Начало Книги Управлението на тройната коалиция
Книги

Управлението на тройната коалиция

Аспарух Панов
29.06.2013
2135
Лидерите на тройната коалиция, Дневник, фотограф Асен Тонев

В книгата си „Различният министър-председател. Разговори със Симеон Сакскобургготски” (изд. Изток-Запад, 2013 г., двуезично издание на български и английски) Аспарух Панов открехва завесата към много факти от управлението от 2001 г. насам. Предлагаме разговора, посветен на компромисите на „тройната коалиция”.

picture_1130А.П.: Вие сам направихте един естествен преход към следващата тема и това е управлението на тройната коалиция. Вие почнахте вече да говорите за това. Действително е важно, дадохте вече и първите оценки. Как се стигна до самото формиране на тройната коалиция? Да, ситуацията бе напълно в рамките на европейските политически нрави и това бе естествено единствената възможна коалиция, която да гарантира…

С.С.: Мнозинството, да…

А.П.: и членството ни в ЕС. Но все пак при българските условия, които Вие вече добре познавахте, не помислихте ли, че можете да не правите тази „жертва“ и да се отиде на нови избори. Тогава, може би, на повторните избори НДСВ щеше да получи по-голяма подкрепа и може би щеше да бъде мандатоносител… По тия неща да си поговорим малко…

С.С.: Да, това като хипотеза– разбира се, но сега сме в 2012, а тогава в горещия момент и при онези обстоятелства, при конкретните цели, които си бяхме поставили, оценката на ситуацията беше съвсем различна. Прецених, че това беше единственият ход, който можеше да гарантира успешното приключване на процедурите за членството ни. Дори за мен свикването на нови избори беше най-лошият възможен вариант. Това означаваше да се запъна, както се казва, като магаре на мост, и да проявя упорство. Струва ми се твърде неудачно послание към избирателите. Те са изпълнили своето право и задължение да гласуват, оттук нататък партиите трябва да съумеят да стигнат до разбирателство, а не да се сърдят на резултатите. България се нуждеше от правителство в кратки срокове. В онзи момент беше лукс да си играем на избори, когато страната се нуждаеше от завършване на реформите, които бяха започнали по време на моето управление. Малцина ще повярват, но вътрешно това беше чувството ми– да не изглежда, че искам да се наложа. Няма да забравя, когато върнах нашия мандат на президента Първанов, на излизане един младеж, журналист, който явно е имал малък опит в политиката, ми каза: „Г-н Сакскобургготски, ще се извините ли на българския народ за времето, с което забавихте оформянето на ново правителство, заради Вашите лични съображения?“ Аз като се качих в колата се замислих и си рекох: „Колко несправедливи заключения могат да бъдат направени, когато не познаваш същността на нещата.“ Няколко седмици по-късно преброих дните, които бяха необходими на г-жа Меркел да състави правителство, и ако не се лъжа, бяха около 17 повече от нашите, и си казах: „Ето – тя също не се е извинила“, защото няма за какво да се извини. Това е политиката – необходими са жертви и услия, за да се постигне съгласие в името на доброто на страната.

А.П.: Така е, все пак, тъй като говорим по такива малко процедурни въпроси: не смятате ли че, може би това е също слабост на конституцията, да може да се даде мандат на трета политическа сила да състави правителство? Защото все пак третата партия вече винаги има много малко депутати. За ДПС това е действително един голям успех, тя е трета политическа сила, но въпреки това, някак си не е редно една партия с 20 депутати да бъде мандатоносител, това мисля, че го няма в много страни…

С.С.: Няма го може би формулирано в конституцията и на други страни, но пък по-добре ли е да възникват ситуации, при които няколко депутати са решаващи. За мен по-коректно и, дори бих казал, по-елегантното е да е заложено в мандата на третата партия, отколкото тя да се използва като скрит, недеклариран балансьор. Когато се виси на два или три депутатски гласа, това не е глас народен…

А.П.: В този дух на мисли е по-хубаво да има трети мандатоносител, да…

С.С.: Така е, да е ясна ролята на отделните партии, защото няма „перфектно“ в политиката, всички го знаем…

А.П.: Това, което на мен ми направи впечатление в тройната коалиция и затова винаги го казвам, е че НДСВ не допусна и на милиметър „олевяване“ във финансовата и икономическата политика на страната, напротив. В коалиционното споразумение Вие заложихте три икономически принципа и не допуснахте отклонение от тях тогава – това е поддържане на бюджетен излишък, продължаващо намаление на преките данъци и бюджетни харчове не по-високи от 40% от БВП.

