„Унищожаването на човека“, с подзаглавие „Размисли върху образованието със специално отнасяне до преподаването на английски език в горните училищни класове“, представлява серия от три лекции, изнесени от писателя и университетски преподавател К. С. Луис в King’s College, Newcastle, през февруари 1943 г. – „Човеци без гръд“, „Пътят“ и „Унищожаването на човека“. В тях той се спира върху някои от любимите си теми, които често разглежда както в художествените, така и в научните си трудове – въпросите за обективните ценност и истина, за естественото право, както и за рисковете от тяхното „развенчаване“. В първия текст Луис изтъква, че субективизмът крие огромната опасност да лиши човека от възможността да изпита и да откликне на реалните, обективни добро и красота както в света, така и в полето на творчеството, и по-специално – на литературата. Особено голям е рискът за детето, което все още не е способно да различи достойното за обич и привързаност от недостойното. Именно затова целта на образованието би трябвало да бъде да възпитава в тези категории, тъй като, макар да съществуват универсални ценности, те не се развиват автоматично и на всяка цена у младия човек. Онези, у които тези ценности липсват, се оказват лишени от един специфично човешки елемент, от връзката между интелектуалното и животинското, и следователно не могат да бъдат наречени човеци в пълния смисъл на думата; те са човеци без гръд. В третия текст Луис разглежда по-скоро проблемите за овластяването на човека чрез науката, за дехуманизацията и за замяната на подчинението на обективните ценности с подчинение на инстинктите. Разглеждайки пътя на стремежа към абсолютно знание и пълен контрол над природата, включително над собствената човешка природа, Луис стига до извода, че човешкото покоряване на Природата представлява всъщност завладяване на човека от страна на Природата. Разбира се, той добре си дава сметка, че с размишленията си рискува да бъде припознат като поредния, по собствените си думи, мракобесник, поставящ прегради пред прогреса. С присъщата си духовитост и в характерния си добродушно-ироничен стил обаче той заявява, че целият смисъл на съзирането отвъд нещо е да съзреш нещо отвъд. Добре е, че прозорецът е прозрачен, понеже така през него виждаме градината. Наистина, какво би станало, ако виждахме и през градината?
Ралица Райкова
* * *
Унищожаването на човека
Като нагорещено желязо прониза съзнанието ми мисълта, че каквото и да казваше и както и да ме ласкаеше, щом ме прибереше в дома си, той щеше да ме продаде като роб.
Джон Бъниан
„Човешкото завоевание на Природата“ е често употребяван израз за описанието на прогреса на приложната наука. „Човекът е шамаросал Природата“, бе казано неотдавна на мой приятел. В контекста си думите притежаваха някаква трагическа красота, тъй като говорещият умираше от туберкулоза. „Няма значение – рече той, – знам, че съм една от жертвите. Разбира се, има нещастни случаи както от печелещата, така и от губещата страна. Това обаче не променя факта, че първата печели.“ Избрах тази история като отправна точка, за да поясня, че не желая да омаловажавам всичко онова, което е действително полезно в процеса, описан като „човешкото завоевание“; още по-малко бих желал да омаловажа истинските отдаденост и саможертва, необходими за осъществяването му. Веднъж сторил това обаче, трябва да пристъпя към по-задълбочен анализ на тази концепция. В какъв смисъл Човекът е притежател на все по-нарастваща власт над Природата?
Нека разгледаме три типични примера: самолета, радиото и контрола на раждаемостта. В едно цивилизовано общество в мирно време всеки, който може да си плати за тях, може и да ги използва. Но не може да се каже в строгия смисъл на думата, че когато ги използва, той упражнява своята собствена или еднолична власт над Природата. Ако си платя, за да ме носят, аз самият следователно не съм силен човек. Всяко едно от споменатите неща може да бъде отказано на едни хора от други – от тези, които продават, или тези, които разрешават да се продава, или тези, които притежават производствените източници, или тези, които произвеждат стоките. Онова, което наричаме Човешка власт, всъщност е власт, притежавана от някои хора, от която те могат да разрешат или не на другите да се ползват. Отново, що се отнася до силата, проявяваща се в самолета или радиото, Човекът е точно толкова обект или субект, колкото и господар, тъй като в него се прицелват и бомбите, и пропагандата. Що се отнася до контрола на раждаемостта, има някакъв парадоксален, негативен смисъл, в който всички възможни бъдещи поколения са обектите или субектите на силата, притежавана от вече родените. Само чрез контрацепцията на тях им е отказано съществуване; чрез контрола на раждаемостта, използван като начин за избирателно размножаване, те биват превръщани без тяхното съгласие в онова, което едно поколение по свои собствени причини може да избере да предпочете. От тази гледна точка, това, което наричаме Човешко покоряване на Природата, се превръща във власт, упражнявана от едни човеци над други човеци чрез Природата като инструмент.
