Ще започна с уговорката, че книгата на Евгения Атанасова-Тенева не претендира да е изкуствоведска. Тя описва и включва различни етапи и елементи от работата на Кристо, което прави изкуството му толкова уникално, отворено и демократично. Показва умението на артиста да делегира отговорности, да намира правилните хора, да ги включва, вижда се как в проектите участие взимат стотици, които нямат нищо общо с изкуството. Преди години, когато Кристо слага Жан-Клод до името си в проектите, мнозина изкуствоведи оспорват авторството ѝ. Сега, в заглавието, което е избрала авторката, до името му са сложени българите Владо и Росен. И това наистина отговаря на начина, по който Кристо твори и реализира проектите си. Той смята, че „светът на изкуството не е тесен, затворен кръг“, неговите пректи приобщават към този свят много, много хора. В тях той включва места, събития, които стават част от творбата. Точно такива са станали и част от тази книга.
Въпреки лекотата, с която е написана и се чете, тя е много добре структурирана в разгръщането на разказа – от избора на мястото, хората, срещите с тях, през хората, които го подкрепят в Италия, вдъхновението, което получава там, през подробното описание, което ни дава реална представа за работата му – материали, тъкани, проби, подход към работата. Същевременно тя е емоционално приобщаваща, именно защото личното присъства тъй силно, дава плът на фактите и спомените. Сюжетът на „КРИСТО, Владо, Росен и плаващите кейове“ се разгръща и чрез чудесната визуална направа. Снимките дори могат да бъдат разглеждани като самостоятелен разказ, който създават. Книга, която нямаше как да бъде написана, ако Евгения Атанасова-Тенева не бе част от екипа, работил по проекта. И която има чудната способност да задържи изчезващи мигове.
За нея и за артиста Кристо разговаряме с авторката ѝ.
Това е много лична работа. Как се пише такава книга?
Не знаех как се пише книга, но винаги съм била привлечена от писането и свързана с него. Знаех, че е много работа, защото споделям живота с писател. Пиша обаче отдавна, още от студентските години, работих първо за печатни медии, отразявах културните събития. Имах добри учители и в къщи – баба ми Невена Донева, която беше истински „народен учител“ по литература, баба ми Евгения, която ме срещна с руската литература, баща ми Атанас Атанасов, който е журналист. После телевизията ме научи на друг тип писане – по-кратко, фактологично, синтезирано. Преди две години започнах да работя над пълна биография на Кристо и Жан-Клод. Водещ беше интересът ми към концепциите на най-известния визуален артист от български произход, но освен това имах необходимост да пиша. Трябваше да извървя обратния път, да се върна към умението да разказвам, без да имам помощта на телевизионните образи. Мисля, че и биографията, която още не съм завършила, а и книгата за „Плаващите кейове“ са лични, защото отношението ми към личността на Кристо е съвсем лично. Понякога умишлено съм се опитвала да се отдръпна от емоционалното си възприятие, да се отстранявам, за да пазя обективност. Но аз пиша за неща, които ме вълнуват, иначе не бих го правила. Докато работех над книгата за „Плаващите кейове“, постоянно си задавах въпроса – дали това ще е интересно на другите, колко важни са моите преживявания, които съпътстват разказа? Затова ръкописите многократно чете редакторката Калина Гарелова, която ми беше безценен помощник, а също и приятелят ми Михаил Заимов. Той ме окуражи с думите, че съм запазила памет за важни неща, които са се случили. Аз съм сантиментална, исках да задържа спомена за проекта, за нещо изключително, което преживях и което Кристо е достатъчно силен, за да може да заличи физически. Истината е, че изобщо не мога да си представя как се пише не лична книга.
Наблюдаваш, изследваш работата на Кристо от години. Правила си репортажи, филми… Но едва сега пишеш. До какво трябваше да достигнеш, за да започнеш тази книга?
И репортажите, и филмите винаги са ми били недостатъчни да разкажа всичко, което зная по тази тема и смятам за вълнуващо. Винаги съм била с усещането, че има дефицит на информация и разбиране за нея. Чисто физически не ми е стигало времето в ограничените телевизионни форми за много детайли, които намирам важни. Нещо повече, има толкова наслагани през годината пропагандни клишета за личността на Кристо, че понякога ми се налага да водя дълги разговори дори с интелигентни хора, за да ги убедя, че приемат березервно наложени доктрини за човек, когото изобщо не познават. А и самата ефирност, ефимерността на телевизията намирам за някак недостатъчна. Тя е за бърза консумация. Тук и сега. Да, материалите съществуват някъде на запис, в някой архив, но когато веднъж отлетят през екрана, тяхното съществуване като че ли е изконсумирано. А книгата побира толкова, колкото си решил, че е важно, можеш да я оставиш, да се върнеш към нея. В моята има и чудесно допълнение – фотографии на много хора, които са преживяли „Плаващите кейове“. Те дават още един разказ и много гледни точки.
