното шествие на демократичните маси. Ще дойде час, когато вече няма да можем да ги наблюдаваме без смях. Ще дойде такъв час – и в Испания той вече настъпи.

Тогава те ще тръгнат ръка за ръка, навирили нос, и ще се сгромолясат в една и съща яма. Защото Държавата не е склонна да им разреши да депозират съвестта си в нейните сейфове. Държавата може би познава по-добре Евангелието, отколкото някои политици от Църквата: „Защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.“ (Мат. 6:21). Политиците от Църквата напразно ще умножават свидетелствата на почит и уважение, за да покажат, че са все по-малко взискателни, защото съвременната Държава не обича напразно да си пилее времето. Всеки път, щом се нуждае от тези съвести, тя няма да е склонна да ги търси далеч, тъй като добре знае цената им. Тоталитарните марксистки демокрации и плебисцитните автокрации вече са решили този проблем, за други пък той изниква само по време на война, но войната вече се превръща в перманентно състояние. Ползата от намесата на политиците от Църквата непрекъснато намалява и ето че на традиционната максима на Цезар „Всичко или нищо“ утре ще отговори сам Христос.

Говоря за Мита за Държавата. Когато Държавата стане Бог, тя се оказва неспособна по човешки начин да си върши работата и започва да се крие зад Мита си, както някой негърски крал се крие зад магьосника си. (Митът за Държавата се развива за сметка на самата Държава и се кълна, че скоро ще имаме доказателства!) Именно управляващите класи и на първо място буржоазията са съдействали с властта си за появата на Мита за Държавата. Държавата се е криела зад Магьосника, а класата на собствениците зад Държавата-Магьосник. Често забравяме, че за двадесет века Богатството е изгубило своя свръхестествен престиж, своя почти религиозен характер, който някога даже у юдеите е бил белег на божествена благодат, свещен знак. Последиците от всичко това не са били толкова очевидни поне докато е съществувало християнското общество, тъй като дори Евангелието да не е разпростирало своята блага вест над богатите, то все пак не е призовавало да бъдат лишени от благата си, освен ако богаташите сами не го поискат. Когато Богатството е искало да се ползва с почит и уважение, то просто е приемало друго име и това е било всичко. То е знаело, че някой ден последният му час ще настъпи – той винаги настъпва – но не е знаело, че ще е толкова скоро. Могло е да се ползва с доброжелателната търпимост на Духовното – купена на висока цена – докато в мирно време някои се наслаждават на блага, добити по нечестен път. Когато крушението на християнската общност ви позволява да се стремите към световна империя, няма как да се мине без мистика. В общества, където поривът на религиозната спекулация през XV и XVI в. не е могла да потуши ако не християнската традиция, то поне християнското чувство, Държавата с абсолютна необходимост се превръща в Бог, а капиталът – в негов пророк. Религията на капитала и религията на Държавата са родени в един и същи ден.

Разсъжденията на реалистите в Църквата биха могли да се формулират по следния начин: християнската държава не само ще приеме нашия контрол, но тя ще сътрудничи с нас и рано или късно ще рискува да контролира нашата политика. Оставяйки на Държавата да се възползва от свободата, ние все пак си съхраняваме най-ценното от правата – правото да я критикуваме в името на същите принципи, които ни противопоставят. Като държава, макар и светска, тя си остава солидарна с нас: всички държави са солидарни. И ако ние можем да говорим на нейния език, на нея ѝ се забранява да говори на нашия. По отношение на могъществото на парите нашата позиция не е по-различна. Нека богаташите се оправят сами! Ние чакаме те да се обърнат към нас, тъкмо това чакаме и от Държавата. Защото днес или утре силите на Златото, както и силите на Желязото, обезпокоени от заплахата на Революцията, ще усетят потребност от един вид инвеститура, която ще връчваме само с достатъчно основание и винаги с компенсация. Те ще бъдат лишени от Духовното, докато не почувстват последиците от опасната анемия и не се постави точната диагноза. И най-надеждната парична единица се нуждае от обезпечение в злато, и най-материалистичното общество не може да мине без онова, което е много по-драгоценно от самата материя и което ще се открие у нас, щом настъпи часът. Достатъчно е да изчакаме, за да спре блудният син да се храни заедно със свинете. Но Мъдреците, благоразумни и лукави, все пак не са предвидили едно нещо. Властта и Златото, макар и обединени, започват да търсят изгода от духовността, съхранила се в дехристиянизираните маси; те превръщат Духовното в нещо полезно, в ерзац; Духовното става също толкова синтетично, колкото и петролът, в съответствие с правилата на автархията… Масите не могат повече да чакат. Вярно е, абсолютно вярно е, че около 1914 г. всички ние усещахме, че светът е на ръба на пропастта, че той моли за пощада и е готов да замени прословутия прогрес с някаква мистика. Същите експерти, които погълнаха нашите фондове при присъединяването на Панама, вече ни намигваха по пътя към Каноса. Напразни надежди. Съвременният мир се нуждаеше от мистика, а и беше пълно с диктатори. Ще го повторя още веднъж и няма да се уморя да го повтарям. Младостта ни бе помрачена от непогрешими прорицатели, кадящи тамян и лъщящи по-скоро от тщеславие, отколкото от козметиката, която тогава беше на мода. Те ни успиваха със своята подозрителност и в същото време ни обвиняваха, че се вдетиняваме…. Кой от тези палячовци предвиди появата на Хитлер, Мусолини и Франко или огромните костници с трупове, възпяващи войните, от които се надига протяжно пеене, траещо толкова дълго, колкото гниещата уста може да пее? Те не вярваха в детството и се смятаха за по-силни от него…

