Начало Книги Уроците по кино
Книги

Уроците по кино

Елица Матеева
18.10.2023
2064
фотография Елица Матеева

Георги Дюлгеров, „Биография на моите филми“ – II част, издателство Нов български университет, 2023 г.

Старите филми са пълни със спомени. В спомените има музика. Звуците на моите спомени приличат на проплакването на чайник, след като водата е изкипяла върху котлона. А първите филми, които съм гледала, свързвам със стария учебник по детски болести на майка ми, където тя, а после и аз сме записвали филмите, които сме видели заедно. Така на 6–7 години изгледах „Мера според мера“ на Георги Дюлгеров. В съзнанието ми е запечатан спомен за бумтяща печка в салона на кино „Култура“ във Варна, а от екрана се влюбих в Дилбер Танас, заради дългите му коси – хлапашка любов. След време пухкавата, детска ръчица неравно е допълвала списъка с филми, докато свободните листи на учебника свършат. „Старите къщи подлежат на събаряне“, пише в началото на „Биография на моите филми“ – II част, режисьорът Георги Дюлгеров, обаче нито благите спомени, нито хубавите филми можеш да събориш и в това се състои магията им.

Втората част на Биографията на Георги Дюлгеров се оказа пъстър калейдоскоп от истории за дългата промяна, в която и днес играем ролята на епизодични герои. След първата Биография от 2020 г., втората започва с нереализираните проекти на режисьора, а между страниците откриваме изключително интересни разкази за процеса на създаване на „Черната лястовица“ (1996), „Лейди Зи“ (2005), „Козелът“ (2009), „Буферна зона“ (2014). Не са пропуснати и по-кратките киноформи, но в кутията на моите спомени игралните филми заемат специално място. С настъпването на т.нар. „преход“ кинопроизводството у нас се осъществява трудно – финансирането на проектите е повече от провокация за всеки режисьор, а през годините се засилва убеждението, че липсата на Национален фонд за българско кино действа ограничаващо. Ето защо режисьорите се превръщат в перпетуум-мобиле по отношение на своите филми. Да попаднеш на точния продуцент в средата на 90-те е като да получиш шестица от тотото (струва ми се, че и днес е така), но Георги Дюлгеров не се отказва – снима своето кино, в което хората се учат да говорят на езика на доброто. Колкото повече остарявам – толкова по-добре разбирам старите филми.

В „Черната лястовица“ преданието за Вавилонската кула винаги ми е въздействало като манифест. В контекста на филма и посоката му, съвремието показва, че днес сме много по-отдалечени един от друг, защото станахме експерти в страха и в омразата към себеподобните си. Може би трябва да се преродим в Халибрямов (eдин от най-непредсказуемите герои в „Черната лястовица“) и да се откажем от човешкия език. За Халибрямов и Лилянин стана дума и във Варна, по време на фестивала „Златна роза“, когато Георги Дюлгеров прочете няколко страници от книгата си и представи премиерно филма си „Записки по едно предателство“.

В новата Биография, както и в първата, има всичко – обичаи, приказки, ритуали, сънища, закъде сме без сънища, та нали „Буферна зона“ е филм – сън. Възприемам втората книга на Георги Дюлгеров различно, защото познавам времето, за което режисьорът пише, изстрадано през кризите на новото и девалвацията на чувствата. Когато Георги Дюлгеров описва срещите си с Любов Любчева, Анелия Гърбова, Анжела Родел, Иван Бърнев, Ивайло Христов, Красимир Доков, Иван Савов, Руси Чанев, Снежина Петрова, Стефка Янорова и други талантливи артисти – какви невероятни характери правят във филмите му, нещо в мен засиява, та нали повечето премиери са се случили във Варна – на фестивалите „Любовта е лудост“ и „Златна роза“. Едно от предимствата да живея във Варна са срещите с филмите и с хората, които създават светове. 

Историята на Любов Любчева като Магдалена в „Черната лястовица“ започва с едно писмо от село Крумово, Пловдивско, с черно-бяла снимка за паспорт, а „на нея – красиво лице с подкупваща естественост. На гърба ѝ името – Любов Любчева. И телефон“. Ето така, като на кино, тръгва авантюрата на Любов в „Черната лястовица“. Тя притежава сияние, от онези актриси е, за които казваме, че камерата се влюбва в тях още на първата среща. Неподправена, лъчезарна, с очи, в които постоянно има огън. Студентите на Дюлгеров правят пробни снимки на Любов – пускат VHS камерата и се заиграват с момичето. „От минута на минута ставаше все по-свободна и уверена. Ние се спогледахме със студентите – имахме Магдалена!“

фотография Елица Матеева

Любов Любчева е харизматична, разпознаваема, много я харесвам, като разперва ръце и тананика Мy Heart Will Go On – прекрасната Медена снаха в затънтено родопско село – така я помня и от пълнометражния дебют „Писмо до Америка“ на една от ученичките на Дюлгеров – Иглика Трифонова. Явно сме забравили за чудодейните свойства на обикновените писма, а пък те имат магически сили – да са връзка между световете, досущ като „Козелът“. Всъщност в този филм страшният четириног мъдрец, от чието име се ражда историята, не е един, а цели два – щури са привичките им, описани от Дюлгеров – козелът Бозо си има дубльор, известен с името Чарли. Ако Чарли се опъва много на режисурата, Бозо идва на помощ, но няма да му подсказва текста, защото Руси Чанев отговаря за специалния глас на четириногия разказвач. И още истории за козли има в книгата – Бозо и Чарли след хиляди приключения попадат на добър дресьор – млад еколог, той полага грижи за чепатите животни, приучава ги на обноски. Козлите не могат един без друг: най-малката раздяла ги плаши, а това е разковничето към изпълнение на зададената роля, за да има действие, козелът трябва да усеща разлъка и така се втурва, а пък камерата на Радослав Спасов винаги e готова за подобни рогати „комети“. И все пак козлите са умни животни, знаят кога актрисите се страхуват от бодливите храсти и точно тогава ги завличат към дерето с бодлите. Ако не сте чували и виждали Иван Бърнев да свири на тромпет, в „Козелът“ той го прави наистина и прилича на каубой, макар да е яхнал козел. За козли, тромпети, американска преводачка, която познава българския фолклор, има много страници в книгата на професора. Ако тази история не ви е омаяла, сещам се за още една, биографична, тя примамливо се прокрадва със своето шумолене в тъмното: историята на Лечко… „Павел бе Лечко във филма. И камерата беше „Лечко“.“

Павел Паскалев, както повечето изпълнители във филмите на Дюлгеров, иде от живота, нешколуван в театрални академии, интересен е неговият герой в „Лейди Зи“ – иначе реалността е сурова към този малък „динамит“. „Захвърлен бил още като бебе“, попаднал в дом за деца с умствено изоставане, поради това, че не проговарял. Павел е трудно дете и срещата му с режисьора променя посоката. С повече късмет и труд всеки може да промени съдбата си. „Сега той е в Англия. Писа ми, че го уважавали във фирмата, където работи“ – разказва Дюлгеров. Историята на „Лейди Зи“ в същината си е разказ за това как корените вещаят бъдещето на децата, децата без родители са като дърво без корен. Лечко разказва на своя наследник – синеокия Златин, за майка му Златина, която всички наричат „Лейди Зи“. Златина е немирна птица – любов. Златина като Лечко е изоставено дете в сиропиталище, а животът не е „кат хороскопа“, за който пее Лечко. Животът е стрелбището, на което Златина попада, за да „застрелва“ с точното си око целта – парите на задлъжнели приятели, чрез които героят на Иван Бърнев – Найден (сирак като Златина и Лечко), движи бизнеса си.

Ах, тази Анелия Гърбова – когато я видяхме във Варна и филмът получи Златна Афродита, колеги и приятели си мечтаеха, че с общи усилия ще ѝ помогнат да стане студентка в НАТФИЗ! С невероятна лекота тя играе своята опърничавопрекрасна Златина – момиче, наясно с момчетата, живота и роклите – последните категорично отказва да носи, докато веднъж Найден не ѝ купува червена, за да се хареса на една ВИП персона (Руси Чанев). „Момичето имаше лек, весел характер. Снимките ѝ носеха удоволствие, тя беше през повечето време засмяна. Аз бях открил режисьорската хватка да я натъжавам. Предстоеше ли драматична сцена, намирах повод да ѝ се скарам. Тя провисваше нос и сцената се получаваше“ – пише режисьорът.

