Начало Идеи Усещане за край? Само усещане. Само остаряване
Идеи

Усещане за край? Само усещане. Само остаряване

10440

2017-а бе кървава. Не къде да е, а в благоденстващата Западна Европа. Каталуния търсеше независимост, палки оставиха до живот рани по главите на студенти. Кръвта бе чисто човешкият изразител на екстремната ситуация. Но на изпитание бяха и правото, политиката, държавността, ЕС, границите в Запада след Втората световна война (ВСВ) – при подкрепен на 90% референдум официално бе обявена Каталунска република.

Мои приятели, изключително интелигентни, любознателни, добронамерени към истината хора, бяха уверени, че нищо в Испания вече няма да е същото. И да, можеше ли Испания да е същата? Дори да оцелее, как може да е същата?! Днес, 7 години по-късно тя е… не само същата, но и прекалено същата.

Моите приятели бяха съпреживели събитията, следейки ги в социалните мрежи. Не забелязаха, че докато текат (уж) пределните събития, „Реал“ (Мадрид) и Барселона играят най-спокойно дербита.

През 2018 г. жълтите жилетки създадоха ситуация на постоянни улични баталии в Париж. След тях изглеждаше, че нищо във Франция няма да е същото. По на север течеше Брекзит. След 2020 г. ЕС наистина не бе същият. Но животът на западния европеец – ситост, развлечения, работа, отпуски в Испания, която щеше да се разпада – бе същият.

Зад океана президент бе станал един от най-ексцентричните (мека дума) милиардери. Оглавил държавата суперсила, определено изглеждаше, че светът се променя. На 6 януари 2021 г. сградата на Капитолия не бе същата. Но въпреки щурма, днес имаме същото – милиардерът се завръща; от опит, вече знаем, няма да завърти земята наобратно.

Когато историята ни поднесе свален от натовска държава руски самолет (2015 г.), „нищо вече няма да е същото“ се превърна в противоположна молитва – нека си остане, понеже другото е световна война. Бе свален и малаизийски самолет, стотици загинаха (2014 г.). След тях „същото“ не се промени – където имаше войни – продължиха, където нямаше – няма (цинична оценка, но вярна).

Днешните драми в Сирия са като Арабската пролет (2011 г.), след която пак нищо нямаше да е същото. От птичи поглед Близкият изток, независимо какво точно правят Израел, Палестина и т.н., е еднакъв през годините.

На нас, публиката, много от тези събития ни изглеждат вече избледнели. Дори сме твърдо убедени, че чак толкова не сме се вълнували от тях. Това убеждение е тъй силно днес, колкото горещо ни вълнуват Сирия, Украйна, Палестина по конкретните актуални поводи. Но най-вероятно след време ще сме твърдо убедени, че през 2024 г. Сирия, Палестина, Украйна не са ни давали тия същите поводи. Ще бъдем в плен на нови емоции. Ще ни вълнуват тъй много, че заради тях ще казваме „нищо вече няма да е същото“.

Каква е причината за този постоянен живот в условията на „нищо вече няма да е същото“? Рутина в очакване за предел, разпад? Очакване като убеждение? Смешно очакване-убеждение, защото докато ти се струва, че светът се променя безвъзвратно, единственият сигурно променящ си ти самият – остаряваш, животът ти тече ясно накъде, но вместо за твоя край (абсолютно сигурен житейски факт), на устата ти е краят на света (несигурен факт)? Човек по природа е устроен да не мисли за своята крайност, но заради нея не следва ли да е по-смирен в оценките си? Въпросите са любопитни, но преди отговора, ето реакцията – 90% от хората, които вземат отношение, чувал съм ги, казват: „Стига тинтири-минтири! Познатият ни свят си заминава, ясно е, разпада се. Ако ти си сляп – твой проблем“. Аз обаче твърдя насреща, че всичко това може и да е единствено усещане. Не съм оракул, не знам бъдещето. Светът може и да се разпадне. Но застъпвам хипотезата, че „нищо вече няма да е същото“ е неотговарящо на реалността към момента усещане. То е силно, пламтящо, туптящо – превръщащо емоцията в „знание“, в „истина“ – но все така без връзка с фактите от събитията.

„Ако няма връзка с реалността, откъде се е взело?“, чувам отново. Отговорът: от социалните мрежи, от количественото преживяване на събитията, от ежеминутното получаване на информация в интернет – масово, на мига, отвсякъде – съучаствайки в горещите точки на света. От заситеността с впечатления, които задължително следва да произведат мисъл. Когато от телефона, проследяващ хиляди окървавени глави, паднали самолети, изстреляни патрони, щурмувани сгради, финансови фалити, индустриални катастрофи, политически лицемерия, лъжи на учени… – с години, отвсякъде – мисълта може да роди единствено всеобщ край.

Тя е на възрастта на мрежите. Няма изследване, но хващам бас, че е правопропорционална на стоенето в тях, а и на напредването на човешката възраст. Който не ползва мрежите, живее в блажено спокойствие, подобно на младежката вяра в утрешния ден. Преди интернет планетата не бе по-малко драматична. Но с него дори най-баналните протести, блокади, преврати се струват на хората като „линия, от която няма връщане“. 

С тези твърдения откривам топлата вода. Но донякъде. Защото не твърдя, подобно на някои теории, че емоционалните и не толкова умните хора (масата) са податливи на виртуалните усещания. Казвам, че поради обема си информацията няма как да не се превърне в убеждение за знание – огромното количество променя качеството, независимо умен, глупав, емоционален или т.н. е човек. Твърдя също, че редукция е невъзможна, „знанието“  за край е установено – да обясняваш насред общия информационен апокалипсис, че той е само информационен, е равносилно на твърдение за некръгла земя.

