Преди поетично-музикалната вечер Verse in universe, посветена на „силата на думите“ на новата лондонска сцена, с Джошуа Айдехен разговарят Иван Хадживеликов и Цветан Цветанов
Поетът революционер Джошуа Айдехен, съавтор (с гласа и текстовете си) на десетина от по-интересните музикални проекти в Лондон от последните години като Sons of Kemet, The Comet is Coming, Benin City и LV, се премести в Стокхолм, стана баща и започна сериозна солова кариера. В рамките на настоящото си турне пристигна в София за концерти в НДК („Сингълс“ и „София лайв клуб“) на 11 и 12 май. Събитията са част от (мини)фестивала на „Аларма Пънк Джаз“ и музикалната платформа „Стреч“, който започна вчера с африканска диджейска вечер на другия лондонски поет, който ще участва довечера (11 май, четвъртък, от 21 ч.) с Джошуа в „Сингълс“ – Питър деГрафт-Джонсън, познат повече като The Repeat Beat Poet. За основната фестивална вечер с участието на космическото джаз трио The Comet in Coming на Шабака Хъчингс, Дан Ливърс и Макс Халет (12 май, петък), където Джошуа също е гост-вокалист, местата свършиха тази сутрин. Но за довечера – за специалното събитие Verse in universe („Ред във Вселената“) в „Сингълс“ с поезията на Джош и Питър и музиката на инструменталното електро/трип-хоп дуо The Innkeepers все още има места. Самият Джошуа преди няколко седмици издаде нов албум, в който можете да чуете и шедьовъра му – поемата Learn to Swim („Научи се да плуваш“), своеобразна изповед пред невръстната му дъщеря, в която саморефлексията, самоиронията и коментарът върху света днес с лекота се преплитат с по-дълбоки прозрения и призиви за съхраняване на човечността – с надеждата, че един ден „състраданието отново ще е на мода“…
Цветан Цветанов: Наши приятели ни помолиха да им услужим с концертния запис на твоетo парче Learn To Swim, Part II. Не за друго, а за да си го пуснат вместо традиционната реч на президента в минутите преди Нова година. Защо това твое изпълнение вдъхновява толкова хората?
Джошуа Айдехен: Оценявам това. Историята е интересна наистина и сега ще я разкажа за пръв път. Тази песен не се появи по стандартния начин като другите. Обикновено си представям предварително песните, преди да седна да ги пиша – така беше и с повечето от песните в този нов „микстейп“ албум. Имах точна и ясна представа кое парче какво да бъде. Обаче един от първите ни фенове, Ева, жената на моя продуцент Лудвиг, веднъж ми каза: „Много харесвам какво правите и накъде върви проектът, имате жесток потенциал. Всеки път, когато те слушам, се сещaм за песента на режисьора Баз Лурман „Всеки е свободен да се маже с крем против изгаряне“ и би било страхотно да направите нещо такова“.
Та, Лудвиг (шведският продуцент и инструменталист, с когото Джошуа работи в момента – б.р.) ми даде един „карма“ бийт и започнах да мисля за текста, като не исках да копирам песента на Лурман, но исках да вложа сходна енергия. И изведнъж, докато цитирах неговия текст наум, се сетих как я слушах, докато ходех да плувам в началото на живота си в Стокхолм. Един ден бях с дъщеря си и докато слушах отново песента, я гледах и си представях как ще я науча да плува, ако не я научат в училище. Месец след месец, докато не ѝ казах просто: „Не се тревожи, научи се да плуваш“. След това реших, че това е страхотен стих, и го записах. После се замислих какво още бих ѝ казал и ми дойде наум: „Трябва да си мила с хората, но не бъди мила с нацистите“. И това записах. После и „Всеки е направен от вълшебства, но не и Борис Джонсън“. И това си записах. Сетне се замислих каква ли музика искам тя да слуша един ден и си казах, че това няма значение. Мразя хората да ти казват каква музика да слушаш. Та… последва „Не си длъжна да слушаш Бийонсе, Ти Ел Си, Пинк Флойд или Принс“. И така, на всеки ред спирахме, за да си запиша стария и да измисля следващия. Накрая стана донякъде ода за Баз Лурман, но и въображаемият ми завет – за годините, в които тя стане на моята възраст и не знаем дали ще има Спотифай, където да чуе стария си нигерийски татко. Осъзнаването, че това нещо, започнало като майтап и превърнало се в моето послание до детето ми, кара хора в България да го търсят, за да го слушат отново, не може да не топли сърцето ми и да не ме радва.