С.С.: Благодаря Ви, че приписвате това на НДСВ, но в интерес на истината вижданията на министър Орешарски бяха точно такива и той много държеше на тях. Всъщност ние и двамата други партньори в коалицията го подкрепихме, защото това беше най-разумният изход. Така че, не е въпрос нито на олевяване, нито да се опитваш да наложиш идеологията си, а беше по-скоро логичната политика за момента и министър Орешарски, като добър финансов експерт, имаше точно такива разбирания. И сега мога да го кажа със симпатията, която изпитвам към него – понякога по време на съветите на тройната коалиция се шегувахме, че той беше всъщност четвъртият партньор в коалицията, заради ясно изразяваното от него лично мнение, което му правеше чест, разбира се…

А.П.: И аз, разбира се, го харесвам, но като политически обвързан човек, не мога да не припомня, че той все пак си беше от СДС… Така че това също беше едно негово предимство…

С.С.: Интересно, да.

А.П.: Това не може да няма някакво значение в цялата работа така или иначе. Но… като гледаме всичко това и си говорим, какво бихте отговорили днес на непрекъснатите оправдания на ГЕРБ и, да не кажа и лично на премиера Борисов, с „престъпленията“, в кавички, на тройната коалиция, за всичко е виновна тройната коалиция, бихте ли изобщо коментирали това?

С.С.: Ще Ви кажа пак личното ми виждане, защото водим по-скоро един, бих казал, човешки разговор. Аз не бих го направил, само това мога да коментирам.

А.П.: Да, това е напълно достатъчно. Все пак, имаше трудности, Вие забелязахте ли известни корупционни и клиентелистки тенденции, които имаше по това време. Доста повече отколкото…, т.е изобщо тогава се появиха, бяха доста повече отколкото във Вашето правителство, или във Вашето правителство изобщо нямаше?

С.С.: Знаете ли, много предпазливо и внимателно трябва да се обсъждат подобни явления и само с доказателства. Само и изключително с доказателства. Ще ви дам един пример – министър Церовски, бог да го прости, какво ли не се изговори по негов адрес, а всички разбраха по-късно в какви финансови затруднения, в какво състояние човекът си отиде. Ето защо е наложително да сме много предпазливи, когато хвърляме обвинения. Най-добре съответните правосъдни органи да са тези, които обвиняват и дават присъди, а не да се осъжда някой само от пуснатата мълва, клевета, донос. Аз започнах в даден момент да се шегувам с някои хора, които идваха да ми говорят за откраднати „милиарди“ и за какви ли не невероятни злоупотреби, защото като ги събереш спокойно надхвърляха цифрите на националния бюджет. И тогава казвах на шега: „Абе, 5 или 6 нули повече, нали са нули, няма значение.“ Защото се достигаше до гротеска.

А.П.: Така и аз винаги съм се шегувал, защото нали тези стотици партии, които се създават у нас, ако човек събере членската им маса,която те показват като брой на членовете, населението трябва да е 100 милиона, а не 7 милиона…

С.С.: Има такива моменти, това е човешко, това е в логиката на политическите практики – опозицията търси дивиденти именно в такива корупционни тенденции, но трябва винаги да има опит за един по-спокоен и разумен тон. Не могат да бъдат унижавани хората и да се атакуват по начин, по който да ги очерниш предварително и да сринеш образа им. Впоследствие е възможно да се окаже, че нищо не е имало. Но остава лошото, доброто – никой не го помни, само остава отрицателното. За семействата на хората, а и въобще за имиджа на страната, в крайна сметка, е пагубно и несправедливо.

А.П.: Ние си говорим и си говорим, и сигурно сме прави в много отношения…

С.С.: Не, не претендирам, аз констатирам.

А.П.: Но все пак, по някакъв начин тройната коалиция се оказа капан за НДСВ, в смисъл за бъдещето на НДСВ…

С.С.: Може би капан и за БСП, и за ДПС?

А.П.: Или да го кажем по друг начин – в голямото си мнозинство, като че ли избирателите и симпатизантите на НДСВ не разбраха участието в тази коалиция…

С.С.: Не, сигурно и най-вече, Панов, след 1 януари 2007 г., когато бях подложен на доста силните желания, да не кажа натиск, дали да напуснем коалицията, щом като се беше постигнала основната ни цел. Но това беше въпрос на лична преценка и, отново не на политика, в смисъл на партийния лидер, а от гледна точка на държавника, който има друга визия. Бях убеден, познавайки европейската политическа практика, че нямаше добре да се изтълкува от външните ни партньори падането на правителството и съответната политическа криза, което това щеше да предизвика. Да не говорим, че със сигурност щяха да се изсипят какви ли не обвинения към НДСВ за некоректно поведение в коалицията, за причиняване на правителствена криза, поставяйки партийните си интереси над всичко. Може да прозвучи съвсем наивно, но считах, че трябваше този мандат да се изкара докрай, не за мен, но за страната – да има трети пълен мандат, с който да покажем, че в България има известна политическа нормалност, а не само политическа борба. Не можех да си представя, че единственият стремеж на НДСВ ще бъде, ако напуснем коалицията, да имаме повече шансове на изборите, само и само да продължим да сме във властта. Това е голяма грешка, сигурно, в очите на професионален политик, ама аз не бях такъв.

А.П.: Вие лично имахте ли проблеми в отношенията си с коалиционните партньори по време на тройната коалиция?

С.С.: Винаги е имало проблеми, но не лични…

А.П.: Е, то на това ниво няма лични проблеми…

С.С.: Трябва да съм благодарен, че с всички работихме добре и в един, бих казал, конструктивен дух, което за мен беше едно от важните неща. Но че е имало напрежения, неудобни моменти, неприятни ситуации, е факт. В противен случай щеше да бъде нещо нереално. Веднага подчертавам, че сигурно и на другите двама политически партньори им е било еднакво тежко. Това е нещо, което сме понасяли и издържали заедно. Днес е лесно да бъде критикувано всичко, направено от тройната коалиция, като че ли се превърна в нормална политическа тактика не само в България, новите правителства да хвърлят вина за несвършената работа на предишното. Ако искаме, обаче, да погледнем обективно на този период, не можем да не признаем, че страната запази финансовата си стабилност, продължи реализирането на реформите и най-вече не отстъпи от демократичните принципи на развитие. Грешки със сигурност е имало, че е можело по-бързо и ефективно да се наложат реформите. Но да завърши мандата си едно коалиционно правителство при това от три политически субекта, бе повече от успех за България. Само можем да гадаем дали и доколко щеше да бъде по-добра друга конфигурация или „правене на избори до край“.

А.П.: Аз като по-страничен наблюдател мога да кажа: не им е било еднакво тежко.

С.С.: Вероятно.

А.П.: Защото без Вас нямаше да има това правителство… Аз не искам да спорим по този въпрос, защото няма смисъл. Той не е по същество, а и мина много време. Но все пак не мога да не Ви попитам още нещо, защото тази тема непрекъснато минава като една нишка през нашия разговор – за поредния Ви партиен клонинг „Българска нова демокрация“ (БНД). На какво се дължи създаването на БНД, цялото това отцепване на тази група около, както му казваха, „вицецаря“– Пламен Панайотов…?

С.С.: Трябва тях да ги попитате наистина, защото техни са инициативите. Всеки има право на мнение, както и да не е съгласен с посоката, в която се развива партията. Но има толкова много начини, по които може да се изразят собствените възгледи. Отцеплението е насилствено налагане на различната позиция, което не води до нищо конструктивно. Поглеждайки в исторически план, изходът от такива действия винаги е фатален за която и да е партия. Това е нещо, което се знае, така че когато поемаш по такъв път – носиш голямата отговорност за този акт.

А.П.: И сега един емоционален въпрос. Аз много пъти съм се питал – има ли и трябва ли да има изобщо благодарност в политиката? Все пак като си помислим – тези хора може би никога не са очаквали, че отведнъж… ще получат такива големи възможности за една по-друга реализация или… защото ако не бяхте Вие, сега съвсем откровено Ви казвам, Вие изстреляхте с Вашето появяване няколко стотин души на високи държавни постове…

С.С.: Както и моите предшественици са превърнали не съвсем познати личности в популярни и познати. Това е типично за всяка нова политическа ситуация. Не би било естествено всички да са познати. Да, историческите партии са по-конвенционални – изграждат се отдолу нагоре и отделните членове извървяват своя път на развитие. Това е да кажем нормалното. При нас имаше друг феномен – на спонтаността, а и лидерът на движението беше Царят. Наистина имаше хетероклитни привърженици и участници в това движение, защото беше нещо съвършено ново и безпрецедентно. Това беше и слабостта му – не беше ясно структурирано, всичко бе в процес на изграждане. Затова и в опозиция НДСВ нямаше необходимата практика, защото не е изградена по типичния за една партия начин.

А.П.: Все пак, тази тема винаги ме притеснява малко – с благодарността изобщо, защото човек трябва да бъде отговорен все пак към всичко, което прави и не може, когато си част от една общност…, да реагираш от гледна точка единствено на личния си интерес…

С.С.: Това зависи от моралното израстване на човека. Успехът в политиката, изкачването по обществената йерархическа стълба, за съжаление, не се съпътства винаги с нравствено развитие на личността. Но от друга страна, действията ми никога не са се определяли от това дали някой ще ми благодари. Не съм очаквал и не очаквам признателност. Това е необходимост у другия човек, вътрешно усещане и желание да го изрази.

А.П.: Е да, за Вас е по друго… Но все пак, за Вас гласуваха, ето тук съм си записал цифрата – през юни 2001 г. 2 ми­лиона, да кажем точно 1 952 513 човека.

С.С.: Без двете ментета „Симеон“.

А.П.: Да без двете ментета, които не ги смятам. Значи около 2 милиона избиратели. Сега, както и да анализираме, каквото и да казваме – това беше не пропорционален избор толкова за НДСВ, а беше Ваш мажоритарен избор. Така или иначе те гласуваха за Вашата личност и изобщо не се интересуваха за имената в листите, които така или иначе те не ги познаваха…

С.С.: Да, това е интересно явление и затова аз съм този, който благодари на всички, които са гласували за мен.

А.П.: През 2009 г., когато вече изборът съвсем не беше мажоритарен, за НДСВ гласуваха 127 000 души.

С.С.: То се вижда за 8 година каква ерозия.

А.П.: За 8 години се разпиляха 1 800 000 гласа.

С.С.: Страхотна ерозия, да.

А.П.: Къде се разпиляха тези гласове, къде отидоха?

С.С.: Именно за това си подадох оставката, защото трябва човек да бъде откровен пред себе си, честен и да поеме отговорността. Причините може да се крият в тези 8 години, които не са малко и обществото се изморява също. Вероятно и моите решения, и моята политика да не са били винаги най-удачните. Със сигурност е съчетание от фактори, сред които не без значение и очакването на различното, новото – „а сега да видим нещо ново“. Без много рационално мислене.

А.П.: Аз поне си мисля, че много хора от тези 2 милиона гласуваха за ГЕРБ, защото хората не винаги разбират за какво точно става дума.  Водят ги едни такива мисли, слушат това, четат онова, говорят… Имаше много хора, дори и от моите приятелски кръгове, които възприемаха ГЕРБ като Ваш резервен проект…

С.С.: Да, това се говореше също – прословутият „план Б“.