Ако се абстрахираме от факта, че Кристо има български корени (което винаги по-малко или повече ни прави по-причастни или „въвлечени“), как би определила мястото му в разнообразния свят на съвременното изкуство?
Кристо иска изкуството му да се възприема с очите и със сърцето, дава пълна свобода на интерпретацията. У нас като че ли десетилетия наред се правеше точно обратното, авторът съществуваше в публичното пространство като „български или не български“, разговорът никога не е беше за изкуството му, а основно за биографичните обременености. За мен, без никакво преувеличение, Кристо е автор, който пренася изкуството на XX век и го прави адекватно на динамиката и визуалните възприятия на XXI век. Произведенията му винаги са носили духа на времето на създаването си, още когато започва да прави скулптури от варели или опаковани обекти в края на 50-те и началото на 60-те, но едновременно с това и са го изпреварвали концептуално, движели са напред. Работите му винаги носят закодирана мисъл, която не е манифестирана. Това е съчетано с много естетика. Той издига в култ свободата и красивото, те са движеща сила в цялото му творчество. Поради невероятната комплексност на изкуството му го възприемам едновременно като много ренесансов и много съвременен. То съдържа толкова много неща – като се почне от рисунките, които са майсторски и много класически, и се стигне до проектите, които представляват едновременно социален експеримент, финансова формула, пространствени и технически решения, взаимодействие с околната среда. Кристо обогатява езика на изкуството и затова името му вече е в учебниците. Не бих искала да го сравнявам и слагам името му до това на други творци, защото изкуството им е много различно, но ако трябва да говорим за влиянието, смятам, че е не по-малко важен от Дюшан, Пикасо, Анди Уорхол, защото създава нов, свой модел.
Какво най-вече ти даде участието в проекта в Изео. Уроците?
Даде ми точно това, от което имах нужда в момента. Наблюдавах и разговарях с много други хора, които бяха там, работиха на проекта или просто го посетиха. Всеки го изживяваше по свой начин. Тези, които имаха проблеми с общуването или с езиците, се научиха да общуват по-лесно в една напълно различна среда, тези, които не знаеха много за изкуството, научиха доста за него по един директен и вълнуващ начин, тези, които минаваха през лични кризи, промениха фокуса си. Чух най-различни истории, поне няколко души, с които продължих контакта си след проекта, бяха сменили работата си. Лично за мен в този момент беше важно да сменя света пред очите си, да получа импулс за творчество. Бях влязла в една от рутинните работни фази и „Плаващите кейове“ дойдоха като благословия. Заради тях получих и допълнителни квалификации, научих се да управлявам лодка и преодолях страха като начинаещ капитан да возя по осем души на борда дори нощем. И още един урок – повече сетивно изживяване – на слънцето, на водата, на вятъра. Кристо го повтаряше постоянно на другите – да усещат. Давам си сметка, че често мозъците ни работят много повече от сетивата, че дори за сърцето забравяме понякога. Това беше едно много „аналогово“ изживяване в една напълно непозната, измислена от художник среда. И тази непосилна красота и сливане с природата, понякога те кара да се просълзяваш от щастие, друг път да се чувстваш щастлив и необременен като дете.
Беше в Лондон, видя новия проект на Кристо, разговаря с него – накъде ще поеме той след това?
Едно съм сигурна – че ще продължи да крачи широко и енергично напред и да увлича много хора след себе си по пътя на красивото. Видях, че е зареден с енергия и вдъхновение. Зная, че има наум няколко проекта и надеждата, че гигантската Мастаба в Абу д`Аби също ще се осъществи. След като видях каква естетика и игра на цветовете предлага по-малката лондонска версия, съм убедена, че това би било много значимо и вълнуващо произведение.
Как приемат читателите книгата ти – имаше представяния, срещи… Какви думи най-често чуваш?
Не мога да си позволя да цитирам и повтарям суперлативи за личната ми работа. Щастлива съм, че книгата изглежда толкова красиво, и думите, които чух от Кристо, когато му я подарих, потвърдиха това. Освен, че я хареса, той ми благодари за труда. Истински се вълнувам, че в ръцете си ще я държат напълно непознати за мен хора, усещане напълно различно и много по-лично от факта, че през телевизора съм влизала в домовете им. Може би думите на майка ми ме докоснаха най-много. Тя каза, че съм надминала очакванията ѝ. А тя ме познава добре и никога не ме е подценявала. Много съм доволна от тази оценка.
Твоят личен Кристо. Как би го описала?
Кристо е във всеки ред на книгата, дори когато не става дума директно за него. Смятам, че е модел за щастлив човек. Знае какво иска и как да го постигне, без да изневери на себе си, увлича толкова много хора в приключения с напълно ирационална цел. Предлага на света неща, различни от обичайните баналности. Говори смело за красота, любов, нежност, уязвимост. Намирам, че е много ГОЛЯМ и едновременно много истински и нормален, един от хората, които движат света напред с енергията и въображението си. Дори човек да е равнодушен към изукуството му, си струва да разбере повече за всичко, което прави, защото такива хора не се раждат и срещат всеки ден.
