Ботушите му бяха хубави и винаги лъснати. Отдолу на подметките един обущар му закова налчета, отпред и отзад, на тока и като вървеше по каменните плочи из коридорите на замъка, ботушите му звънтяха. Не го интересуваше, че така всички разбираха, че идва. Нека другите да се промъкват тихо, да слухтят. Онези с чехлите, с топлинките. Той иска, като върви, всичко да кънти.
Беше цяло чудо, че назначиха него за комендант на крепостта. Той не беше близък нито с княза, нито с някой от съветниците му, а добре знаеше, че тези постове винаги са плод на дълги пазарлъци. Мъчеше се да си отговори на този въпрос. Може би князът търсеше повече представителност и снажният командир на гвардейската рота му се беше сторил добро решение.
При срещата им, когато князът му възложи този пост, той се държа подчертано любезно. Покани го да седне, камериерката донесе на сребърен поднос кафе и две малки чашчици коняк. Разпита го за семейството му, чистейки няколко невидими косъмчета от китела си, изказа съчувствие, че сега ще принадлежи повече на задълженията си, отколкото на близките си. Но какво да се прави, стисна меките си ръце князът, за сметка на това сега пред него се разгръща нов хоризонт за качествата му. Комендантът си даде сметка, че все още не умее да общува с висшестоящите, не знаеше например, че не бива да ги гледа очи в очи, а погледът трябва да се плъзга малко над лявото рамо. Забеляза и друго. Князът беше на възраст, а в косата си нямаше нито едно бяло косъмче, косата му имаше един странен, неутрален морковен цвят.
Князът разпери ръце и му пожела успех. Комендантът се изправи, тракна токове и излезе.
Жена му не остана очарована от новината. Тя се мъчеше да пази присъствие, но той я познаваше добре. А когато разбра, че той вече ще спи в кулата на крепостта, а не в къщи, хубавите ѝ устни се превърнаха в черта.
Обади се и на баща си, който живееше в пристройката. Старецът често забравяше да вдигне тирантите си, те се закачаха за ръба на креслото и той се чудеше какво става, защо не може да се надигне. Обикновено прекарваше деня си в четене, но все по-често се случваше да положи книгата в скута си и да задреме, без дори да я разтвори. Когато му съобщи новото си назначение, старецът настръхна. И му зададе един-единствен въпрос – да провери какво се е случило с предишния комендант, защо е махнат. Да не слуша какво приказват, а наистина да провери фактите.
Комендантът събра малко багаж в един куфар, отиде да целуне жена си, но тя залепи главата си за рамото и не му позволи, излезе навън, метна се в двуколката и каза на войника да кара. Войникът изплющя във въздуха с расовия, тройно оплетен камшик и конете потеглиха. Когато наближиха крепостта, му каза да спре при северния вход, откъдето се влизаше за кулата. Грабна куфара и започна да се изкачва по тясното стълбище, по което трудно можеха да се разминат двама човека. На третия етаж имаше площадка за почивка, нещо като ниша. Той спря да си поеме дъх и забеляза, че в нишата, удобно разположен върху едно шалте, седи човек. Позна го, това беше синът на каменоделеца, който беше зидал кулата и когото сега използваха за дребни поправки на зидарията, когато се наложеше. Казваха му Майски, защото така се представяше: Майски, роден през май.
– Тебе чаках – каза Майски. – Защото ти сега си като новородено животинче, още нищо не знаеш.
Комендантът, без да се съобрази с високия си пост, опря куфара в зида и седна на него. Нещо го накара да се заслуша.
– Ти сега си мислиш, че си станал голям началник. Нищо подобно. Цялата власт е в ръцете на Шаро, главатаря на охраната. Формално си над него, но той се отчита директно на княза и не можеш с пръст да го пипнеш. Освен това е разбойник и половина. Само през последния месец вдигна с четири процента налога, който плащат търговците и занаятчиите, които се събират край крепостта. Предишният комендант се опита да внесе малко ред и видя какво се случи.
– Какво се случи?
– Ама ти и това ли не знаеш? Нищо, ще разбереш.
– Като си почнал, кажи.
– Ще разбереш. Не ща да ме изкарат шпионин. Че долу в подземието плъховете само това чакат.
Комендантът се загледа внимателно в човека пред него. Лицето му беше живо, косата му беше вързана на опашка, а китките му бяха дебели, здрави. После се надигна.
– Няма ли да дадеш един-два пиастъра? Че виното ми свърши. – И Майски разклати празната бутилка.
– Утре сутринта при мен. Стегнат, трезвен. Ще те назнача на служба. Трябва ми такъв човек – тук комендантът се усмихна широко, – с една дума, човек, роден през май.
Той взе куфара и продължи нагоре към новото си жилище. Майски изчака вратата горе да се хлопне, нави шалтето на руло, грабна го под мишницата и се спусна надолу. На приземния етаж се ослуша, извади от пазвата си огромна връзка ключове и отключи една малка, незабележима вратичка. Тайният коридор след серия от чупки го отведе до покоите на княза. Той трикратно почука на една врата. Изрязаното прозорче във вратата се отвори и оттам надникна главата на княза, украсена с нощна шапчица. Явно владетелят се готвеше да си ляга.
– Княже – каза Майски, – нашият човек падна в капана. От утре съм назначен на служба при него.
– Много добре. Сам няма да ме търсиш. Ако ми трябваш, аз ще намеря начин да те извикам.
И прозорчето се затвори.
Майски се спусна към стаята си, отключи, влезе, събу меките си мокасини, които не издаваха никакъв шум, измъкна изпод леглото бутилка вино и известно време я гледа, но после се сети, че утре трябва да е трезвен. Оплакна с шепи лицето си в легена и се просна на леглото. Но не можа да заспи. Сети се какво му разправяше баща му, каменоделецът, когато го учеше да зида.
– Ще търсиш онези камъни, които си имат доверие един на друг. Без това зидът няма да върви нагоре. И друго помни. Камъните надживяват всички. Тях не можеш да ги излъжеш.
