Начало Идеи Гледна точка Усещане за абсурд
Гледна точка

Усещане за абсурд

11685

Много неща в живота са предвидими, но има и обрати, които са дотолкова непредвидими, че са абсолютно необясними. Сред първите първо се сещам за позициите и поведението на Румен Радев. Още преди да бъде избран, после през първия му мандат, след това през втория – всичко е последователно, всичко е под строй и дисциплина. Аз до сега не съм била изненадана от негова дума или действие. Водеше дългогодишна борба срещу правителствата на ГЕРБ, впоследствие с вдигнат юмрук оглави тази борба, създаде свой политически проект, като инсталира начело на него и на държавата хора, които смяташе за свои, после се скара със своите и отвори трети фронт и срещу тях, като се има предвид конфронтацията с тези, които издигнаха самия него за президент. В предизборния дебат ясно и в прав текст каза, че Крим е руски, не е анексиран от Русия, а просто си е руски, какъв да е! Последователен противник на военно-техническо помагане на Украйна, нападната от могъщия си съсед. Не е спирал да говори за мир, от което не е последвало нищо друго, освен още повече говорене за мир. Каквото и да се сетим – всичко е в една посока и в една тоналност. Може да изглежда объркано и оплетено, но е последователно и праволинейно. Най-последователният човек в държавата. Всичко при него е предвидимо.

На този фон в последно време се случва нещо, което трудно бихме могли да предвидим.

От доста време един въпрос, чийто отговор така и не успявам да доловя, стои в съзнанието ми. Въпросът ми е – как така десни хора, антикомунисти, демократи, седесари, десебари, най-общо хора от така наречената градска десница, жълтопаветници ако щете, соросоиди дори, за които най-важното през времето на прехода беше скъсването с тоталитарния режим, разкриването на подмолните му механизми, проследяването им, борбата с тях, лустрацията и така нататък  – как така тези хора изведнъж започнаха да говорят, че миналото няма значение, че стига сме се вглеждали в комунизма, че нека да сме гледали напред, нека да сме били вървели напред, да не сме били оставали впримчени с тази система, която така или иначе вече била отминала, вече била изживяна, вече била останала в миналото, вече всичко това нямало значение. Да не гледаме назад, да гледаме напред. Да гледаме към бъдещето.

Но нали всичко това – същите приказки, същата риторика доскоро, до вчера, беше реквизит на комунистите или на социалистите, ако така звучи по-коректно.

Недоумението ми от такава внезапна и диаметрална смяна на мнението по един толкова жизненоопределящ въпрос идва от факта, че познавам тези хора, защото съм от същите среди, скандирала съм и съм скачала с тях, зная и помня отлично, че само довчера отношението към ДС беше базисна и определяща ценност на всички нас. От първите наченки на демократични свободи не сме преставали да пишем и да говорим, че неразградените комунистически служби са опасни, че отварянето на досиетата е необходимо, защото тава е като чистенето на една къща. А лустрацията се посочваше дори като панацея, чрез която ще се оправят всички проблеми. Аз лично никога не съм я смятала за панацея, но винаги съм била абсолютно убедена в нейната необходимост. Изписани са тонове мастило по тази тема. Правени са безброй анализи защо тя не се случи у нас, давани са многобройни примери, колко по-добре са се развивали обществата, където е извършена лустрация. Посочвани са убедителни доводи, че лустрацията не е недемократично действие, а напротив, тя е необходима, за да тръгне едно общество, което излиза от тоталитаризъм, да се развива по демократичен път. Защото непроведената лустрация дърпа назад към тоталитарното минало. Непроведената лустрация е неизлекуван вирус в обществения организъм, който пречи той да бъде излекуван. Това бяха базисни ценности на всички нас доскоро. Те ни отличаваха от комунистите. Те ни правеха демократи. Те бяха наш компас в прехода през пустинята.

Десетки и стотици примери през изминалите 33 посткомунистически години са ни убеждавали, че пипалата на ДС пипат навсякъде. Политиката, икономиката, банковия сектор, медиите – кое не е в ръцете на уж бившите ченгета, кое държавно назначение не се определя задкулисно, раждането на коя политическа партия е станало без тяхното бабуване? Кое движение на големите капитали не е управлявано от тях?

Докато те управляваха капиталите, ние скачахме и скандирахме. Напоследък се поизморихме от скачане и скандиране. А и доста се обезверихме. Но нашите базисни ценности, че демокрация и ДС са несъвместими и антагонистични понятия, не се промениха. Без значение кое е заченато в концентричните кръгове на ДС, без значение къде са кадрите на ДС, без значение колко сме безсилни срещу ДС – нашата позиция срещу ДС си оставаше ясна и категорична. Изминалите години все повече изясняваха и изчистваха тази позиция. Даваха все повече аргументи.

Докато в един момент, само преди няколко дни, тази позиция не беше подкопана, не беше взривена с взрив. Това вече нямало значение. ДС е в миналото и ние нямаме право да отнемаме бъдещето на децата на ДС. Те имат същите права, каквито имат децата на концлагеристите от Белене. ДС сама е прекъснала своята пъпна връв. Не се е погрижила за своите деца и внуци. Откраднатите от ДС държавни капитали не са преминали в ръцете на децата и внуците, а са потънали в пясъка и са развени от ветровете. Стартът на всички 30 години назад днес се оказва, че е бил равен…

До вчера тези смешнотъжни лъжи бяха аксесоар на бившите ченгета и комунисти, от вчера в тях ме убеждават довчерашни мои съмишленици.

Аз тази нагла лъжа няма да я приема, но се чудя и недоумявам на късата памет, отсъствието на логика, поддаването на внушения и агресиращото озлобление сред мои довчерашни съмишленици.

Нито мога да ги разбера, нито искам!

Все още е останало едно нещо, което ни обединява – това е отношението към войната в Украйна. Все още сме на едно мнение кой е агресорът и кой жертвата. И недвусмислено смятаме, че на жертвата трябва да бъде помагано, а агресорът да бъде осъден.

Така, както е определящо отношението ни към войната в Украйна сега, така е определящо и отношението ни към миналото и комунистическото наследство. Някак неусетно и внезапно се оказа, че отношението ни към комунистическото наследство въобще вече не е важно. Може би ще се окаже, че и отношението ни към войната в Украйна след време няма да е важно.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора