Новелата, издадена през 1964 г. и достигала тираж от половин милион екземпляра, е сред най-експерименталните творби на Храбал. Повлияна от методите на сюрреализма, тя демонстрира някои от любимите разказвачески похвати на чешкия автор като монтажа и колажа. Състои се от едно-единствено изречение – низ от спомени, емоции, случки, абсурдни асоциации, мъдрости. Публикуваме началото на новелата, издадена от „Колибри”.

„Уроци по танци за възрастни и напреднали”, изд. „Колибри”, 2012, превод от чешки Васил Самоковлиев, 10 лв.

Бохумил Храбал (1914–1997) е фигура от европейския литературен канон на ХХ век, книгите му са преведени на близо 30 езика. Сред най-известните му произведения са „Строго охранявани влакове” (1965 г.) и романът „Обслужвал съм английския крал” (написан през 1971 г., но публикуван едва през 1989 г.), който „Колибри” издаде неотдавна; те са екранизирани от Иржи Менцел през 1966 г. и 2006 г.

Храбал започва да пише стихове още през 40-те години, но се утвърждава едва към 50-ата си годишнина. Творбите му са били забранени след нахлуването на съветските войски в Чехословакия през 1968 г.

Kакто идвам сега тук при вас, госпожице, ей така обичах заради красивите госпожици да наобикалям и покрай църквата, и то не че си падам по църковните работи, ами щото там, до къщата на свещеника, имаше едно магазинче и в туй магазинче някой си Алтман продаваше втора употреба шевни машини, американски грамофони с двойни игли и пожарогасители марка Minimax, та тоя Алтман припечелваше допълнително, като обикаляше из околията и подбираше хубавици за баровете и кръчмите, и тия госпожици често преспиваха у същия тоя Алтман в задната му стаичка, а дойдеше ли лятото, ония ми ти дамички си разпъваха в градината палатка, той и господин свещеникът обичаше да се разхожда покрай оградата, красавиците си пускаха там грамофон, пееха и пушеха и се припичаха на слънце по бански, какво да ви разправям, прекрасно нещо, като на небето, като в рая, той, господин свещеникът, затуй и обичаше да ходи покрай оградата и да контролира, щото някак не му бе провървяло с клисарите, един му избяга с негова братовчедка в Канада, друг си смени вярата, мина към чехословашката Хуситска църква и се ожени, а третият му клисар наруши забраната, прехвърли оградата и хоп при хубавиците, които правеха там слънчеви бани, и така се влюби в една от тия хубавици, че от нещастна любов се застреля с револвер или броунинг, оръжие, което никому не прощава, ние като момчета бяхме задигнали един такъв и стреляхме по оградата като Конар Толнес, сетне брат ми взе, че разглоби броунинга и след туй така и не можахме отново да го сглобим, от отчаяние ни идеше да се застреляме, пак късмет, че не успяхме да го сглобим тоя броунинг, та казвам, че аз можех да си ходя при госпожиците до църквата когато си поисках, и винаги отивах издокаран, с панталони на райета, като банков чиновник, сядах върху бутилка от пожарогасител като дипломат, слънцето грее, а госпожиците се излегнали по бански върху одеялата като някакъв кръжец „Почитателки на слънцето“, бяха шест и лежаха по гръб с ръце под тупираните си главици, нарочно вперили поглед в облаците, та да предоставят крехките си тела на произвола на мъжките очи, и аз, дето съм чувствителен като Моцарт и поклонник на европейския Ренесанс, наблюдавах всичко това като крокодил, с едното око към градината в двора на свещеника, а с другото към крачетата, преметнати връз коляното, красавиците през цялото време поклащаха прасци, а мен тръпки ме побиваха, кой ще извади такъв късмет да бъде с толкова красавици, кой, само император, само султан, та разправям аз на тия хубавици как съм сънувал приятен сън, как ми се е присънило, че хлебар мята хляб в пещ и че това означава печалба от лотарията, а аз нямам лотариен билет, инак да видиш в съня си фурна и хлебар, значи нощни наслади, ами хубаво, и какво от туй, Хавличек Боровски[1] и Исус Христос, тия двамата изобщо не се смеели, тъкмо обратно, по-скоро плачели, щото когато някой е предопределен за велики дела, не може да върши глупости, Хавличек Боровски имал ум като брилянт, по-остър от бръснач, професори му сваляли шапка, предлагали му архиепископски пост, ама той не, той бил борец за справедливост, стигало му малко кафе и една супа и да работи за народа, да изкоренява неграмотността, щото само на невежите хора им се присънват такива дивотии, в тор ако се въргаляш, значи щастливи времена ти предстоят, или пък нощно гърне в съня си да видиш, занапред благополучие те чака, всъщност, мила госпожице, тъкмо в това е и цялата философия, да разчиташ единствено на себе си, не на родителите си, като Маноух, комуто стигаше, че баща му е тъмничар, затуй и нищо не вършеше, само пиянстваше и се отдаваше на пороци, което пък после води до раздори, както по австрийско, онзи спор на социалните демократи и волнодумците с клерикалите, едните твърдят, че светът е тръгнал от маймуна, а другите, че Бог стъкмил от кал Адам, а от червото му пък Ева, то и нея е могъл да направи от кал, хем и по-евтино излиза, дрън-дрън, врели-некипели са туй, то по онова време светът е бил безлюден като звезда, ама хората плещят като някакви свраки, ей тъй, да се намират на приказка, то и аз мога да си фантазирам за очарователната щерка на министър-председателя, ама щом тая работа нивга не може да стане, какво да я говориш и докъде води всичко това, Света Богородице, престолонаследникът, принц Рудолф[2], пипнал сифилис и Мария Вечера го издала, нея пък я застрелял кочияшът, ами да, всяка госпожица ще признае, че ще се чувства жива погребана, ако на нейничкия му се скапе инструментът, аз пък, като служих в най‑прекрасната армия на света, разправям на военния лекар, господин докторе, болят ме гърдите, а той ми вика и мене ме болят, момко, да имахме, вика, сто хиляди такива като теб, целият свят щеше да е в краката ни, здравословно състояние отлично, написа, и аз си тръгнах, като да ми бяха поникнали крила, а той подвикна подире ми, ей, вие разполагате с достатъчно време, така че ще изпратите жена ми на гарата, а тя, госпожата му, красавица, същинска Марженка Зиглерова[3], снажна като Мария Терезия, издокарана като кралица, и първото, което ме попита, беше ерген ли сте, и тръгна да ми дава двайсетачка бакшиш, аз обаче не я взех, държа се като рицар, то и Боровски, и Исус Христос не биха я взели, да ви кажа, по онова време държахме много да сме изтупани, да изглеждаме представително, обичах да нося пенсне, на вратовръзката закарфичен медал, който дядото на мой приятел получил за висок скок като състезател на „Ахилес”, Бърно, и най-вече когато имахме пари, за пари по онуй време можеше да имаш всичко, даже най-прекрасните госпожици, и гърбав да си, и да си изкривен от старост, с пари винаги можеше да си купиш красавици, така си върви светът във вселената и аз, макар да съм се клел в императори и президенти, все още съм герой, все още имам вълшебните си ръце, като хирург или доктор, обущарят трябва да има деликатни ръце, наричаха ме и професионалист, самият Батя[4] ми изпрати декрет, че мога да постъпя на работа при него, да изправя на крака фирмата му, баронеса Бржизова, която идваше у нас за мляко, се заглеждаше по мен, свеждаше очи и вика вие също сте от аристократичен произход, нали, а тя бе една достолепна дама, каква муцунка имаше само, като котенце от опаковка на шоколад, дъщеря й се омъжи за съдията Юст, оня красавец, дето издаваше най-строги присъди за негодниците и пияниците, Тоник Оплетал му беше зашлевил шамар, задето го беше осъдил на тринайсет месеца заради това, че бе прерязал гърлото на Риха при някакъв академичен спор, така и Христос, лекарят на всичките народи, опората на всички сиромаси, още той е знаел, че човек е склонен към низменни дела, а тутакси след туй – и към сълзи, затова и Христос имал толкоз сили, че да понесе на гръб заради всички нас оная ми ти греда, и бит, окървавен, да я мъкне два километра към Голгота, свещениците и до днес са бесни от тая работа, затова и предпочитат, като приказват на децата за Светата Троица, да казват, че бащата е син на себе си, а синът си е баща, и че си пращат писма по гълъбица, абе бъркотия до шия, чак да ти заскрибуца мозъкът, сякаш на свещениците не им стига туй, дето са длъжни да изслушват при изповедите всички ония неприятности с незаконни синове и неистински бащи, туй обаче хората не го обичат, щото Христос е проповядвал любов към ближния, дисциплина, а не оная любов по канапетата, както си я представят някои тъпанари, луди, дето не са наред с акъла, аз обаче мога да се похваля, аз, който никога не съм забравял Хавличек Боровски и в обущарския занаят бях инженер на хорските крака, обувчици, зашити здраво с бял канап и подковани с гвоздейчета, не боцкат петите, аз, който използвах лепило марка Elbet и Gumidrabant от слонски копита, обаче разни идиоти и пияници владеят общественото мнение, нека само успеят като покойния Масарик[5] и на седемдесет да направят стойка върху кон, или като монасите от Тибет, които са си построили електроцентрала да си осветяват в манастира живия Буда, онуй малко детенце, или като професора Айнщайн, дето е изобретил атомната подводница, или пък руснаците, които правят опити за летене с реактивно гориво около света и летят толкова бързо, че едва излетели, вече трябва да удрят спирачки, така де, един тарикат бе казал не е далеч времето, когато при такова пътешествие около света реактивният самолет ще вижда собствената си опашка, или че хората, докато се качат на един такъв аероплан, вече ще трябва да слизат, толкова бързо ще се пътува, че ще е по-добре да си стоиш у дома, най-важното обаче все още е, че човек не бива да живее в коптори, а да носи на хубавиците цветя, пък нашият свещeник нещо не можеше да пикае и доктор Карафиат му вика нали ви казвах, само растителна храна, а не месо и вино, една женска пък си хапнала, след като току-що родила, кренвирш и докторът й се скарал, за вас ябълки няма ли, а мъжа й наругал, жена му лехуса, а той кренвирш ще й дава, и наредил да й направят клизма, на мен обаче, като ходех при доктор Карафиат, щото имах глисти, на мен веднага ми назначи диета и ми нареди да си кисна задника в леген с мляко, друг би ме изхвърлил, обаче доктор Карафиат ми вика веднага си личи, че не сте в добро здраве, а това значи, че не сте още готов за свещения брачен съюз, и нали дяволът си няма работа, по туй време точно имаше панаир и на площада някаква стринка ядяла кървавица, притичало кучето на доктора и захапало кървавицата на жената барабар с устната й, та се наложи сетне докторът да й купи нова кървавица и да й зашие устната, щото жената дотърча разплакана, какво да ви разправям, тогава хората се държаха кавалерски с жените, един професор ми бе казал така и не се научихме, вика, да тачим Австрия, не съумяхме да оценим публичните домове, у нас мъжете толкова преливаха от неупотребена енергия, че ги избиваше на лудост, Грулешек биеше жена си със стегачките, или с котките, както още им викат на ония вериги, с които пристягат дървата върху талигите, адвокатът Кир, тоя, дето ни посредничи за къщата и си построи голям дом до съда, шадравани, палми, мраморна колона и върху нея гола Ева, в краката на която бе целият свят, а край нея – розова градина, та тоя адвокат се застреля, понеже жена му предпочела един беден студент, като в някаква оперета, те всички богати госпожи си падат много по романтиката, на мен са ми правели такива предложения, че свят ми се завиваше, на вас, разбира се, ще ви спретна и обувчици, ще си сложа увеличителните стъкла, обувчици модел КВ, фалш генет, бяла подплата и бяла подплънка в подметката, с едър шев номер четири и фасон „Дерби-Паризие”, едни обувчици с бяло бомбе и с лакиран ток, висок два сантиметра, с никелирани дупчици и целулоидни кукички, месингови токички и месингови болтчета, та да държат подметките, ще ви направя, да си имате в резерва, и едни зимни обувки, и едни за есента, вътре ще сложа, според вашите предпочитания, червена или жълта овча кожичка, после и едни обувки за туризъм и едни съвсем обикновени, да припкате с тях по моравите, с червено бомбе и бяла подплънка или шевро бордюр, ей толкоз висок, и със зелен лак, ще прескоча до Виена до фирмата „Саламандър”, центъра на обущарския свят, централната им сграда е на пет етажа, ще отида там за лак „Майтцен”, китов и фин като личицето на някоя красавица, центъра на обущарския свят фирма „Саламандър” със саламандър в знака, докато фирмата „Мерцедес” имаше в знака си маймунка, а във витринки обувчици, изработени от магьоснически човешки ръце, всеки етаж беше декориран в различен цвят, граф Целиковски през зимата долетя върху жребеца си като реактивен самолет на полигона, по брадата му скреж, гривата на коня – и тя цялата в скреж, графът беше известен със своята суровост, една стринка ме бе попитала къде служи синът й, била му донесла курабийки, и не щеш ли, се явява на кон граф Целиковски и ми се разкрещя, я да не чувам такива женски приказки, кучи сине такъв, и като ме шибна с бича си, препусна с жребеца връз жената в двайсетградусовия студ, а аз стоя мирно, бях на двайсет и една, имах толкова енергия, че можех да осветявам цяла седмица Прага с нея, та искам да кажа, че и до днес ме хващат дяволите, като виждам оня залог на семейното благо, онова ми ти снажно женско тяло, по туй време соколовците[6] ми бяха накъдрили косите, бяха ме облекли в соколовска униформа, моравата пълна със соколовци, по дърветата се веят знамена, а дрехите на мен – излети, изпипани като за президент, редица бели коне, зад тях редица червени коне, две красавици си разкъсаха заради мен една на друга блузките, но аз бях чел писанията на господин Батиста, че човек, комуто нищо не е свято, лесно се поддава на греха и че някои от жените си падат по любовта, а други по парите, трети пък – и по едното, и по другото, някои пък по лекомислието, ще рече – по насладите, някои пък – по артистите, само че съпружеският живот трябва да бъде такъв, какъвто го е виждал Ян Хус, девойче, не показвай краче пред младежа, докато не разбереш що за човек е, и най-вече да се държи на същността на споделените слова, затова индийците имат в храма си бик и му се кланят, Сибила, онази, дето предрекла смъртта на Исуса Христа, не се решавала да мине по мостчето над Йордан и се поклонила на кедровото дърво, а приятелките й я попитали защо се е спряла, а тя им отвърнала, че един ден от туй мостче ще сковат кръст, и предпочела да мине през водата боса, повдигнала поли, а това мостче вече било предопределено за кръст и Сибила знаела, че ще дойде Исус Христос и ще учи хората, че са братя, била толкова мъдра, също като нашия свети Вацлав, който толкова обичал лозята и яздел на бял кон в бяла риза и раздавал пари