Преди месец паузирах работата си като писател и доброволец и по собствено желание се присъединих към редиците на украинската армия. Когато тръгнах да служа, някои от познатите ми започнаха да се сбогуват с мен, сякаш вече бях загинал.
Но аз съм на обратната позиция: ако искаш да оцелееш, да защитиш семейството, дома и страната си, то трябва да си възможно най-обучен и готов да се защитиш. А за да го сториш, на нашия континент няма по-добро училище от това на Въоръжените сили на Украйна.
Така че като облякох военната униформа, сякаш си сложих защитна ризница и увеличих шансовете си за оцеляване на фона на цивилните около мен. Това чувство ме изпълни с увереност и оптимизъм.
Когато прочетете това, вероятно ще ме помислите за ненормален, но аз не съм единственият. Ако Бог имаше чувство за хумор, щеше да се разсмее, когато научи, че сред всички европейски нации днес най-оптимистични са украинците. Резултатите от общоевропейско социологическо проучване, проведено в края на миналата година от Европейския съвет по външни отношения, сочат, че 41% от украинците са оптимисти за бъдещето на света, докато сред италианците са само 7%, сред французите 8%, а сред датчаните 12%.
Логично би било да се предположи, че украинците са наивни и глупави, защото в съвременния свят няма толкова много причини за оптимизъм. Всъщност обяснението за това е по-драматично: на четвъртата година от пълномащабната война хората са толкова изтощени и смятат, че по-лошо не може да стане. А ако не може да стане по-лошо, значи предстоят по-добри времена. В крайна сметка оптимизмът, вярата, надеждата са може би последният източник на издръжливост, върху който никоя тъмна душа не може да наложи обирджийски мита.
Сред нас има оптимисти математици, които вярват, че нещата ще се подобрят, защото ако една лоша линия трае дълго, то трябва да започне добра. Има оптимисти аналитици, които намират неопровержими аргументи да се надяват – казват, че Русия отслабва и е в икономически упадък, а нашите партньори са се събудили и ще инвестират в отбрана. Има оптимисти фаталисти, които чакат „черния лебед“ под формата на някакъв световен катаклизъм, внезапната смърт на диктатора или някакво друго невероятно чудо като това ООН да възкръсне.
Спомням си как преди няколко години ми се наложи да живея един месец в Словения – райска страна на брега на Адриатическо море. Всички, с които се срещнах, се оплакваха ужасно от страната си и се извиняваха за всичко. Едва по-късно научих, че в балканския фолклор смятат словенците за най-депресираните и вечно недоволни хора.
Тогава ми хрумна един виц, който с течение на годините вече не ми се струва толкова смешен. Предложих да се открият месечни курсове по патриотизъм в Украйна за други страни: елате при нас, поживейте в нашите условия и вече няма да мислите, че е у вас е толкова зле. Гарантирано ще се върнете в Словения като големи патриоти!
Този почти виц сега се потвърждава от резултатите от социологическите изследвания: ако европейците се нуждаят от повече вяра в себе си и в утрешния ден, трябва да погледнат към Украйна. Днес нашата страна е не само отворена рана, но и източник на сила, пример за това, че в днешния циничен и турбулентен свят не е необходимо да се правят компромиси със собствените принципи, за да се оцелее.
Затова 24 февруари 2026 година е не само четвъртата годишнина от началото на голямото руско военно престъпление, но и красноречиво потвърждение, че неандерталският закон на силния така и не успя да победи. Започва петата година на пълномащабна агресия, а бясната мечка дори не успя да постигне първоначалните си цели – пълната окупация на Донбас, да не говорим за унищожаването на цяла Украйна.
В мрачното време за Европа, уплашена от Русия и предадена от Америка, Украйна се превърна в своеобразен фар и пример за това как дори в страшна буря човек не може да се отклони от собствения си курс и да се бори за оцеляване. Повтарям, защото е важно: не да се борим за оцеляване с цената на предателство на курса си, а да се борим за оцеляване и ясно да запазим ценностната си ориентация. Щом Украйна успя да го направи, защо Европа да не може?