Разбира се, не е необичайно да се твърди, че досега хората са използвали по лош начин и срещу ближните си силата, предоставена им от науката. Но не това се опитвам да докажа. Не говоря за конкретни корупции и злоупотреби, които едно повишаване на моралната добродетел би излекувало: аз разсъждавам над това какво всякога и най-вече би трябвало да представлява нещото, наречено „човешка власт над природата“. Без съмнение картината би могла да бъде променена чрез обществено притежание на суровините и фабриките и чрез обществен контрол над научните изследвания. Но освен ако не разполагаме със световна държава, то това все още ще означава власт на една нация над други. И дори и в световната държава или в нацията това ще означава (принципно) властта на мнозинствата над малцинствата и (конкретно) на правителството над хората. И всяко дългосрочно упражняване на власт, най-вече в размножаването, трябва да значи власт на предишните поколения над следващите.
Невинаги се набляга достатъчно на последната точка, тъй като тези, които пишат върху социалните въпроси, все още не са се научили да взимат пример от физиците, като винаги включват Времето сред измеренията. За да разберем напълно какво наистина значи Човешка власт над Природата и следователно какво означава властта на едни човеци над други, трябва да си представим човешката раса разтеглена във времето от появата до изчезването си. Всяко поколение упражнява власт над наследниците си; и всяко, доколкото видоизменя поверената му среда и се бунтува срещу традицията, устоява на и ограничава властта на своите предшественици. Това променя картината, рисувана понякога, на нарастваща еманципация от традицията и на нарастващ контрол над естествените процеси, чийто резултат е едно непрестанно нарастване на човешката сила. Всъщност, разбира се, ако някоя възрастова група действително придобие чрез евгениката и научното образование силата да прави своите наследници каквито пожелае, всички човеци, родени след този момент, ще са обект на тази сила. Те са по-слаби, не по-силни; защото, макар да сме сложили великолепни машини в ръцете им, ние сме им отредили предварително как да ги използват. И ако, както е почти сигурно, поколението, което по този начин е постигнало максималната власт над потомството, е също и най-еманципираното от традицията поколение, то би се заело да редуцира властта на предшествениците си почти толкова драстично, колкото и тази на наследниците си. Трябва също, отделно от всичко това, да помним, че колкото по-късно идва едно поколение, толкова по-близо е до времето, когато всички видове ще изчезнат, и ще има толкова по-малко власт за упражняване занапред, защото подчинените ще бъдат толкова по-малко. Следователно изобщо не става въпрос за стабилно нарастваща до края на съществуването сила, поверена на расата като на едно цяло. Последните човеци няма да бъдат наследници на властта, а ще бъдат най-потърпевшите измежду всички от мъртвата хватка на великите стратези и определящи и сами ще упражняват най-малко власт над бъдещето.
Реалната картина е тази на една доминираща епоха – нека вземем стотния век от новата ера – която най-успешно устоява на всички предишни епохи и най-неустоимо доминира над всички следващи, и по този начин се проявява като истинския господар на човешкия вид. Но сред това господстващо поколение (самото то нищожно малцинство от целия вид) властта ще бъде упражнявана от още по-малобройно малцинство. Човешкото покоряване на природата, ако се осъществят мечтите на някои научни стратези, означава управлението на няколкостотин човека над милиарди и милиарди човеци. Няма и не може да има никакво обикновено увеличаване на Човешката власт. Всяка нова сила, завоювана от един човек, е също така сила над друг човек. Всеки напредък го оставя не само по-силен, но и по-слаб. След всяка победа човекът освен триумфиращия генерал е също и затворникът, следващ триумфалната процесия.
Все още не разсъждавам дали крайният резултат от подобни двусмислени победи е хубаво или лошо нещо. Единствено пояснявам какво наистина значи Човешко покоряване на природата и особено онзи последен етап от покоряването, който може би не е далеч. Последният етап ще настъпи, когато Човекът чрез евгениката, чрез пренаталния контрол и чрез образование и пропаганда, базирани на перфектна приложна психология, е постигнал пълен контрол над себе си. Човешката природа ще бъде последната част от Природата, която ще се предаде на Човека. Тогава битката ще бъде спечелена. Ще сме „изтръгнали нишката на живота от ръката на Клото“[1] и ще сме свободни от този момент нататък да правим вида си такъв, какъвто го искаме. Битката действително ще бъде спечелена. Но кой по-точно ще я е спечелил?