на бедняците, като някаква социална институция, китайците пък вярват в бога на силата и любовта, затова техният бог има на носа си златна халка, а устата му е като на акула, едно такова позлатено страшилище, чак да те обхване ужас, затова пък негрите са по-скоро поети, те вярват, че трябва да изядат всичко, що им падне, крещят и подскачат, а кралят им седи гол на трона, в ръцете му – вила, и кралицата му има отгоре си метнат само такъв един тензух, да не й кацат мухите по прелестите, пък като им умре някой, едната му половина погребват, а другата си я хапват, затуй пътешественикът Холуб [7] предпочел да яхне велосипеда и да им избяга, и народите на Огнената земя, бутакути, и арабели, и матабели хукнали подире му и макар да имали яки дробове, пак не успели да го догонят, само викали подир пътешественика, гледайте, гледайте, мъж върху змия, а велосипедистите ни стигнаха до Варшава, победител стана Крула, двайсет и две годишен, на толкоз бях и аз, когато се изтъпанчих в град Простейов пред фирмата „Вайнлих”, дворцов доставчик, който имаше над входа си орел, евреин, златно пенсне, пък издокаран, пък напарфюмиран, държеше някаква книга и пушеше кубинска пура, все едно че си в някой университет, двамата му представители, Фогъл и Фертсбергер, и те напарфюмирани като някакви академици, пък аз стоях пред тях като пред комисия, в ръцете ми чифт обувки за мостра, сам ли сте ги правили, а колко дузини можете да ми направите за седмица, и аз викам ами две, и те веднага „браво”, „поздравления”, начаса ми връчиха кожи, шевро бергщайг и бокс, и викат побързайте, да не изпуснете влака, и аз си тръгнах като един Монтгомъри[8], онзи скромен победител от Тобрук, каква огромна чест да работиш за дворцов доставчик, това е все едно днес да работиш с носител на „Орден на труда”, дворцовият доставчик имаше медал, а на фирмената си табела орел с разперени крила, Кафка и Дворжак шиеха за императора дрехи и правеха обувки за ерцхерцозите, по шунките и колбасите специалисти бяха Виметал и Попелка, каквито ти душа иска шунки във витрината между клонки смърч и аспарагус, един мой приятел пък беше капацитет по фраковете, бях поканил веднъж у нас брат му, да се освежи сред природата, а той така се натряска със сливовица, че го налагахме целия с извара, за да не умре, та той работеше у дворцовия доставчик Кафка, в герба си Кафка имаше зелени панталони и златен медал, при него си поръчал куртка генерал Фон Вушерер, бледосиня, за празника Тялото Господне, обаче златната яка не му била нещо таман, та дошла жена му, генералшата, биволица като Мария Терезия, а старият Кафка, разлютен като композитор, я сграбил и помел с нея цялата приемна, и крещял, след като на хиляди им е таман, значи трябва да е таман и на вашия хубостник, и да ви кажа, ей затова ходя често на гробищата, младежите, вместо да работят, дремят там под паметниците, а аз на своите седемдесет години лудувам тук с вас като императора Франц Йосиф с Катарина Шпрат[9], и даже се глася да ви спретна едни червени лачени обувчици, такива направих за сестрата на доктор Карафиат, която бе хубавица, но имаше стъклено око, неприятно нещо, щото никога не знаете какъв номер може да ви извърти с това око, един шапкар от Простейов ми разправяше, че като бил с една такава на кино, тя кихнала и окото й изхвръкнало, та през почивката се наложило да го дирят под седалките, а като го намерила, позачистила го, надигнала клепач и хоп, на мястото му, после запримигала, запримигала и готово, а с обущарския занаят е като с хлебарския, на който се учеше брат ми Адолф, изкуство е да пъхаш в пещта финото печиво нежно с лопатата, както играете билярд, като загъва рогчетата върху дъската, хлебарят не бива да си плюнчи пръстите, види ли го контрольорът да прави това, шамарът не му мърда, а отиде ли хлебарят да се изпикае, трябва да се измие, докато при обущарството можеш, ако щеш, да си бъркаш и в носа, месарят обаче също трябва да спазва разни правила, с нас служеше един месар, Милослав Коцоурек, веднъж нещо го болеше пръстът и той го беше бинтовал, та като пълнел кървавиците, бинтът му се изсулил в една от тях и тъй като предполагал, че кървавицата с бинта ще иде при някой войник, хич не му пукало за бинта, обаче не щеш ли, изненада, госпожице, кървавицата попаднала в чинията на военния лекар от същата част, била му третата, разрязал я, а там – въпросният бинт, лекарят начаса повърнал, след което изпрати онзи Милослав Коцоурек на фронта, ала месарят, вместо да загине там, взел, че се отличил и получил медали за храброст, веднъж и аз карах на един месар в ръчна количка завързани кози, две козлета подскачаха край мен, а козата ми лижеше ръцете, та приседнал съм аз така на количката сред полето, козлетата ми лижат ръцете, пък аз плача, защото от мен касапин не става, от мен, ценителя на европейския Ренесанс, зарязах аз обущарството, щото стомахът ви постоянно е натъртен и час по