Иван Хадживеликов: Бащите по-добри поети ли са?
О, съвсем не. (През смях.)
Иван Хадживеликов: А има ли още нужда от поезия в света? Не изчерпаха ли тя и музиката своите 15 минути слава?
Има ли език, ще има поезия. Има ли звук, ще има и музика. Това са основни човешки нужди, които никога няма да секнат.
Иван Хадживеликов: Кои думи трябва да преповтаряме днес повече отвсякога?
Състрадание, доброта и разбиране.
Иван Хадживеликов: А кой стих все още се страхуваш да напишеш?
През 2017 г. мислех за самоубийство. Когато промених решението си, си казах: „От това ще излезе поема”. Още не мога да седна и да я напиша като хората.
Иван Хадживеликов: Вече няколко години си в Швеция. Как ти се струва пулсиращата „нова джаз-бийт-хип-хоп сцена“ в родния ти Лондон, гледана от Стокхолм?
Днес не обитавам нито един от тези жанрове, не знам дали изобщо съм бил някога в тях. Аз съм поет, който в момента си пада по музиката за танцуване. Все пак погледната отвън, въпросната сцена изглежда процъфтяваща.
Цветан Цветанов: Познаваме добре соловото ти творчество и от лондонския, и от стокхолмския период, както и песните ти в проектите на Шабака Хъчингс. Но никога не си ни разказвал кой е младият Джошуа Айдехен, преди да ни отвее за пръв път в живото изпълнение на Inner Babylon на Sons of Kemet, заснето от наша приятелка в Лондон и довело до първата ни среща на българска земя през декември 2016 г.?
Първо живяхме в Лондон, но семейството ми се върна в Нигерия и прекарах по-голямата част от детството си на едно от най-тежките места за многознайковци като мен през 80-те и 90-те години. От една страна, нещата бяха страхотни именно заради него – баща ми имаше единствената видеотека в нашия град Бенин. Имах постоянен достъп до филми и комикси, баща ми беше киноман, така че гледахме всичко ново. Живеех в собствен свят, което значеше и абсолютна липса на приятелства в училище, защото другите обичаха да пушат, да пият и да спортуват, а аз – „Робокоп 2“, „Робокоп 3“, „Терминатор 2“, „Разрушителят“. И другите харесваха тези филми, но не толкова маниакално, като мен… Така аз че бях „зубрачът“. После се върнах в Лондон, следвах, между 2003 и 2006 г. осъзнах, че ме бива в поезията, и реших да стана поет, защото това е къде-къде по-лесно от ходенето на работа. Тръгнах по поетичните вечери и нали съм амбициозен – реших, че щом някой прави нещо ужасно, аз бих го направил страхотно. Е, направих една ужасна версия на „Вой“ на Алън Гинзбърг, но ситуирана в Нигерия. След като я представих, дойде един човек и ми предложи 20 паунда за участие, питайки ме дали имам подготвени още подобни представления. Аз нямах, но веднага му потвърдих. Писах цяла седмица. После имах собствена вечер – Pojahzi. Тя тръгна доста добре и веднъж там се появи един поет, дошъл от Есекс – Скрубиъс Пип. Станахме приятели, а после той направи голям хит, ей така, докато качваше в MySpace всичко, както правеха всички тогава – тонове ужасни неща, но всеки качваше всичко. Някъде там се запознах с един саксофонист. Записах с него първия си албум, който няма никога да види бял свят. Стои си у дома, ужасен и затворен в хард диска ми завинаги. Със саксофониста останахме приятели, а след това се появиха и музикантите от LV и записах с тях едно парче, а собственикът на лейбъла Keysound, Мартин Кларк, го чу и каза: „Обичам това парче, имате ли още?“. Нямахме нищо, разбира се, но отговорих: „Как да нямаме? Имаме тонове парчета!“. След което започнахме да правим албума, който се оказа най-трудното нещо в живота ми дотогава. Накрая почти не си говорех с LV, имах ужасно напрегнати периоди, след което просто някой ми каза да занеса в студиото всичко, което имам, и това ще е албумът. От тези малки, накъсани парченца незавършени поеми, които записах тогава, поникна първият ни албум – Routes. Може да се усети тази накъсаност, с изключение може би на парчето Northern Line. После основах групата си Benin City и пуснахме песни, които имаха добър отзвук.