Защото властта на Човека да прави себе си такъв, какъвто пожелае, означава, както вече видяхме, властта на някои хора да правят други хора такива, каквито те пожелаят. Несъмнено през всички епохи възпитанието и обучението са се опитвали в някакъв смисъл да упражняват тази власт. Само че ситуацията, пред която сме изправени, ще бъде нова в две отношения. На първо място, властта ще бъде изключително увеличена. Досега проектите на педагозите са постигнали много малка част от целите си и наистина, когато ги четем – как за Платон всяко пеленаче би било „незаконородено, кърмено на скришно“, и как Елиът би направил така, че момчето да не вижда мъже преди седемгодишна възраст, а след това да не вижда жени, и как Лок иска децата да имат пробити обувки и никаква склонност към поезията – можем спокойно да благодарим на благотворното упорство на истинските майки, истинските дойки и (най-вече) истинските деца за това, че са запазили човешката раса в тази все още притежавана от нея чистота. Човеците, леяри на новото време, обаче ще бъдат въоръжени със силите на всемогъща държава и неустоима научна техника: най-накрая ще получим вид стратези, които действително са способни да оформят потомството в каквато форма пожелаят.
Втората разлика е още по-важна. В по-старите системи и типът човек, който учителите искали да създадат, и мотивите за създаването му били продиктувани от Дао[2] – норма, на която самите учители били подчинени и от която не претендирали да се откъсват. Те не оформяли човека според собствените си представи. Предавали онова, което били получили: въвеждали младия неофит в мистерията на човечеството, която превъзхождала и него, и тях. Възрастните птици учели младите да летят. Това ще бъде променено. Ценностите вече представляват просто природен феномен. Ценностните преценки ще бъдат произвеждани в ученика като част от обуславянето. Каквото и да бъде Дао, то ще е продуктът, а не мотивът на образованието. Определящите са били освободени от всичко това. То е още една част от Природата, която са завоювали. Самите извори на човешката дейност вече не представляват за тях нещо дадено. Те са се предали – като електричеството: функцията на Определящите е да контролират, не да им се подчиняват. Знаят как да произвеждат съзнание и решават какъв вид съзнание ще произведат. Самите те са отвън, отгоре. Навлизаме в последния етап от Човешката борба с Природата. Последната победа е завоювана. Човешката природа е покорена – и разбира се, е покорила, какъвто и смисъл да носят тези думи сега.
Следва Определящите да изберат какъв вид изкуствено Дао ще култивират според собствените си добри причини в Човешката раса. Те са онези, които мотивират, те са създателите на мотивите. Но как самите те ще бъдат мотивирани?
За известно време това може би ще става чрез останки от старото „естествено“ Дао в съзнанията им. По този начин отначало те вероятно ще гледат на себе си като на служители и пазители на човечеството и ще считат, че техен „дълг“ е да го „облагодетелстват“. Но могат да останат в това състояние единствено чрез заблудата. Те разпознават схващането за красота единствено като резултат от определен процес, който вече могат да контролират. Победата им се е състояла именно в издигането от състояние на понасяне на тези процеси до състояние на използването им като инструменти. Едно от нещата, които трябва да решат сега, е дали ще обусловят или не останалите от нас по начин, който би ни позволил да продължим напред със старата представа за дълг и старите реакции спрямо тази представа. Но как дългът може да им помогне да решат? Самият дълг е изправен на процес: не може същевременно да бъде и съдия. А „доброто“ не се справя по-добре. Те много добре знаят как да произведат дузина различни представи за добро в нас. Въпросът е кои трябва да произведат, ако изобщо трябва да произведат някакви. Никоя концепция за добро не може да им помогне да решат. Абсурдно е да се хванат за едно от нещата, които сравняват, и да направят от него стандарт за сравнение.
На някои може да им се стори, че измислям привидно затруднение пред моите Определящи. Други критици, по-лековерни, биха могли да попитат: „Защо предполагаш, че те ще бъдат толкова лоши хора?“. Но аз не ги възприемам като лоши хора. Те всъщност изобщо не са (в традиционния смисъл на думата) хора. Те са, ако искате, хора, които са жертвали своя дял от чиста човечност, за да се посветят на задачата да отсъждат какво трябва да значи от сега нататък „Човечество“. „Добро“ и „лошо“, приложени към тях, са думи без съдържание: защото занапред от тях ще произтича съдържанието на тези думи. Затруднението им не е привидно[3] – „Можем да предположим, че е било възможно да се каже: В крайна сметка, мнозинството от нас искат, повече или по-малко, едни и същи неща – ядене и пиене и сексуални контакти, развлечение, изкуство, наука и възможно най-дългия живот за индивидите и за вида. Да ги оставим да рекат: Това е, което харесваме, и да ги обусловим така, че да го произвеждат. Къде е бедата?“. Но това няма да е отговор. Първо, погрешно е да се твърди, че всички харесваме едни и същи неща. Но дори да беше така, какво би подтикнало Определящите да презрат удоволствията и да преминат през толкова трудности, за да можем ние и потомството ни да имаме онова, което желаем? Дългът? Това е само и единствено Дао, което могат да решат да ни наложат, но което не се отнася за тях. Ако го приемат, те повече не са творци на съзнанието, а са все още негови субекти и в такъв случай последното им покоряване на Природата не се е случило наистина. Запазването на вида? Но защо видът трябва да бъде запазен? Един от въпросите, които стоят пред тях, е дали желанието за потомство (те добре знаят как се произвежда) да бъде продължено, или не. Колкото и назад да се връщат или да отиват надолу, не могат да намерят земя, на която да стъпят. Всяка подбуда, на която се опитат да се опрат, в миг се превръща в petitio (заявка – б.р.). Въпросът не е, че те са лоши хора. Те изобщо не са хора. Прекрачвайки извън Дао, те стъпват в бездната. Подчинените им също не са непременно нещастни човеци. Те изобщо не са човеци: те са продукти. Последният завоевателен поход на Човека се оказва унищожаването на Човека.
И все пак Определящите ще действат. Когато току-що изтъкнах, че всички подбуди ги провалят, трябваше да кажа – всички освен една. Всички мотиви, изискващи друго основание освен усещаната емоционална тежест, в даден момент са ги предали. Всичко освен sic volo, sic jubeo (тъй искам, тъй заповядвам – б.р.) е било извъртяно. Но това, което никога не е претендирало за обективност, не може да бъде унищожено от субективизма. Импулсът да се почеша, щом ме сърби, или да изследвам обстойно, когато съм любопитен, e имунизиран срещу фаталния за моите справедливост, чест и грижа за потомството „разтворител“. Когато всичко, което свидетелства „Добро е“, е било развенчано, това, което казва „Аз искам“, остава. То не може да бъде разрушено или „разгадано“, защото никога не е имало никакви претенции. Следователно Определящите ще се принудят да се мотивират единствено със собственото си удоволствие. Не говоря за покваряващото влияние на властта, нито изразявам опасения, че чрез нея нашите Определящи ще се изродят. Самите понятия „покварявам“ и „израждам се“ изискват ценностна система и са следователно безсмислени в този контекст. Мисълта ми е, че тези, които са извън всяка ценностна преценка, не биха могли да имат друго основание да предпочитат един или друг от собствените си импулси освен емоционалната сила на съответния импулс.
С пълно основание можем да се надяваме, че сред породените в умовете импулси, опразнени от всякакви „рационални“ и „духовни“ мотиви, някои ще бъдат човеколюбиви. Самият аз дълбоко се съмнявам дали благосклонните инстинкти, лишени от онези предимство и окуражаване, които Дао ни учи да им предоставяме, и оставени само на присъщите им като на психологически събития сила и честота, ще имат голямо влияние. Дълбоко се съмнявам, че историята ни дава макар и един пример за човек, който, отстъпил от традиционната моралност и придобил власт, е използвал тази власт доброжелателно. Склонен съм да мисля, че Определящите ще мразят онези, които обуславят. Макар и да гледат като на измама на изкуственото съзнание, което възпроизвеждат у нас, техните субекти, те все пак ще забележат, че то създава у нас илюзия за смисъл на живота ни, която успешно може да се сравнява с безсмислието на техния собствен; и те ще ни завиждат, както евнусите завиждат на мъжете. Но не настоявам върху това, тъй като е само предположение. Не е догадка обаче, че надеждата ни дори за „обусловено“ щастие почива върху това, което обикновено наричаме „вероятност“ – вероятността доброжелателните инстинкти като цяло да взимат превес в Определящите. Защото без преценката „Човеколюбието е добро“ – тоест, без отново да се въведе Дао, те не могат да имат никакво основание за насърчаване или утвърждаване на тези импулси пред които и да било други. По тяхната логика те трябва да приемат инстинктите както дойдат, според шансовете. А в този случай Вероятност означава Природа. Мотивите на Определящите ще произлизат от наследственост, храносмилане, от времето и свързването на идеи. Крайният им рационализъм, „развенчавайки“ всички „рационални“ мотиви, ги превръща в създания с изцяло ирационално поведение. Ако не се подчиниш на Дао или не извършиш самоубийство, подчинението на импулса (и следователно в дългосрочен план на самата „природа“), е единственият възможен път.
Оказва се следователно, че в момента на победата на Човека над Природата цялата човешка раса е подчинена на няколко отделни човека и че тези индивиди са подчинени на онова в самите тях, което е чисто „природно“ – на своите ирационални инстинкти. Природата, освободена от ценностите, управлява Определящите и чрез тях цялото човечество. Човешкото завладяване на Природата се оказва при своя завършек завладяване на Човека от страна на Природата. Всяка привидно извоювана победа ни е водела стъпка по стъпка към това заключение. Всички привидни отстъпления на Природата са били единствено и само тактически изтегляния. Мислехме, че я отблъскваме, когато тя ни примамваше. Онова, което ни изглеждаше вдигане на ръце в знак, че се предава, всъщност представляваше разтварянето им, за да ни обгърне завинаги. Ако се сбъдне напълно планираният и обусловен свят (с Дао като обикновен резултат от планирането), Природата няма повече да бъде притеснявана от непокорния вид, въстанал срещу нея преди милиони години, няма повече да бъде наранявана от неговите брътвежи за истина и милост и красота и щастие. Ferum victorem cepit: и ако евгениката е достатъчно ефикасна, няма да има втори бунт, но всички ще се прилепят към Определящите, и Определящите към Природата, докато луната не падне или слънцето не изстине.
Мисълта ми може да стане по-ясна за някои, ако я поставя под друга форма. Природа е дума с разнообразни значения, която може да бъде най-добре разбрана, ако вземем предвид нейните разнообразни противоположности. Природното е обратното на Изкуственото, Градското, Човешкото, Духовното и Свръхестественото. Изкуственото засега не ни засяга. От друга страна, ако разгледаме останалата част от списъка с противоположности, мисля, че можем да добием представа за това какво хората разбират под Природа и какво ѝ противопоставят. Природата изглежда ограничена във времето и пространството, за разлика от онова, което не е толкова или изобщо не е ограничено. Тя изглежда като света на количеството, изправен срещу света на качеството; на предмети срещу съзнание; на свързаността срещу цялостната или частична автономност; на онова, което не познава ценностите, срещу онова, което едновременно ги притежава и възприема; на ефикасните каузи (или в някои модерни системи на – липсата на каузалност) срещу финалните каузи. Приемам, че когато аналитично разберем нещо и след това започнем да властваме над него и да го използваме за собствена изгода, ние го свеждаме до нивото на „Природа“ в смисъл, че се въздържаме от оценка на стойността му, игнорираме крайната му кауза (ако изобщо има такава) и го третираме от гледна точка на количеството. Това обуздаване на естествената среда, срещу която иначе бихме реагирали, е понякога много забележимо и дори болезнено; нещо трябва да се превъзмогне, преди да можем да разрежем трупа на човек или животно в залата за дисекции. Тези обекти устояват на движението на ума, посредством което ги натрапваме в света на чистата Природа. Но и в други случаи сходна цена се изисква за аналитичното ни знание и манипулативна власт, дори да сме престанали да го забелязваме. Не гледаме на дърветата като на Дриади или на красиви обекти, докато ги разрязваме на греди; първият човек, сторил това, може остро да е усетил цената и кървящите дървета на Вергилий и Спенсър биха могли да представляват далечно ехо на това първобитно усещане за безбожие. Звездите загубиха своята божественост с развитието на астрономията и Умиращият Бог няма място в химическото земеделие. За мнозина, без съмнение, този процес представлява само постепенното разкритие, че реалният свят е различен от очакваното и че старата съпротива срещу Галилей или „крадците на трупове“ е просто мракобесие. Това обаче не е цялата история. Не най-големите съвременни учени смятат със сигурност, че обектът, оголен от своите качествени характеристики и сведен до чисто количество, е напълно действителен. Малко учени и малко ненаучни последователи могат да мислят по този начин. Великите умове знаят много добре, че така третиран, обектът е изкуствена абстракция, че нещо от реалността му е загубено.
От тази гледна точка завладяването на Природата се проявява под нова светлина. Ние свеждаме нещата до чиста Природа, за да можем да ги „покорим“. Ние винаги покоряваме Природата, защото „Природа“ е името на онова, което сме до някаква степен покорили. Цената на завоеванието на нещо е да се отнасяме към него като към обикновена Природа. Всяко завоюване на Природата увеличава обсега ѝ. Звездите не стават Природа, докато не започнем да ги претегляме и измерваме: душата не става Природа, докато не започнем да ѝ правим психоанализи. Изтръгването на сили от Природата представлява също така отстъпването на неща на Природата. Ако този процес спре малко преди финалния етап, бихме могли все пак да си кажем, че печалбата надвишава загубата. Но в момента, в който предприемем последната стъпка към свеждането на собствения ни вид до нивото на чиста Природа, целият процес се обезсмисля, тъй като този път печелещото същество и пожертваното същество са едно и също. Това е един от многото случаи, когато да изведеш един принцип до привидно логичния му завършек всъщност води до абсурдност. Като в известната история за ирландеца, който открил, че определен тип печка намалявала разходите му за гориво наполовина, и следователно заключил, че две такива печки биха му позволили да отоплява къщата си без никакво гориво. Това е сделката на магьосника: да се откажем от душите си, за да получим в замяна власт. Но веднъж отказали се от душите си, тоест от себе си, така предадената ни власт няма да ни принадлежи. Всъщност ще бъдем роби и марионетки на онова, на което сме предали душите си. Във властта на Човека е да третира себе си като обикновен „природен обект“ и собствените си ценностни възгледи като суров материал за научни манипулации, който да променя по своя воля. Възражението към тези му действия не се състои във факта, че тази гледна точка (като първия ден в залата за дисекции) е болезнена и шокираща, докато не свикнем с нея. Болката и шокът са най-много предупреждение и симптом. Истинското възражение е, че ако човек избере да се отнася към себе си като към суров материал, той ще бъде суров материал: не суров материал, манипулиран от, както наивно си е представял, самия него, а манипулиран от чист апетит, тоест от чистата Природа в лицето на нейните обезчовечени Определящи.
Опитвахме се като Лир да имаме нещата и по двата начина: да оставим настрана изключителното си право на човеци и едновременно с това да го запазим. Невъзможно е. Или сме разумен дух, задължен завинаги да се подчинява на абсолютните ценности на Дао, или сме обикновено естество за омесване и нарязване на нови форми за удоволствие на господарите, които не би трябвало, хипотетично, да имат никакъв друг мотив освен собствените си „естествени“ инстинкти. Единствено Дао осигурява общочовешки закон за действие, който поравно да покрива управляващи и управлявани. Догматичната вяра в обективна ценност е необходима на самата идея за управление, което не е тирания, или за подчинение, което не е робство.
Не мисля само, може би дори не и предимно, за онези, които в момента са нашите обществени врагове. Процесът, който, ако не бъде спрян, ще унищожи Човека, тече с бърза скорост сред Комунисти и Демократи в не по-малка степен, отколкото сред Фашистите. Методите могат (отначало) да се различават по жестокост. Ала мнозина учени с кротки очи зад пенснета, мнозина популярни драматурзи, мнозина философи аматьори в средите ни означава в дългосрочен план точно същото, тъй като нацистките управници на Германия/традиционните ценности ще бъдат „развенчани“ и човечеството ще бъде изрязано в нова форма по волята (която хипотетично трябва да е произволна воля) на няколко късметлии от едно късметлийско поколение, което се е научило да развенчава. Вярването, че можем да си измисляме „идеологии“ по свое усмотрение, и последващото третиране на човечеството като прости екземпляри, заготовки, започва да оказва влияние на езика ни. Някога убивахме лошите хора: сега ликвидираме асоциалните елементи. Добродетелта е станала интеграция, трудолюбието – динамизъм, а момчетата, достойни за чин, са „потенциален офицерски материал“. Най-прекрасното от всичко е, че добродетелите на пестеливост и умереност, и дори на обикновена интелигентност са съпротива срещу продажбите.
Истинското значение на онова, което се случва, е било скрито зад употребата на абстракцията Човек. Не че думата Човек непременно е чиста абстракция. В самото Дао, докато се намираме в неговите рамки, намираме конкретната реалност, в която да бъдеш наистина човек, значи да участваш: истинските обща воля и общ разум на човечеството, живи и израстващи като дърво и разклоняващи се с променящите се ситуации във все нови и нови красоти и достойнства за прилагане. Докато се намираме в границите на Дао, можем да говорим за Човека като за имащ власт над себе си по аналогичен на индивидуалния самоконтрол начин. Но в мига, в който излезем отвън и започнем да гледаме на Дао като на чисто субективен продукт, тази възможност изчезва. Онова, което сега е общо за всички човеци, е просто абстрактна обща идея, най-високо общо кратно; завладяването на човека от самия него означава просто управлението на Определящите над обусловения човешки материал, над постчовешкия свят, който, някои знайно, а някои незнайно, почти всички хора сред всички нации понастоящем се трудят да произведат.