В тази светлина не звучат толкова скандално думите на председателя на Мюнхенската конференция по сигурност Волфганг Ишингер, който заяви в интервю за Tagesspiegel, че „докато Украйна воюва, опасността за Европа е малка“. Думите му могат да се тълкуват цинично: казват, че Европа не се интересува от мир за Украйна. Но е много по-интересно да се разгледа това твърдение в контекста на realpolitik: Ишингер фактически заяви, че съпротивата на Украйна сега е основата на европейската сигурност. Още веднъж: не НАТО, а Украйна стана основата на сигурността на ЕС през 2026 г.
Ето как по толкова странен начин се осъществява истинската европейска интеграция на Украйна. Документите все още не са подписани, но на практика ние сме интегрирани в Европейския съюз на много нива. И ако ЕС иска да оцелее и да се укрепи като геополитически играч, той трябва да интегрира Украйна. По-точно да се интегрира с Украйна.
Защото отдавна отмина времето, когато отношенията между ЕС и Украйна изглеждаха като взаимодействие между учител и ученик. През годините на изпитания и война Украйна натрупа безценен опит в устойчивостта, научи реални уроци за оцеляване на бойното поле и в най-неподходящия момент направи технологичен скок като творчески приложи иновации в отбранителната индустрия. Днес също имаме какво да споделим с нашите партньори.
Можех само да мечтая за всичко това, когато отидох на първия си политически митинг преди 22 години по време на Оранжевата революция през 2004 година. Тогава, като наивен студент първокурсник, ми се струваше, че влизането на Украйна към ЕС мигновено ще реши всичките ни проблеми. А самото развитие се състои в мълчаливо и безусловно приемане на всички брюкселски норми и практики, защото от каква полза можем да бъдем ние, бедните и изостанали роднини?
Оттогава изминаха две десетилетия, Революцията на достойнството, хибридната война от 2014 г., а после и пълномащабното нахлуване от 2022 г. Това бяха години на упорит труд и движение към Европа, възприемахме го като исторически и културен път към дома. Тези 22 години са целият ми съзнателен живот, в който поколенческата мечта да направим Украйна европейска винаги е била най-важна.
Сега сме много близо до осъществяването на тази мечта, защото Украйна днес е в центъра на европейския живот, съдбата на нашата страна определя бъдещето на континента. Иронично ще отбележа, че в този случай украинската поговорка „не разсмивай Бога, като си правиш планове“ се оправда на 100%.
Защото ние толкова дълго мечтаехме за европеизация на Украйна, че най-накрая виждаме как е дошло времето да украинизираме Европа. Украинизираме – в смисъл на преподаване на устойчивост, преданост към принципите и колкото и фантастично да звучи, оптимизъм.
Така че четвъртата годишнина от престъпното руско нашествие е чудесна възможност да кажа, че се гордея, че съм украинец. И да добавя: на Европа страшно много ѝ провървя, че има Украйна.
Андрий Любка (р. 1987) е украински поет, преводач, прозаик и есеист. Роден е в Рига, а израства в град Виноградив, Закарпатска област. Завършва Мукачевския лицей със засилена военно-физическа подготовка, след което следва украинска филология в Ужгородския национален университет и балканистика във Варшавския университет. Автор е на редица стихосбирки („Осем месеца на шизофрения“, 2007; „Тероризъм“, 2008; „Четиридесет кинта и бакшиш“, 2012 и др.), сборници с разкази („Килър. Сборник с истории“, 2012), книги с есета и публицистика („Да спиш с жени“, 2014; „С мене нещо не е наред“, 2022), както и на романите „Карбид“ и „Твоя поглед, Чо-Чо-сан“ (2018). Автор е и на книгата с есета „Войната в тила“ (2024), от която е и настоящият текст. След началото на пълномащабната руска инвазия Любка активно се включва в доброволческа дейност, като организира доставки на автомобили за фронта и съдейства за предаването на над 400 превозни средства на Въоръжените сили на Украйна. За своята дейност е отличен с медали от Главнокомандващия на ВСУ и министъра на отбраната на Украйна. През 2023 г. е включен в списъка „100 лидери на Украйна“ на изданието „Украинска правда“ и е удостоен с наградата на Aspen Institute Kyiv „Пример в ценностно ориентираното лидерство“. През 2025 г. постъпва на служба в редовната украинска армия.
Превод от украински Райна Камберова