час само дето не се заколвате с обущарския нож, та взех, че се изучих за малцаджия, ще рече – работник в пивоварна, и тръгнах да обикалям из Маджарско, ех, в Шопрони, там има прекрасна пивоварна, червена сграда, напръскана с бяло, зелени прозорци като в Тирол, всичко облицовано с плочки, до всеки прозорец – зелена стълбичка, да може пожарникарите, в случай на пожар, да се катерят нагоре-надолу като маймуните в Дрезден, ами Будапеща, такова великолепие, една улица бяла с червени прозорци, друга пък – зелена с жълти прозорци, улици, улици, и сини, и златни, и пъстри, и на капки, дори през войната хлябът там беше бял и мек като кифла, Хорти, адмиралът, заповядал да разстрелят моряците, чийто командир бил Матоушек, завързали им очите на нещастниците, щото ставало дума за бунт, речено още мойтерай, за бирата, госпожице, ечемикът не трябва да е мокър и за да не кълни, трябва да се чисти, най-напред да се накисне в улеите в отвърната, ще рече – леко затоплена вода, после долу, на хармана, там ечемикът се проветрява, прехвърля се с волемут, сиреч дървена лопата, после се суши върху сушилнята, пали се огън под тенекиите, сетне сладът отива в барабани и четки и се отделя цветът, така викат на кълновете от слада, цветът е много добър за храна на добитъка, освен това има и слад мюнхенски за черната бира, и слад пилзенски за светлата бира, после в казаните сладът се вари колко часа, смлян наедно на пулп, за да се увеличи захарното вещество, и се прибавя хмел, за да придаде на бирата горчивина, после се източва в бъчви във ферментационното, където се прибавя бирена мая, обикновената бира ферментира месец, отлежалата – три месеца, паметта ми си я бива обаче, нали, малко хора на тоя свят могат да се похвалят с такава, отлежалата бира се стабилизира с малко от ферментационната пяна, преди да се източи в хектолитрови бъчонки или в двулитрови кани, после утайката с маята се събира в тенекии и във всяка бъчва се налива по малко, от това бирата добива „искра”, гранат, както му казват, мюнхенската бира отлежава даже до шест месеца, и когато се начева първата бъчва, пристига да види и да опита бирата самият президент, една шивачка на име Хусакова, като я учех на полова хигиена, а после отворих дума и за изкуството, та й обяснявах, дето най-важно е да се запълват празнините, тоест да направиш нещо различно от това, дето вече го има, та тази шивачка веднага изяви желание да отидем в горичката и да запълним празнината й, аз обаче й рекох, че това го може всеки, но да се сътвори нещо, което още не е било, това вече е друга работа, ама жените все ги вълнува само реалното, това, дето може с ръка да се пипне, бяхме на танцова забава в един ресторант и кръчмарят се оплака, че гостите му изтриват от подложката чертичките, с които отбелязва колко бири е донесъл, с мен тогава бе една хубавица, която рече господа, и аз имам една чертичка, но нея не могат току-така да ми я изтрият, то се знае, отлежалата бира се държи в смола половин година, леко сладникавото пиво „Портер” на Пардубице е осемнайсетпроцентово, такова е днес нуселското „Сенатор”, бърненското „Драк” е четиринайсетпроцентово, каквото е браницкото специално или будейовицкото „Кристал”, ах, госпожице, тия упойващи гранати, тия пилзенски пива, горчиви, „Кардинали” и леко сладникавото пиво в „У Флеку” и в „У Томаше”, точно в това е обаче и проблемът, щото прогресът е добър с това, че прави хората хора, ала за хляба, маслото и бирата прогресът си е истински мор, затова към техниката трябва да се подхожда твърде предпазливо, да се въвежда полека, в старите пивоварни бирата се вареше в медни казани, под тях се палеха цепеници, пламъкът проникваше през медта и карамелизираше бирата, ама паметта ми си я бива, а и хлябът се правеше от ръж, която отлежаваше в хамбарите до ноември, така всичко от класовете успяваше да премине в зърното, едва след това се вършееше, какъв хляб ставаше само, от километър ухаеше, когато се печеше този божи дар, и колкото по-стар беше, толкова по-добър ставаше, затова и императорът предпочиташе да се вози на карета, а не на автомобил, обичаше да пие и бира, умря в клозета, той обаче умееше да си прави европейски Ренесанс с Катарина Шпрат, веднъж стоях на пост в Майдлинг и видях императора, Катарина Шпрат бе стъпила на стълбичка и береше джанки, а императорът като един Гьоте надничаше под полата й, докато придържаше стълбичката, та да не падне, той и доктор Батиста признава, че залог за благото съпружеско е снажното тяло, императорът обичаше да носи кайзеррок, това е една връхна дреха, приличаща на закопчан догоре фрак, изискано семейство бе това, кралското семейство имам предвид, но дори и те си имаха неприятности, каквито имат и всички останали семейства, синчето, принцът престолонаследник, трябваше да се ожени за принцеса Стефания, ала го теглеше към крехкото телце на Мария Вечера, онази красавица с огромен бюст и големи очи, и