Нищо от това, което мога да кажа, няма да спре някои хора от това да опишат настоящата лекция като атака срещу науката. Аз, разбира се, отричам обвинението: и истинските Естествени Философи (все още има някои живи) ще забележат, че защитавайки ценностите, аз inter alia защитавам ценността на знанието, която като всяка друга е обречена да умре, ако корените ѝ в Дао бъдат отрязани. Но мога да отида и по-далече. Дори предполагам, че лекът би могъл да дойде от самата Наука.
Описах като „магьосническа сделка“ процеса, чрез който човек предава обект след обект, а най-накрая и самия себе си на Природата в замяна на власт. Стоя зад това, което казах. Фактът, че ученият е успял там, където магьосникът се е провалил, е установил толкова голям контраст между двамата в популярната мисъл, че истинската история за раждането на Науката е погрешно разбрана. Ще намерите дори хора, които пишат за XVI век така, сякаш Магията е била средновековна отживелица, а Науката – новостта, която идва, за да я помете. Онези, които са изучавали периода, знаят по-добре. През Средновековието е имало много малко магия: XVI и XVII век са пикът на магията. Сериозните магически усилия и сериозните научни усилия са близнаци: единият е бил болнав и умрял, другият бил здрав и процъфтял. Но били близнаци. Били родени от един и същи импулс. Признавам, че някои (със сигурност не всички) от ранните учени са били движени от чиста любов към знанието. Ако обаче вземем предвид характера на епохата като цяло, можем да различим импулса, за който говоря.
Има нещо, което обединява магията и приложната наука, като в същото време ги отделя от мъдростта на предишните епохи. За стародавните мъдреци кардиналният проблем е бил как да пригодят душата към реалността и решението е било знание, самодисциплина и добродетел. За магията и приложната наука по сходен начин проблемът е как реалността да се подчини на човешките желания: и двете в практикуването на тази техника са готови да извършат неща, дотогава разглеждани като гнусни и неблагочестиви – като например изравянето и осакатяването на мъртъвци.
Ако сравним главния тръбач на новата ера (Бейкън) с Фауст на Марлоу, приликата е поразителна. Ще срещнете у някои критици, че Фауст е притежавал жажда за знание. Всъщност той почти не я споменава. Не истината иска той от дяволите, а злато, оръжия и момичета. „Всичко, що се движи между тихите полюси, ще бъде в негова власт“ и „здравият магьосник е могъщ бог“[4]. В същия дух Бейкън осъжда онези, които ценят знанието като цел само по себе си: за него това е като да използваш съпругата за потомство като любовница за удоволствие[5]. Истинската цел е да се увеличи властта на Човека до способността за извършване на всички възможни неща. Той отхвърля магията, защото тя не работи[6]; но целта му е същата като на магьосника. При Парацелз характерите на магьосник и учен са съчетани. Без съмнение онези, които наистина са основали съвременната наука, обикновено са били същите, чиято любов към знанието е надвишавала любовта към властта; във всяко смесено движение ефективността идва от добрите, не от лошите елементи. Но присъствието на лошите елементи не е без значение за посоката, която ефективността поема. Може би ще е прекалено да се каже, че съвременната наука е била изкушена още от раждането си: но смятам, че ще е вярно да се каже, че е била родена в лош квартал и в злокобен час. Триумфите ѝ може и да са били твърде бързи и постигнати на твърде висока цена: преосмисляне и някакво покаяние може да са необходими.
Възможно ли е тогава да си представим нова Естествена Философия, непрекъснато съзнаваща, че „естественият обект“, продукт на анализ и абстракция, не е реалността, а само поглед върху нея, и винаги коригираща абстракцията? Трудно разбирам за какво моля. Дочувам слухове, че подходът на Гьоте към природата заслужава по-пълно обмисляне; че дори д-р Щайнер може да е съзрял нещо, което ортодоксалните учени са пропуснали. Преродената наука, за която говоря, не би сторила дори на минералите и зеленчуците онова, което модерната наука заплашва да стори на самия човек. Когато обяснява, тя не би избягвала. Когато говори за частите, не би забравяла цялото. Докато изучава То, не би губила това, което Мартин Бубер нарича Ти-ситуацията. Аналогията между Дао на Човека и инстинктите на животинския вид за нея би означавало да се хвърли нова светлина върху непознатото, Инстинкт според единствената позната реалност на съзнанието, а не свеждане на съзнанието до категорията на Инстинкта. Последователите ѝ не биха били лекомислени с думите само и просто. С една дума, тя ще завоюва Природата, без в същото време да бъде завоювана от нея и ще придобие знание на цена, по-ниска от тази на живота.