„Буферна зона“ е може би най-личното откровение на Георги Дюлгеров. Между изповедта, любовта към киното на другите режисьори и сънуването се случва разказът за режисьор, загубил съпругата си, едновременно с това и загубил част от зрението си. Той предприема дълго пътуване към зоната на истината – между реалността и отвъдното.

Днес „Буферна зона“ е филмът на Дюлгеров, който най-много ме вълнува заради предчувствието, че съм пропиляла важните моменти в живота. По подобие на героя му Тодор все по-трудно виждам, пък трябва да съм наясно с фокуса. Обаче за разлика от него вече не сънувам, фантастичните образи отдавна ме напуснаха.

Трудно се появява на бял свят филмът „Буферна зона“, особено когато става дума за комисии: „В деня, в който стана ясно, че „Буферна зона“ е класиран на първо място, една набедена режисьорка нададе вопъл, защото нейният проект не бил минал. Когато участваш в надпревара, трябва да имаш куража да губиш“. В социалните мрежи различни герои от киногилдията започват запалени дебати по темата. Но Дюлгеров за разлика от други колеги никога не е „плакал“ по медиите за отхвърлени проекти, а с достойнство е приемал оценките на журито. Това е качество на артистите от легендарната гвардия на друго време, все още се намират режисьори от това поколение, които спазват свой етичен кодекс.

Руси Чанев и неговата накъдрена коса, по-късно променила цвета си в снежно бяло! Какво ли не прави със себе си, с тялото си истински отдаденият на художествената „правда“ артист! „Актьорище-звяр е Руси Чанев, може да ти поиска всичко, защото ги усеща нещата.“ Георги Дюлгеров пише, че Руси иска във филма да си партнира с актрисата Стефка Янорова – ще играят съпрузи. И режисьорът кани Стефка Янорова. „Трябваше да я опознавам по време на работа. Обикновено, когато си избирам актриси за главна роля, се нуждая от дълго време – да я гледам на театрална сцена, пък после да се срещаме, да си говорим за едно-друго… Нямах тази възможност при Стефка, но слава богу! – навреме осъзнах, че тя е от онези актриси, които имат нужда от партньор насреща си. Всеки добър актьор знае аксиомата – играеш чрез партньора си, него наблюдаваш, а не себе си.“ Стефка Янорова се справя прекрасно с поставените задачи, за нея режисьорът казва в книгата си: „Стефка има рядкото съчетание на хубост и дарба. Тя не само е много добра актриса, тя има благ характер, а това не е без значение при напрегнатата работа“.

Ако си киноман, ще си кажеш, че „Буферна зона“ е киноенциклопедия – всеки фрагмент ни насочва към душата на незабравимите режисьори и техните истини: Бергман, Антониони, Фелини, Тарковски…., там, между сънищата, има епизод от „Лачените обувки на незнайния воин“ с прекрасния шегаджия Рангел Вълчанов, който все ни питаше с филмите си кои сме и накъде пътуваме в живота.

„Биографията на моите филми“ е свидетелство за духа на времето. И филмите по един или друг начин са нещо такова: архив на емоциите, на душата на света, в който сме пребивавали по волята на чудото отвъд нас. Георги Дюлгеров пише с любов за киното, без патетични фрази и напарфюмирана философия. Пише така, че всеки да го разбере, и в това се крие майсторлъкът на истинския разказвач. Хубаво е да се разлиства тази книга, а най-добре е и да се водят записки, че нали следващите поколения трябва да имат някаква холограма за това как се прави кино… Биографията на въздействащото кино се гради със страст, с вяра, с доброта, между редовете на книгата ще откриете и тези най-важни уроци.

Елица Матеева
18.10.2023

Свързани статии