как свърши всичко – с всеобща стрелба, тя, Даша, аптекарката, на която все нещо не й достигаше в половата грамотност, та тя ми вика, като й разправях за трагедията в императорското семейство, ами да, ако и ние двамата с вас бяхме мъж и жена и вие ми се помъкнете с някоя друга, и аз щях да ви застрелям, така ми рече, така е то, трагедиите движат света, та романописците все имат за какво да пишат, вървя си аз ей така покрай железопътната линия и ме настига железничар на велосипед, скача от колелото и ми вика Ирка, ама искам правичката да ми кажеш, това вчера беше ли гол, или не беше, пък аз отвръщам не, не беше, железничарят продължи пътя си с колелото, преди да преметне крак обаче, се обърна и извика благодаря ти, истината побеждава[10], мъж с характер си ти, викаше така, защото много хора ме бъркат с футболен съдия или с разни филмови артисти, макар че аз футбол никога не съм играл, а ако се случеше, то беше само ей така, на майтап, че какво, те и Моцарт, и Гьоте не са играли футбол, нито пък императорът, той обичаше да гони диви кози из Ишел, носеше от ония панталони, дето носят децата, панталони с падащо парче, обичаше хората и свинското месо, за цялото свое управление направи само една парична реформа и нареди да обесят Шлосарек и Хуго Шенк[11], на майка ми бе дал като дар двайсет и пет златки[12], майка ми, като тъпчеше зелето, си обуваше бели чорапки, по онова време при нас тъкмо имаше маневри, които командваше чичото на императора Албрехт, оня с озъбената уста, и бяха настанени с императора у някой си Коларж, когото после императорът заради това настаняване удостои с благородническа титла, а барон Коларж от благодарност за това си повишение пък му издигна сетне пред дома си паметник, а аз ходех с майка си за цепеници, войниците водеха конете и ядяха консерви, ний в туй време натоварихме две ръчни колички с дърва, а сетне отидохме и за две колички сено за нашата крава, една грозна кранта, ама ни роди петнайсет телета, цялата улица идваше при нас за мляко, а като умря, цялата улица плака, от нея ни остана едно теле, прибрахме го вкъщи и го хранехме от бутилка, всяка сутрин телето идваше при нас и ни ближеше, а брат ми Адолф казваше идва да ни избръсне, когато телето порасна и стана крава, старият Зпурней каза, че такова красиво животно още не бил виждал, само че тая крава не биваше да види ни влак, ни велосипед, затуй й слагахме и капки в очите, Църквата хиляда години тормози чешкия народ, белким озапти страстите му, ама излиза ли се на глава с цял един народ, народът по-скоро се води по писанията на Батиста за залога на семейното благополучие, че види ли мъж красива жена, тутакси го побиват тръпки и единственото, за което мисли, е как да я вкара в леглото си, така казва поетът Бонди[13], онзи копнеж да преведеш жената от вертикално положение в хоризонтално, и че той, макар и поет, от туй хоризонтално положение си докарал две деца, които постоянно трябва да мъкне със себе си в количка, а моята майка беше светица, сама ни отгледа, за онова време беше направо ударничка в добива на цвекло, поливаше го от потока, когато бе сушаво, цвеклото й ставаше едро като ведро, никой обаче не може да се мери с ханацитe, тия тарикати, като прекопаеха цвеклото, се измъкваха и след тях на полето не оставаше дори следа от стъпките им, такъв шампион на високия добив бе и Мейтней, бивш ефрейтор от кавалерията, с брада като на пророк Илия, краищата й лете подпъхнати в копчелъка му, а през зимата брадата му служеше за шал, та той беше работяга, който бъхтеше по цял ден в гората, ще поспре за малко да се помоли и пак бърза с женорята към полето, там тича подир кравите, насърчаваше жените с личен пример и с бич, такива като него и днес биха радвали господин президента, къде ти, да имаше днес двеста хиляди като него, щяхме да цъфнем и вържем, към стопанството си имаше и кръчма, ала жена му, вместо да налива на гостите, наливаше най-вече на себе си и той, като добре възпитан католик, редовно я налагаше, докато накрая я преби, както препоръчва Вехтият завет, кравите и конете му, естествено, бяха под аренда, имаше куфар пари и спестовни книжки в заложна банка, пък една тетка на име Шумплица, за да не трябва да изнася изораните картофи, ги зариваше с бос крак, но старият Мейтней я видял и я зашиба с бича, докато припадне, инак вечер той поправяше калеври и четеше образователни книжки, но докато да засее, пръскаше пшеницата със син камък, колеше прасета с истинско удоволствие, в супата слагаше подправки някъде чак от далечна Африка, яванската канела, госпожице, е по-добра от цейлонската, канелата придава особено приятен вкус на греяното вино и на бухти с мармалад, по австрийско обаче хората бяха толкова изостанали, един тъпанар, като копаел на полето, си клъцнал с мотиката палеца на крака, щото го взел за ларва на майски бръмбар, учителят Латал биеше учениците и блъскаше главите им в черната дъска