Може би моля за невъзможни неща. Може би е в природата на нещата аналитичното мислене да бъде този базилиск, който убива каквото види и вижда само убивайки. Но ако самите учени не могат да спрат този процес, преди да е достигнал до общия Здрав Разум и да убие и него, тогава някой друг трябва да го спре. Най-много ме е страх от отговора, че аз съм „просто поредният“ мракобесник, че и тази бариера, както всички предишни, издигнати пред напредъка на науката, може да бъде безопасно преодоляна. Подобен отговор извира от фаталната серийност на съвременното въображение – картината на безкрайното праволинейно движение напред, която до такава степен владее умовете ни. Тъй като използваме числата толкова много, сме склонни да мислим за всеки процес като за числови редици, в които всеки етап е до безкрайност същият като предишния. Умолявам ви да помните ирландеца и двете му печки. Има прогресии, в които последната стъпка е sui generis – несъизмерима с останалите, и в които да достигнеш до края означава да унищожиш целия труд от предишния си път. Свеждането на Дао чисто и просто до естествен продукт е подобна стъпка. До този момент типът обяснения, които избягват, биха могли да ни дадат нещо, макар и на висока цена. Но не може вечно да продължим да „избягваме“: ще открием, че сме избегнали самото обяснение. Целият смисъл на съзирането отвъд нещо е да съзреш нещо отвъд. Добре е, че прозорецът е прозрачен, тъй като улицата или градината отвъд него не са. Какво би станало, ако виждахме и през градината? Няма смисъл да се опитваме да „виждаме отвъд“ основните принципи. Ако виждаш отвъд всичко, тогава всичко е прозрачно. Но един напълно прозрачен свят е невидим свят. Да „виждаш отвъд“ всичко е същото като да не виждаш нищо.
Превод от английски Ралица Райкова
Клайв Стейпълс Луис е сред най-прочутите християнски мислители и писатели на XX век. Роден е на 29 ноември 1898 г. в Белфаст, Северна Ирландия. Отрано проявява интерес към митологията и литературата. През 1917 г. участва в Първата световна война. По-късно завършва Оксфордския университет с отличие и преподава там известно време философия, а после работи като асистент в катедрата по английска литература. През 1954 г. става професор по средновековна и ренесансова литература в Кеймбридж, но и след това продължава да счита Оксфорд за свой дом, там се намира и къщата музей с неговото име. Пак там се събира кръгът с негови приятели, наречен „Съмняващите се” (The Inklings). Те се срещат ежеседмично, за да обсъждат философски и литературни проблеми, а също да четат един на друг откъси от книгите, които пишат в момента. Сред членовете на това малко общество са Дж. Р. Р. Толкин, Чарлз Уилямс и Оуън Барфийлд. През 1955 г. Луис става член на Британската академия на науките. Освен със своите изследвания върху английската литература през Средновековието е известен и с трудовете, разглеждащи християнството от гледната точка на човека, загубил вярата си в детството и върнал се към нея вече в зряла възраст. Автор е на книгите: Проблемът болка (The Problem of Pain, 1940), Писмата на душевадеца (The Screwtape Letters, 1942), Чудесата (Miracles, 1947), Застигнат от радостта ( Surprised by Joy, 1955), Четири пъти любов (Four Loves, 1960) и др.
Текстът е публикуван в бр. 153 на сп. „Християнство и култура“.
Още потемата:
Клайв Стейпълс Луис, Човеци без гръд
_______________________
[1] Клото (от гр. предачка) – най-младата от трите мойри, богини на съдбата в древногръцката митология. Клото преде нишката на човешкия живот. Б.р.
[2] Концепция в китайската философия, която означава „път“, „принцип“. Използва се, за да означи фундаменталната или истинска природа на света. Луис си служи с този термин, за да обозначи, че съществува набор от обективни ценности, споделяни, с малки разлики, от всички култури. Б.р.
[3] Курсив. Б.р.
[4] Dr Faustus, 77–90.
[5] Advancement of Learning, Bk I (p. 60 in Ellis and Spedding, 1905; p. 35 in Everyman Edition).
[6] Filium Labyrinthi, i.