Иван Хадживеликов: А историята с Шабака как продължи след записването на „ужасния албум“?
Веднъж имах среща с групата ми и там срещнах отново Шабака, който репетираше с новия си проект. Попитах го как се казва – знаеш как е с имената на групите на този човек – винаги е нещо диво. Отвърна ми: „Синовете на Кемет“, искаш ли диск да ни чуеш?“. Прибрах се у нас и въпреки че очаквах някакво типично джаз чуруликане, неусетно го извъртях три пъти един след друг. Това беше нечувана музика. Издадоха първия албум. След това го видях в XOYO, подгряваше една голяма брас банда, попитах го със Sons of Kemet ли ще свири, а той ми каза: „Не, не, това е новата ми банда, „Кометата идва“ се казва, толкова добре се получава“. Онази вечер бяха толкова добри и звучаха толкова сурово, отново нещо нечувано за мен, и накрая засенчиха основната група. Дълго време тръбях за тях наляво и надясно. След това ми предложиха да се включа в тяхното кратко EP издание, като запиша една поема, после една и за албума, а накрая и да се включа в концерти на Sons of Kemet. Излизах на сцената с тях, за да се включа в едно парче – Inner Babylon, което доста се харесваше, та Шабака отново дойде и каза: „Да дойдеш да запишеш нещо и за новия албум, имаш поема, нали?“… „Да, имам, разбира се!“ Нямах и ред. Хайде, отново пиши поеми по цел ден… После вече отидохме и на по-мащабно турне, а дотогава не бях излизал на големи сцени с проектите ми. Излизах и се оглеждах, виждах как хората пеят поемата ми. Не бях излизал обаче извън Великобритания. Освен една дата, за която някакъв организатор се включи онлайн и ми написа: „Правя концерти на Sons of Kemet и The Comet Is Coming в рамките на един уикенд, обаче искам и теб! Би ли дошъл дотук?“ „Ами…“ „Ще ти платя, разбира се!“ „Идвам, идвам тогава, разбира се! А за къде става въпрос?“ „България!“ Така се запознах с Иван Хадживеликов през 2016 г.
Иван Хадживеликов: А защо, според теб, Шабака Хъчингс e един от великите съвременни музиканти?
Може би трябва го да обясни някой, който пише по-добре за музика от мен. Мога да кажа, че е пионер, че прави велика музика, добър приятел е и изпълненията му спират дъха.
Иван Хадживеликов: Как успявате да поддържате творческото партньорство през годините?
Пак става дума за приятелство. Срещнахме се в Poetry Cafe преди много години. Записахме един малък албум с джаз поезия, който за щастие няма никога да види бял свят, както казах преди малко… Според мен той цени моята работа и гледната ми точка, така както аз съм във възхита от музиката му. Ето защо партньорството ни е лесно. Помага и това, че оставаме приятели и до днес.
Иван Хадживеликов: А какво да не пропускаме от соловия ти концерт довечера?
Нито секунда, ще бъде много силна вечер. Вярвайте ми, нигериец съм.