затуй, че не се справят с геометрията, свещеникът Зборжил, той пък сграбчваше момчетата за врата и ги размяташе като зайци, щото не можели да разберат, че милосърдието е Божа заслуга и свръхестествена простота, затова и нашият свещеник по цял ден трябваше да се моли да не бъде толкоз лош, защото той зарязваше потира и почваше да налага министрантите по главите, а след туй спокойно си продължаваше литургията, такава бе тя, австрийската дисциплина, която си падаше по помпозност и ярки цветове, архиепископът носеше лилава барета и лилава мантия, генерал Лукас имаше златна яка и три звезди върху червена коприна, един войник веднъж само рече мамка й на тая война и вече висеше разкъсан на едно дърво, Сина человечески продадоха за трийсет сребърника, а султанът си купува хубавици за сто хиляди, че и повече, такъв капацитет като свети Петър го обесиха на кръст с главата надолу, а папата, неговият наследник, днес обикаля Латеран и Ватикана, ония хиляди покои, че му трябват чак туристически указателни знаци, та да не се изгуби, с кардиналите си говорят не за действената любов към ближния, а за валута и за католическите имоти, това са, госпожици, прозорците към света, това, което сега ви казвам, това са онези голове, секунди, резултати, ами покойният Щраус, привърженикът на принципа красивите мелодии да владеят света, той бе за изтънченост в чувствата, за онзи европейски Ренесанс, към който са се стремили Темистокъл и Милтиад, и Сократ, и Гьоте, и Моцарт, какво повече от това, като ни омръзне някоя красавица, хайде, госпожице, прав ви път, адийо, а изтънчеността се изразява в това, че ще се напише мелодия или стихче на раздяла и ще се изпрати с букет рози, след нещо такова, госпожице, романтичния човек го спохождат и по-изискани блянове, споходи ли те насън дрисък, признание и почит сред обществото те очаква, да видиш жена си мъртва насън, това пък, пусто да опустее, означава, че ще ти се сбъднат всички тайни мечти, при нас един, който се учеше за майстор на печки, се разплака затуй, че го учат на билярд заедно с някаква госпожица, в други случаи обаче госпожиците от бара знаменито помагаха, имаше един, нещо не бе наред с акъла, и като го налегнеше мерак, почваше да вика мале, майчице, нещо ми става, и майка му грабваше сто крони и хукваше да спазари някоя красавица от бара, а после синът й така се развихряше, че майка му трябваше да помага, да го смъкне от красавицата, белким си почине малко, докато бедното й синче отново не се развика мале, майчице, нещо ми става, аз обаче винаги запазвах форма като Конар Толнес, с тези мои вълшебни ръчички правех контески, както казват на обувчиците за принцеси, артистки и видни красавици, дървено токче, зачукано с месингови гвоздейчета, работа чиста и богоугодна, сребърно шевро и шевро, жълто като канарче, а за да са бели подметките, купувах гумиграгант, така че през австрийско работата на обущаря бе по-скоро химическа, отколкото занаятчийска, днес всичко е на конвейер, а аз, макар и обущар, носех пенсне и бастунче със сребърен обков, затова защото на ония времена всеки искаше да изглежда като композитор или поет, докато днес е тъкмо обратно, всеки писател гледа да се снима като хъшлак, веднъж, госпожице, видях един американски писател, какво да ви кажа, страшно нещо, същински граф Целиковски, дето ви разправях, че се беше прочул със своята суровост, а онзи художник, дето нарисува гълъба на мира, той пък се снимал като просяк от Мариацел, днес хората на изкуството се сресват ей така, надолу, както по австрийско се решеха оставените на иждивение стари хора или бедняците от болниците и приютите, докато тогава, в Австрия, който бе изкарал двукласното начално, вече си къдреше косите, ей така, сресан като госпожичка, та да си мислят момите, че пише стихове, който пък изкараше трети прогимназиален клас, вече не се показваше на слънце, докато сега слънчеви бани правят дори президентите, по австрийско и работниците се снимаха, подпрели леко лакът върху масичка, с поглед, вперен в далечината, като Едисон, докато сега гледат да се снимат как цепят дърва, какво да ви разправям, тогава се използваше и много бадиян, викат му още звездовиден анасон, една подправка от китайско дърво, превъзходна за ликьори и сладкиши, ах, в ония отминали времена имаше бедняци колкото щеш, но инак бяха времена изискани, унгарското брашно имаше цвят на пясък, но на чувалите му бяха изрисувани три сърца, ами американското „две нули”, то пък имаше на чувалите знак с три кръстосани класа, а също и канадец със сърп, ерцхерцогът принц Евжен, главнокомандващ на Ордена на немските рицари и носител на апостолския орден, най-голямото говедо в рода на Хабсбургите, висок бе два и двайсет, и адютантът му, като му носеше плаща, го суркаше по земята, докато старият Грулешек при нас кърпеше чували и в същото време четеше любовни романи, свещеникът Зборжил пък четеше от амвона папското послание