А сега ето защо този „всеобщият край“ по-скоро няма връзка с действителността, отколкото има; сравняваме преди и след интернет:

Чехословакия, Унгария, Афганистан, Грузия са само част от дестинациите, в които армията на Русия (СССР) през средно 16–17 години провеждаше любимите си специални операции след ВСВ. Нима Украйна е нещо различно, сред което „нищо вече не е същото“? Украйна не е първата война в Европа в този период, имаше и на Балканите.

Ако Великобритания излезе от ЕС, то 60 години по-рано Франция почти го стори от далеч по-важен съюз – НАТО (реакция на Дьо Гол сред неуспеха да извоюва водещ статут на страната). Десетина години преди драмите в Каталуня баската ЕТА правеше атентати в Испания. Във Великобритания – ИРА. Натовските Турция и Гърция си устроиха истинска война. Зад океана един президент бе убит (Кенеди), друг оцеля в атентат (Рейгън); хипитата правеха любов, Ленън бе застрелян; Виетнамската война бе загубена, по едно време Двете кули паднаха. Светът преживя атентат срещу папата, диктатури и революции в Латинска Америка, несекващи безчинства в Близкия изток; Африка е перманентен заден двор за злоупотреба… Умишлено избрах периода след ВСВ, защото това е възрастта на познатия ни свят.  Кое от изброените бе по-малко важно, изглеждащо пределно (има и много други) от случващото се днес? Но нима светът после не бе същият? След като тогава не свърши, кое точно ни кара да мислим, че сега свършва? Добронамерените към истината хора се влияят от съпреживяването в интернет. Недобронамерените – за тях после в текста.

А светът просто си е драматичен по природа. Той е на рискове, превратности – не може да е друг (паралел още по-назад в историята ще покаже, че днешният е по-щастлив). В добрия вариант интернет е очи – да го видим. В лошия – да му се предоверим.

Както е видно, целият мой анализ изхожда от гледната точка на западния човек, живеещ в мир и охолство след ВСВ. Под „свят“ разбирам западния свят. Отчитам с тъга, че да обясняваш на хората от Близкия изток например как „всичко си е същото“ е цинизъм, нещо отвратително – при тях всеки ден загиват животи, нищо не е същото, прескачат от неописуемия ужас във вечната човешка надежда за добро. Но аз мога да разсъждавам единствено от гледната точка на западния човек, защото съм българин, България е в западния свят, това ми е естествената, откровената призма (следва да се добави, че специално България прекрачи мирно в Запада при наистина пределната 1989 г.; това прави предсказанията конкретно на българи за ужас елементарно невъзпитание – не знаят какво е ужас). И в крайна сметка, на база фактите, казвам, че е по-вероятно мирът и охолството за западния човек, тоест на половината свят, да продължат, вместо обратното. „Нищо вече не е същото“ е просто усещане.

Да кажеш, че светът, спечелил Студената война след загуба на Виетнамската (САЩ), загива, или пък референдум ще погуби Испания, след като Испания се справи с ЕТА, или десни популисти ще затрият Италия, след като в нея някога убиваха бивши премиери (Алдо Моро, 1978 г.), а вече не, е истински забавно (просто примери). А ако някой читател схване целия този текст като апология на Запада, е откровен глупак.

Накрая ще добавя, че има още нещо важно за усещането за край. Ясно е, че медиите, стари или нови, винаги акцентират на негативното. Интересно е обаче, че същото винаги са правили и обществените пророци от Нострадамус до нашите ивохристовци. Да пророкуваш скука или щастие не е бизнес. Ако излезеш и кажеш: „Нищо няма да се промени, всичко ще е същото, най-нормален живот“, ще си безинтересен. Ако пророкуваш рай, ще ти се смеят. Бизнес става само ако каканижеш: „Нищо вече няма да е същото“. Пределът е в тъканта и на врачуването на улицата. Циганките не казват: „А, ще умреш като най-обикновен човек“. Задължително път те чака, или принц ще станеш, или много трябва да внимаваш в определен момент. Пределът го има и при Фройд. Ерос – порив за живот, Танатос – за смърт. Докато си живеем с Ероса, Танатос иска все нещо да унищожи. „Светът умира“ е Танатос, докато качваш килограми на дивана.

Специално в България има и още един фактор – крах на сегашния свят в несвяст прогнозират и хора, платено или безплатно мечтаещи за крах конкретно на Запада. „Нищо вече не е същото“ за тях е надежда за делене на света, нови строеве, в които утеха им носи руската мечка. Това са споменатите по-горе недобронамерено търсещи истината хора, защото с предпоставяне на резултата истина не се търси, а мечта за крах не е добро намерение.

С всичко това направих прогноза, ползвайки инструментите на рационалността, кое е по-вероятно и по-малко вероятно да се случи на база фактите. Понеже и аз ползвам социални мрежи (за добро или лошо там сме всички), добавям отново, че ми е адски смешна следната ситуация: някакви хора постоянно чакат нещо в мрежите, твърде убедени; единственото идващо нещо обаче са собствените бръчки; те се виждат, понеже, благодарение на нас самите, мрежите всичко показват – така с времето мрежите измерват единствено погрозняването, остаряването – те идват, другото не идва. Всичко това е някакъв Годо. С което и темата става скучна като света.

Диян Божидаров е журналист във вестник „Сега“. Автор е на множество политически статии и социални репортажи. Носител е на четири награди за честна и обективна журналистика. Има публикации във в. „Култура“ и сп. „Тема“.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display