***

Заминаваме, казваше Шарл Пеги[7], на последната от войните. Може и да е било така. Може би това да е бил смисълът. Не смятам Пеги за светец, но дори и мъртъв, той разговаря с нас, толкова близо е до всеки от нас, отговаря винаги, когато го запитаме нещо. Което доказва, че в него е имало малко лъжа – само толкова, колко е било необходимо, за да живее, да води този кучешки и нещастен живот и нито капка повече. Той отговаря винаги, щом се обърнем към него, понякога даже с шепот. Не твърдя, че това е знак за святост, но е все пак особен знак за приятелство с Бога, който Той винаги е дарявал на светците Си. Има обаче светци, които могат да разговарят с нас само ако повишат тон, и чуеш ли ги веднага след Евангелието, можеш направо да оглушееш. Тези светци, предполагам аз, са били принудени да отчуждят онази част от самите себе си, която вероятно им се е струвала твърде човешка, след което не са могли да я отвоюват отново даже с цената на безчислени жертви – известна простота, определена свежест, безвъзмезден дар на благодатта, оставащи си непостижими в изначалната си форма въпреки аскезата и постите. Може би пък на небето умрелите, на които е отредена възможността да ни чуват, разговарят само гръмогласно! Гласът на мъртвите бързо се променя, започва да звучи в безмълвието и в съсредоточеността на душата, но рядко можем да си представим нещо по-ужасяващо от този дует между кларинет и вентрилог, този вечен монолог, на който няма отговор; мъртвите повтарят само едно и също, което въобще не ни успокоява…

Превод от френски Тони Николов

Жорж Бернанос (1888–1948) е един от най-големите християнски писатели на ХХ в., талантлив публицист и автор на романи, пресъздаващи духовната битка между доброто и злото. На българския читател вече са познати неговите шедьоври: Под слънцето на сатаната (1926), Дневникът на един селски свещеник (1936), Диалози на кармелиткитe (1948). Предложеният тук откъс е от неговия дневник Унижените деца (Les Enfants humiliés), който той си води далеч от родината – в Бразилия, където намира убежище от Втората световна война. Дневникът е публикуван посмъртно през 1949 г.

Текстът е публикуван в бр. 211 на сп. „Християнство и култура“.

[1] Битката при Марна (5–12 септември 1914 г.) е едно от преломните сражения в Първата световна война. Тогава френските и британски войски сразяват германските части и предотвратяват превземането на Париж. Броят на жертвите е около половин милион души и от двете страни. Б.пр.
[2] Жан дьо Лабрюйер (1645–1696) – френски мислител и писател моралист. Б.пр.
[3] Реймон Поанкаре (1860–1934) – френски юрист и политик. Президент на Франция (1913–1920). Б.пр.
[4] Последно основание (лат.). Б.пр.
[5] Емил Лубе (1838–1929) – френски политик, президент на Франция (1889–1906). Б.пр.
[6] Шарл Морас (1868–1952) – френски публицист и политик, известен с крайно националистическите си и антисемитски възгледи. Б.пр.
[7] Шарл Пеги (1873–1914), френски поет и есеист, след 1908 г. обърнал се към християнството. Б.пр.