против неморалните книги и списания, а старият Грепъл, като караше стока до Оломоуц, си туряше краката в студена вода, та да не заспи, щото нямаше будилник, през зимата караше дърва от гората и носеше на раменете си вериги, като сатана, а на жена си редовно блъскаше главата в гредата над печката, белким стане по-добра, затуй и тя по цели нощи се молеше, дано Бог чуе молитвите й и изсипе върху му камара дърва, затова и поетът Бонди ми казваше, че истинската поезия трябвало да причинява болка, все едно че сте забравили в носната си кърпичка ножче за бръснене и като се секнете, си порежете носа, затова и добрата книга не е тая, дето приспива читателя, а тая, дето го кара да скочи от леглото и както си е по долни гащи, да хукне при господин писателя и да му разбие физиономията, тогава бе така, защото по австрийско мъжът бе отговорен за душата на жена си направо пред Бога, затова и Тонек Оплетал, този, дето намушка с нож Фердьошек в главата, както се караха кой ще отиде в рая и кой не, та той казваше на жена си обещала си ми пред олтара послушание, и за доказателство мигом ще й зашие два шамара, като аванс за тия, дето ще последват, моят майстор бе добър човек, но пък обичаше да си попийва, когато имаше пари за това, разбира се, едно тристаграмово шише ракия предобед, едно следобед и едно за през нощта, от такова нещо днешните хора направо ще се побъркат или ще вдигнат революция, ако трябва да работят до сред нощите, както беше по австрийско, та тоя мой майстор често казваше вечер по дяволите, мамка му, що не ме оставиш на мира, аз връзвам ли ти, че по цял ден пафкаш порцелановата лула с драгуна, и шут, жената с крак, така бе по австрийско, щото тогава хората имаха достатъчно време и за щуротии, баща ми се събираше с един такъв чешит като него, Травничек, купуваха от Фидлер три литра ръжена ракия, по онуй време ракията се наливаше в стъкло от по четвърт кило, което приличаше на ламбено шише, та баща ми и тоя Травничек сядаха на гробищния дувар и тъй като бяха чели и Хавличек, и „Светозор”, бяха така нещастни от международното положение, че не ходеха на работа и водеха родоотстъпнически разговори за социалната несправедливост, а като се напиеха, почваха да пеят песента „Като крачех към горичката по пътечката”, свещеникът изхвърчаше от църквата, с носна кърпа цял месал, и се развикваше, по дяволите, Травничек, що за безобразие, да ме безпокоите по време на богослужение, вървете в гората или ще свършите в участъка, ала баща ми и Травничек продължаваха да си пеят, докато след време не дотърчеше и стражарят с апел да се разотидат, в името на закона, и те си тръгваха, баща ми, за да не смърди отдалеч, си купуваше бонбони за смучене и тъй като бе пиян, майка ми вземаше някакво въже и хубавичко го напердашваше, щото който иска да се напива, трябва да има скрити резерви, инак лудостта напира право към главата, Лойза Товарек, той пък се побърка заради паважа на площада, а може би заради това, че синът му, ей така, да се пробва, правеше на момите деца, та тоя Лойза Товарек си блъскаше главата в стената и нареждаше, ах, за бога, Йозефе, за бога, Йозефе… а хванеше ли го напълно безумието, почваше да пее „Всички дяволи на воля, всички дяволи по дяволите”, хората го търпяха, търпяха такъв някое време, па го пращаха в лудницата, а инак той си е добър, кротък човечец, работеше в кметството редом с Бехин и бе председател на дружеството „Сокол”, само дето не му даваше мира паважът, а може би и дъщеря му, която дала някому най-прекрасното доказателство за любов, само дето това не остана без последствия, така че тя по-късно си пръсна черепа с пистолета, дето висеше у тях на стената, виждате ли, госпожице, хората продължават да са невежи и склонни към трагедии, и все още, каже ли някой истината, изглежда като да лъже, а как е било всъщност, се разбира действително едва по-късно, така си е, една хубавица, която бе завършила медицинското училище „Петингеум”, се ожени за някакъв богаташ, прочела за него в „Металурзи”, после почна да приема в дома си сина на един ключар, веднъж обаче мъжът й се върнал и ги спипал във ваната, и така пребил сина на оня ключар, че впоследствие той оглуша, щото Батиста в своите писания за половата хигиена повелява на мъжете да не прекаляват със страстите, най-много по три пъти за един следобед, католиците – по четири пъти за един следобед, та да ги не спохождат сетне грешни мисли, щото те пък сетне водят към лоши навици, всичко това се отразява на кръвта, най-склонни към престараване в тая работа са султаните, които след всичко това са направо съсипани, понякога не им се разминава даже на папите и на кралете, да, ама в един момент работата става дебела, империята отива на кино заради една знойна хубавица, щото поуките винаги идват по-късно, майка ми ми казваше, майка ми ме предупреждаваше, нали разбирате, към жените трябва да се подхожда с чувство, трябва, значи, да се лъже…