А.П.: Или казваха: „Царят, ами той затова е Цар, той не може да не извади скрит коз от джоба и Бойко Борисов е скритият му коз… Дайте да гласуваме, да не го гледаме какъв е сега, да гласуваме за него, защото той е резервната карта на Царя“

С.С.: Като общество с много крехък демократичен опит сме лесно податливи и манипулируеми от всякакви слухове и конспиративни теории. Десетилетия наред сме свикнали да нямаме достъп до обективна и меродовна информация. Официалната пропаганда грижливо е криела неудобните факти и е изтъквала такива, които са обслужвали тоталитарния режим. Това е създало усещането, че истината не е тази, която официално се разпространява, а това, което като слух се говори между хората. Днес все още ни е трудно да се освободим от този синдром, тъй като и медиите понякога в желанието си да отговорят на очакванията на читателите си, вместо да изнасят проверени и обективни данни, търсят слухове и подхвърлени уж много секретни сведения. Това, обаче, съвсем не помага на обществото да се ориентира, а напротив, още повече развихря слухоманията. Има и друго, често приемаме за даденост неща, които са в сферата на фантазията ни. Усещал съм го много пъти и по отношение на собствената ми личност. Имало е случаи мои сътрудници да ми казват, че според господина или госпожата, с които съм се срещнал, съм се съгласил с тяхна идея или дори съм обещал да участвам в предлагана от тях инициатива. Аз с учудване проверявам записките си, тъй като съм доста стриктен и се оказва, че няма такова нещо. Просто човекът, с когото съм говорил е приел желанието си за факт. По същия начин се създават и митовете, които ни заливат. После, когато истината излезе, разочарованието може да е страшно. Сигурно такива едни пожелателни нагласи, умножени по няколко стотин хиляди, също да са били причината за измислянето на някакви мои скрити козове, както казвате. Наслушах се на всякакви направени уж от мен изявления, обещания, които са довели до нечия фрустрация, да не говорим за извадените извън контекст думи и фрази, и техните тълкувания. А аз не съм се променил, не съм станал друг, не съм нарушил принципите си, с изключение на факта, че влязох в политиката, което съвсем не е било мое призвание или амбиция. Продължавам да гледам на нещата и да мисля със същите идеали. Сигурно за някои звучи високопарно, но ценностите, с които съм дошъл тук, през 1996 и 2001, и до ден днешен са същите, въпреки че ми приписват всевъзможни користни цели. Понякога прелиствам неделните вестници и ми прави впечатление колко конспиративни теории се сервират на хората, какви ли не апокалиптични предсказания. На мен колко хора са ми се обаждали, когато беше още жива, бог да я прости, Ванга, убедени, че съм бил там тайно и дори какво точно ми е казала. Както и че Ванга е съветвала баща ми [Борис III]. Обикновено отговарям – погледнете датите, бъдете рационални, вижте годините и ще разберете. Отново е чисто човешка черта, може би, да се увличаме по тайнственото, да търсим надежда в ирационалното, да вярваме на теории за заговори и пр.

 

Аспарух Панов (род. 1949 г.) завършва в химия и до 1990 г. е научен сътрудник в БАН. От края на 1989 г. се занимава с политическа дейност. До 1995 г. е зам.председател на РДП. От 1991-1994 г. е член на НКС на СДС, а в периода 1993-1994 г. е и негов зам.председател (външна политика и международни отношения). От 1991-1994 г. е народен представител в 36-тото НС, ръководител на българската делегация в ПАСЕ. От 1994-1996 г. е вицепрезидент на Либералния интернационал. През 2007 г. е кандидат за Европейския парламент от листата на НДСВ. От 1998 г. работи в германската политическа фондация „Фридрих Науман”. Автор е на 2 книги и на голям брой научни публикации и политически публицистични материали в периодичния печат. 

Аспарух Панов
29.06.2013

Свързани статии