0
3163

Уроците на пандемията

Дневник на коронавирусната година (3)

Всичко във всекидневието се променя, щом става дума за живот и смърт. Редица неща изчезват или пък започват да ни изглеждат съвсем незначителни, други изплуват на повърхността, побирайки в себе си цялото ни тревожно внимание.

Повърхността е още едно от ключовите понятия, обсебили днес мислите ни. Тук, на повърхността, са концентрирани страховете ни, тук се води битката с невидимата заплаха. В момента макро- и микроравнището на света разменят местата си. Всекидневно ние и хората около нас не само тревожно отмерваме всяка дистанция или задължителните метри отстояние, но и се вглеждаме с други очи във всяка повърхност, в онова, което би могло да ни атакува оттам; на практика водим неспирна битка с невидимото с парцали и дезинфектанти.

Дали не „издребняваме“? Не започваме ли полека-лека да губим разсъдъка си, критичния си усет за случващото се?

Пандемията ни вкара в непозната преди ситуация. Учените, които спорят по нея – също.

Един от бащите на модерната експериментална медицина – Клод Бернар – формулира още в края на XIX в. тази дилема така: щом констатираме нов и тревожен факт, първо е редно да го наблюдаваме внимателно, да оставим ума си да намери една (или повече) хипотези; едва след това започваме да провеждаме стриктно контролирани опити, да проучваме резултатите, да ги тълкуваме и извличаме от тях изводи, които биха могли да ни послужат в бъдеще.

Нима този метод не е приложим с днешна дата? Приложим е, разбира се. Ала щом засега нямаме видим успех, явно не сме отчели друга последваща препоръка на Клод Бернар: Онова, което си мислим, че вече знаем, най-често ни пречи да научим нещо ново.

* * *

Интересно как във време на пандемия други неща, които често се размиват „на повърхността“ или затлачват политическия живот, днес получават мълниеносна развръзка.

Епидемията не само засилва страховете сред хората, но и силно изостря чувството им за непоносимост. Виждаме как навсякъде по света политици публично се каят за липса на санитарни мерки, за недостатъчна социална решителност, принудени са да се обясняват по всеки конкретен казус.

И ето го „родният пример“ – изведнъж си отиде цялото ръководство на Българската банка за развитие, мислена в кризата като инструмент за спасяване на работни места, в който държавата ще налее 700 млн. лв. Оказа се, че близо една десета от този ресурс – 75 млн. лв. – нейният изпълнителен директор Стоян Мавродиев лично е пренасочил към „друга фирма“ и „други лица“, без никаква връзка с реалното производство. Както у нас често се случва.

Ала ето че онова, което минаваше в предишни времена или се замиташе „под повърхността“, днес просто не минава.

Не само защото хората, бидейки в принудена самоизолация, по-зорко следят случващото се, а и защото прагът им не непоносимост е толкова изострен, че чашата на търпение бързо може да прелее и да се разрази буря.

Никой не бива да забравя това.

Затова едни е редно да се „снишат“, а други да се освестят. Кой както иска да го разбира.

* * *

Друг от сблъсъците в наши дни е между статистици и лекари. Онова, което от гледна точка на статистиката е напълно закономерно, е напълно неприемливо от друга гледна точка, където битката е за всеки човешки живот.

А инак данните са си данни. Три милиарда души в света в момента са в изолация. Жертвите на коронавируса до 8 април по данни на Университета „Джон Хопкинс“ са 88 574 души.

За съпоставка: азиатският грип от 1957 г. отнема живота на около 2 милиона човешки същества; хонконгският грип в периода 1968–1969 г. причинява около 1 млн. жертви.

Разликата между „тогава“ и „сега“ е очевидна. Какво се е променило днес, как да си обясним днешната ни тревога? Редно ли е да изследваме самото си възприятие на пандемията, а не единствено самата пандемия?

Нещата опират не само до глобализацията. Всяка епидемия е продукт на големи вълни в историята, които редуват глобалните войни (от Александър Македонски насам) с глобалния икономически обмен и проправените търговски пътища – като този на коприната например.

Днес панически твърдим, че епидемията ни е връхлетяла „отдругаде“. А тя винаги идва „отнякъде“. Чумата от XIV в. прониква от азиатските степи през Крим. През 1720 г. корабът „Св. Антоний“ пренася в Марсилия чумната епидемия от Сирия. В началото на XIX в. vibrio cholerae напуска индийското си пребиваване, за да проникне в Европа чрез британското завоевание и вноса на индийски памук за промишлени цели.

Онова, което стъписва днес, е непонятното ни самомнение.

* * *

И пак по спора за „колективния имунитет“. Медицинските аргументи са съвсем ясни. Може би само е редно да заменим израза „колективен имунитет“ с онзи, който се е използвал още от времената на Дарвин – на практика става дума за „естествения подбор“ – оцеляването на най-силните и жизнеспособните, и на имащите достъп до лекарства, в ущърб на най-уязвимите и по-бедните.

Арогантността на решението е пагубна. Тя може да заличи човешката история на солидарността, която не е никаква „социалистическа приумица“ – става дума за наследството на юдеохристиянската цивилизация, а и на моралната философия – от Аристотел до Кант. Камю го е изразил добре в една от хрониките си: „да не оставим света да се съсипе“.

Не бива в името на „светлото бъдеще“ да загърбим настоящето по такъв начин, че нашият ближен да бъде оставен да гине пред очите ни.

* * *

Всички говорим за новия свят след кризата, ала никой от нас не си го представя. Може би той ще е образ на онова, в което сме вярвали преди. Можем би дори е по-редно да не мечтаем за „нов свят“, а за „друг свят“?

За какво съжаляваме най-много днес? За свободата на движение и удоволствието от свободата, за срещите с приятели, за ресторантите и баровете, за книжарниците, залите на кината, концертите и театрите, за връщане към онова, което е било „преди“. А „преди“ не сме го забелязвали. Може би е редно да се замислим и над други неща, които също не сме забелязвали в света „от вчера“. Да размислим над онова, което не е стигало до съзнанието ни.  

С други думи – „да влезем в действието“, както е писано в книга „Битие“, чрез повереното на човека „да обработва и пази“. Да носиш отговорност и да действаш в света, означава да имаш съзнанието и за избори, които сякаш не са били наши.

Режисьорът Андрей Тарковски в края на дните си го е формулирал великолепно в своето „Слово за Апокалипсиса: Нашето духовно развитие толкова изостава, че ставаме жертви на лавинния процес на технологичното развитие. Не можем да се измъкнем от този поток, дори много да ни се иска. В резултат на което в човечеството възникна потребност от нова енергия за технологично развитие и то откри тази енергия, но се оказа, че нравствено не е подготвено, за да я използва за своето благо… Във всеки случай става ясно, че сме роби на тази система, на една машина, която вече не можем да спрем.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияРилският игумен Калистрат и неговата Via Dolorosa (III)
Следваща статияНепредизвестена пародия